- Здравейте. Добре дошъл в България и много благодарим за отделеното време. Утре е големият финал на любимото шоу за имитации „Като две капки вода“, а вие ще се присъедините като водещ към Димитър Рачков и Герасим Георгиев-Геро на стадион „Васил Левски“. Трудно ли се решихте да се завърнете отново на екран в ролята на водещ?
- Не беше чак толкова трудно. Важно е естествено да направим и шоу за зрителите. Дълбоко вътре в мен никога не съм се чудил дали или не.
- Въпреки целия този опит, който имате зад гърба си като водещ, има ли вълнение? Завръщате се след 4-годишна пауза и то пред 40 000 души на стадиона?
- Еми, предизвикателството си е, няма какво да се залъгваме. Аз и друг път съм бил на стадион, но на живо предаване не съм бил. След четири години прекъсване не бих казал, че нещо се е променило у мен. Предполагам, че шоуто ще стане грандиозно, страхотно, хубаво и всички ще бъдат доволни. Но определено си е предизвикателство и леко се вълнувам.
- Имате ли си свой фаворит този сезон от „Като две капки вода“?
- Аз никога не съм казвал имена, така че ще остана традиционалист. Няма да кажа (смее се). Няма да кажа.
- Съвсем наскоро отбелязахте и рожден ден. Тогава при вас в Испания пристигнаха Геро и Рачков. Как прекарахте там?
- На маса. Ядене, пиене и тия три неща, както се казва (смее се). Те бяха за много малко, за един ден, но си прекарахме страхотно.
С Геро и Рачков в Испания
- Липсва ли ви времето, което прекарвахте преди заедно?
- Ако нещо ни липсва въобще на нашето семейство в Испания, това са роднини и приятели. Винаги съм го казвал и ще продължа да го казвам, защото това е нещото, което няма как да го заместиш с нещо. Няма как.
- Абсолютно е така. На този рожден ден вие празнувахте юбилей - 60 години. Да сте здрав и да продължавате да ни радвате с творчеството си. Не знам дали сте от хората, които правят равносметки, но ако сте, каква беше вашата?
- Моята равносметка? Доволен съм от живота си. Никога не съжалявам за нищо, което съм направил досега. Доволен съм от смяната, която направихме преди 4 години. На 60 години не съм доволен от това, че вече започвам да остарявам (смее се), но пък се чувствам добре. Така че искам да има мир, искам да има здраве. Всичко останало ще го наредим. Това ми е равносметката. Това са разсъжденията ми.
- Казвате, че сте доволен от избора си да заминете в Испания. Това означава, че не мислите да се приберете обратно в България?
- Не, не, не. Няма как. Не е толкова просто човек да продаде всичко в България, да купи в Испания и после да направи същата процедура обратно с 11-годишно дете. Няма как да го направим.
- Като изключим това, което ви липсва - приятелите и роднините, там по-добре ли се чувствате като начин на живот?
- Естествено, всички българи знаят, че там е по-добре. По-добре, защото е просто по-спокойно, хората са предвидими, няма изненади, полицията е предвидима, властите са предвидими, работодателят е предвидим. Просто няма изненади, неприятни изненади, тъй като в България на всяка крачка не знаеш откъде ще ти дойде.
- Вие сега сте 10 дни в България. Виждате ли някаква промяна? Има ли положителна посока, по която да вървим, или по-скоро не?
- Аз не искам да отговарям на такива въпроси, защото се навъдиха много специалисти в кавички в България, откакто има социални мрежи и прекалено много негативизъм събирам. Пък аз не желая да събирам негативизъм никога. Който както иска да живее. Ако смята, че му е добре, да си живее в така. Ма в калта, ма супер! Подкрепям с две ръце. Всеки си има мнение. Така че от тази гледна точка избягвам да давам мнение, когато давам интервю.
- Добре, тогава да си поговорим за нещо, за което знам, че ще говорите с удоволствие. Поздравления за изложбата, която направихте тук, в България – „Моят Дон Кихот“. Много бързо разпродадохте картините си!
