В един слънчев ден журналистката от Република Молдова Лина Вдовий получава неочаквано обаждане. От другата страна на слушалката е нейният баща – силен, авторитетен, нанесъл дълбоки травми на нея и семейството й. Оказва се, че този властен мъж е само блед спомен и самият той е станал жертва на насилие от страна на работодателите си в Италия. Това обаждане дава начало на болезнено пътуване за Лина, в което тя се бори едновременно за справедливост и срещу демоните от миналото си.
Тя не е сама в тази битка. Гърба й пази нейният партньор Раду Чорничук, с когото като режисьори разказват историята в оригиналната документална НВО копродукция „Татко“.
Филмът от днес е в платформата HBO Max, а Лина разказа пред „Телеграф“ за лавирането между ролите на журналист и наранена дъщеря и научените по пътя уроци.
- Лина, когато баща ти те е потърсил за помощ, ти си била в позиция, в която можеш да му откажеш. Лесно ли се реши да му протегнеш ръка?
- Честно казано, първият ми инстинкт беше да му помогна. Тогава ми беше лесно, тъй като разглеждах историята като журналист. Журналист, който знаеше подробно за експлоатацията и насилието над работници от Източна Европа. Вече бях документирала подобни случаи и исках да дам светлина и върху този, без да имам идея как точно ще го направим. За мен и Раду беше очевидно, че това е несправедливост спрямо баща ми и така се дистанцирах от ролята на негова дъщеря. Това се промени, когато пристигнахме в Италия, което беше скоро след призива му за помощ. Да бъда в една стая с него отключи в мен всички емоции и спомени, които бях потиснала.
- Как успя да запазиш границата между професионалното и личното?
- Присъствието на камерата беше много важно. Трябваше да се изправя срещу човек, който ми е причинил болка, но докато държа камера или докато снима моя партньор, успях да вляза в ролята на журналист. Откачих се по някакъв начин от голяма болка, причинена на семейството ми. Но не само камерата беше важна, а и присъствието на другия режисьор и мой партньор – Раду. Той се справя невероятно в напрегнати ситуации. Да, беше голяма битка да намеря баланс в тази болезнена тема. Реших да дам крачка назад и да наблюдавам семейството ми, и най-вече баща ми, през погледа на журналист. Това ми помогна да го разбера повече откъде идва, защо постъпва по определен начин… В крайна сметка, това не е филм, в който го обвинявам или в който нещата са само черни и бели.
- Коя част от неговата история те шокира най-много?
- Цялата идея, че той преминава през такова насилие ме шокира, защото в моята глава той винаги е бил много силен и властен човек. Беше авторитетен, използваше страха като основно оръжие срещу семейството. И беше трудно да разбера, че същият този човек, от когото съм се страхувала, изведнъж е станал слаб, уязвим и безпомощен. Това ми донесе много смесени чувства, с които трябваше да се справя, докато му помагам.
- Кои са уроците, които двамата научихте след тази битка?
- Мисля, че и двамата се научихме как да градим мостове за комуникация с хора, които не споделяме еднакви ценности и идеологии. Но любовта е над всичко това. Да се научиш да отвръщаш на тези хора с доброта отваря врати към по-реалистични и ценни връзки. Така можем да създадем по-добро общество, в което да виреем.
- Какво следва за теб в професионален план?
- Надявам се още един документален филм. Този път обаче няма да е личен. Любопитна съм към теми като правата на жените в днешно време, политическите движения и как хората се справят с всички притеснителни неща, които ни заобикалят.
Преслава Рангелова