- Щастлив съм от тази гледна точка, но по-щастлив съм от това, че дойдоха много хора, имаше над 450 човека и хората бяха приятно изненадани от това, което виждат. Бяха щастливи, говориха си за картините и всъщност моята цел беше изпълнена.
- Разкажете ми малко за изложбата „Моят Дон Кихот“. Знам, че тя е създадена специално за изложбата в България.
- „Моят Дон Кихот“ е 6-месечен проект, който започнахме някъде от октомври месец, тогава се уточнихме, че ще има такава изложба. Ани даде идеята цялата изложба да я изпринтираме на луксозна хартия. И аз всеки един принт да го дорисувам. Да стане произведение на изкуството и да бъде авторството. От тука нататък започна едно изпълнение на тази идея. До края на февруари трябваше да се приключат картините. Направих го.
След което започнахме с печата. За един месец копията на първите 50 бяха готови. И съответно аз започнах да ги рисувам. Направих ги. За съжаление кутиите, в които се намират самите копия, закъсняха и това вече е леко изнервящ момент, но това е нормално. Три дни преди да заминем, машината се направи, намерихме и транспорт, как да извозим два сандъка със 180 кг багаж. Така че имаше предизвикателства, но сме щастливи, че цялата изложба я осъществихме по начина, по който беше замислена. Албумът ще продължи да се продава онлайн, защото ние донесохме много малко - 40 копия. Онлайн могат да си го закупят всички, които искат. Да следят сайта ми и профилите ми в социалните мрежи.
Стефан Командарев го поздравява за откриването на изложбата.
С Бате Енчо
- Когато започвате да подготвяте картините за една изложба, имате ли вече в главата си идея, набелязване на място, къде ще бъде представена тя?
- Абсолютно, да. Както и сега в момента ще имам изложба в края на август на Jazz Fest в Банско. Поканиха ме да участвам, така че там ще занеса няколко картини. Там вече имам една тема, която е специално за там и по всяка вероятност ще бъде направена. След което ще имам изложба в Рим, в Българския културно-информационен център. Там ще има специална изложба. Ще завърша годината с Палма де Майорка, в края на октомври. Там ще бъде съвсем самостоятелна изложба, така че ще е отговорна работа. Все пак отивам в чужбина, не през българска аудитория.
- Това означава, че буквално цяло лято ще работите над картини?
- Абсолютно. Цяло лято. Ние живеем на морето, но на морето кои ходят? Стефан и Ани (смее се). Истината е, че аз не обичам.
- Не обичате морето?
- Не обичам да се пека. Иначе морето много обичам. Ама така да легна на пясъка… не.
- Споменахте вече Стефан и Ани, когато рисувате, искате ли да са около вас или предпочитате усамотение?
- Ами не, не, аз съм от тези, които се усамотяват. Обичам да си говоря, докато рисувам. При мен проблемът е, докато измисля концепцията, а това става в самото начало, на практика преди да започна. Когато слагам грундове, когато слагам мазилки и такива неща. И тогава разсъждавам, вглъбен съм в мене си и тогава малко съм отвлечен. И не съм за разговор. Но когато вече започна да рисувам, тогава няма проблем, даже предпочитам.
Любимата му Ани е най-голямата му опора.
- А те опитват ли да ви дават някакви идеи за картините?
- Естествено. Както Стефан, така и Ани. Всяка една идея ми е добре дошла.
- Когато има моменти, в които зацикляте, каква е вашата муза и вдъхновение да започнете отново?
- Същата като в театъра. Аз за това наричам моите картини театрални. Тоест аз избирам една тема и започвам да търся образ за нея. Избирам примерно да говорим за свободата. И започвам да търся образ в главата си, как да изразя тази тема. И търсенето на образ също е театрален подход. По този начин едно време сме работили с Юлия Огнянова и Атанас Илков, моите преподаватели основни. Такъв е бил нашият начин на работа. Винаги за една сцена, за един образ, трябва да сме подготвени с поне пет образа. Разрешаване на този епизод, как се разрешава и така. На театрален език говоря.
- Има ли картина, която сте започнали, но сте оставили недовършена?
- Чак незавършена, но има замазана (смее се). Като видя, че нещо съм сбъркал, обикновено ги замазвам. Като на мен не ми хареса, няма смисъл изобщо да продължавам.
- Сега обаче искам да се върна отново към стадион „Васил Левски“, който утре ще бъде пълен и всичките чакат с нетърпение и теб, и участниците, и Рачков, и Геро. Кажете ми, връщайки се назад във времето, когато бяхте част от „Като две капки вода“, има ли някой момент, който така винаги ви изплува първи в съзнанието?
- Смехът, когато бъркахме. Винаги това е най-симпатичното, най-хубавото, защото той е извън сценария. Импровизациите са най-добри, но, естествено, не се сещам за нито една (смее се). „Като две капки вода“ е изключително позитивно предаване. Тоест това е нещото, което остава и в зрителя, и в целия екип, и в мен самия. Това са нещата - тази положителност, тази емоция още от първото предаване, си казахме, да, това е много важно, това трябва да го задържим. И така, слава Богу, че 13-и сезон вече работи по същия начин. Дето се вика - водещите различни, дърти, имам предвид. Обаче шоуто все така младо.
- Както продуцентът Кико беше казал в интервюто, което правихме, че Капките са един 3-часов антидепресант. Имаме нужда всички, не само в България, в цял свят хората имат нужда от повече смях и повече усмивки. Направи ми впечатление това, което казахте - смехът, когато бъркахме. Ще живее ли по-лесно човекът в днешния свят, ако се научим повече с усмивка да приемаме и грешките си, да се учим от тях, а не да ги приемаме като края на света?
- То това е смисълът на разумните хора, интелигентите. Хората предпочитат да приемат всичко с чувство за хумор, защото първо се живее по-лесно, второ самоироничното ти чувство позволява на човека да живее по-свободен, да няма скрупули, да няма врагове, животът му да е доста по-лек и в крайна сметка да вижда смисъл в живота си. Без чувство за хумор аз трудно си представям света.
- Абсолютно. Пък и мисля, че самоиронията е нещо, което също трябва да се възпитава в човек, и то от ранна детска възраст, защото малко като че ли ни се губи у българина.
- Човек не трябва да се взима на сериозно. Относно аз как изглеждам в света, моята визия, това не трябва да е сериозно. Колкото е по-наивно, колкото е по-съчувстване за хумор, толкова е по-добре. Иначе нещата отиват в едни посоки, както виждаме, международното положение въобще не е весело.
- Когато говорим, се сещам преди години за интервю, което правих с невероятната Стоянка Мутафова, светла й памет, и тя точно това каза – „В момента, в който се вземеш на сериозно, да знаеш, че си паднал вече надолу“.
- Не е паднал, направо е приключил. Приключил си. И е въпрос на време другите да разберат.
- Какво е нещото, което днес, с днешна дата, ви прави най-щастлив?
- Семейството ми, да гледам как децата ми се развиват, да усещам щастието във всеки един ден. Това е, което ме прави щастлив. Радвам се, че на 60 години все още изглеждам добре. Радвам се на това, че все още имаме мечти, които трябва да осъществяваме, т.е. да не спираме на едно място и да чакаме. Това са нещата.
- Колко хубаво звучи, че винаги трябва да имаме мечти… все по-често дори хора на 40 казват, че са си постигнали каквото искат и вече нямат някакви амбиции и мечти…
- Аз не мога да ги разбера… а пък да не говоря от 30-40 години, защото това е разцветът на човек, смисъл, между 30 и 50 години човек осъществява най-великите си планове. Мечтите си, най-големите си мечти, тогава създава децата си, тогава е животът. Няма какво да се залъгваме. И честно казвам, наистина не разбирам тези хора. Не ги разбирам.
- За какво мечтае Зуека днес?
- Днес мечтая първо да продължа да се уча, защото това е много важно. Да продължа да бъда търсен, да рисувам неща, които да се харесват на хората, но най-най-най-най-най важното нещо, за което мечтая, да има мир и да бъдем здрави. Ако тези двете неща ги има, и без другите някак ще се справим, но мир и здраве трябва да има, защото нещата не са добри. Нещата не са никак добре.
Елизабет Методиева
