С лед бюста на Антон Дончев ще направя и портрет на Людмил Стайков, призна пред „Телеграф“ самият Вежди Рашидов.
Преди няколко дни той подари на Българската академия на науките бюст, който е направил на Антон Дончев. С легендарния писател го свързват десетилетия приятелство. Толкова отдавна, че дори не може да си спомни първата им среща.
Богове
Пред „Телеграф“ гениалният скулптор си спомня: „С Антон Дончев се познаваме от много години. Желаех да бъда и аз сред богоравните. Това е стремежът на всеки млад човек. И влязох в тази компания. А там - Дончо Цончев, Васил Попов, Антон Дончев, Виктор Пасков, Миряна Башева, Христо Калчев... да не пропусна някого, много имена могат да се изброят. Това беше приятелският ми кръг. Но Антон Дончев вече се беше облякъл в осанката на мъдростта - с успешните му книги, с успешните му сценарии за филми, беше превеждан на много езици... Бе един жалон за постигане“.
След това Вежди продължава: „Беше удоволствие да слушаш разкази на Антон Дончев. Той затваряше очи и разказваше, вглъбяваше се. Странна птица беше. Богат на въображение и богат на образи. Учех се от него. Години наред му казвах: „Учителю мой“! Той се ласкаеше от това. Защото да кажеш на един човек, че е учител, това е върховно признание!“ Спомня си и за финала: „С Антон Дончев се срещахме до последните му дни. Той много бързо свърши. Имахме си ритуал всеки вторник да обядваме в хотел „Анел“. Там има много изкуство, самият собственик е поет. Събираше се среда от музиканти, писатели. Поддържахме оня въздух от онези времена, когато по-талантливите се събираха и се търсеха. Имахме своя среда на говорене, на разбиране, на развитие. А Антон Дончев имаше невероятен талант - той е прекалено много доказан и виден от всички. Но като човек беше друго измерение - духовен, мъдър, справедлив. Той бе един истински учебник на морала, който така и много хора не успяха да научат, не за друго, а защото не ги интересува. Днес може би щяхме да имаме повече морал в управлението, във всичко. Ние не познаваме учебника за хигиена душата“!
Енергии
Години наред Вежди Рашидов и Антон Дончев общуват всеки ден. На въпрос какво художникът ще запомни от казаното, отвръща: „Дано не ми завидят, светла му памет, но той ми казваше: „Слушай, моето момче! Ти си гениален човек, иначе не виждам къде биха се срещнали нашите енергии в пространството. Може би затова много те обичам“! Често ми го повтаряше. И аз го харесвах, и той ме харесваше. Два пъти ми е бил рецензент в БАН, аз съм член-кореспондент“.
После говори за това как се е случил самият бюст: „Той е образът, който дълго време съм таил в мен. Стана портрет, който години съм правил и остана нарисуван по рафтовете. Искам да направя една изложба с портрети и бюстове на хора, които харесвам. Например главата на Гауди - страхотно харесвам този архитект. Главата на Енчо Пиронков, на художника Емил Стойчев, на Генко Генков, на Виктор Пасков, на Кръстан Дянков - големия преводач... Една галерия от образи. В Рим и Византия са залагали изключително много на портрета, защото това е посланието за образ във времето. Иначе днес нямаше да знаем какъв е образът на Калигула, на Юлий Цезар, на Фидий, на когото и да вземеш, ако нямахме портретите им, направени в онова време. Това е интересно нещо според мен - послания във времето. Затова мисля, че е добре да се правят портрети на големите българи. Сега започвам портрет на Людмил Стайков - за пръв път го виждам така. Той е като дух, една тънка устна, едни скули - изключително красив! Като подарявах бюста на Антон Дончев, говорихме с Людмил Стайков. Той не повярва, но това ще го направя. И може би след това ще направя една изложба от портрети на именити българи. Понатрупаха се над 20-30 - Митьо Киров, на Начо Културата, на Слона - Георги Божилов...“
На въпроса дали на близък човек, който се познава най-добре, се прави и най-трудно портрет, Вежди Рашидов отговаря: „С Антон Дончев отведнъж ми дойде. Може би защото дълго време го наблюдавах, всеки ден си говорихме, аз попивам и идва един момент, в който вече си зареден. Много интересно, че преди не смеех да му правя портрета, но дойде момент, в който усетих, че съм се заредил и отведнъж се случи“. После признава: „Не съм го казвал, само веднъж мимоходом го споменах, но до ден-днешен не мога да посегна да направя портрет на моята майка. Има една бариера, която не мога да преодолея. Или е страхът, че я познавам толкова добре и ще сбъркам, или това, че нося нейната кръв, да нямам после чувство за вина. Не мога да посегна да я направя, а тя беше една красива жена! Тази бариера е вътрешна“.
Музей
Вежди Рашидов разказва как се е появила идеята за музей на БАН: „Наскоро бях във Френската академия на науките, в италианската съм бил също доста пъти и там към тях има музеи. БАН е сборище от много мислещи хора в българското общество - изобретатели, мислители, можещи, моторите на нацията... Навремето акад. Воденичаров ме покани да пием кафе в кабинета му. Изумен бях от изобретенията му в оръжейната индустрия, в метала... Той е изумителен човек, машина, която движи времето напред. Останах с уникален респект. Имаме изключителни лекари, много други интересни хора. Смятам, че в БАН трябва да се приемат по-млади хора. При тях е най-доброто, но искаме да не сме застаряваща нация“. И продължава за музея: „Говорихме с акад. Юлиан Ревалски - сегашния председател на БАН. Идеята още с Воденичаров и Иван Гранитски я споделих навремето. Да направим един музей на самия БАН, на академиците, на личностите, на хората. Там са минали ръкописи на Валери Петров, на Антон Дончев, на Георги Господинов... Има големи изобретения, дори има бележки върху салфетки. Можем да го направим по интересен начин. Да си учен, това също е висока духовност. Трябва да го организираме да бъде един хубав музей. Така ще запазим паметта на тези хора. Има един много интересен музей в Библиотекарския институт. Но тук трябва на БАН, музей на документа, на истината, на хората, на духа на българската нация. Дано да имаме подкрепа, както финансова, така и на обществото“.
На снимките - Бюстът на Антон Дончев в работен вариант. Член-кореспондент Вежди Рашидов подарява на на акад. Юлиан Ревалски, бронзовия бюст на акад. Антон Дончев, с когото ги свързват десетилетия приятелство. Вежди Рашидов със съпругата си д-р Снежана Бахарова на една от изложбите си. Пред плакат за изложба с илюстрации на Салвадор Дали към Божествена комедия на Данте.
Любов
В момента Вежди Рашидов набляга повече на рисуването по здравословни причини, което сякаш преоткри преди няколко години, спасявайки се от тежка участ. Казва: „Винаги съм рисувал, скулптурата е триизмерна картина, откъдето и да я завъртите, е рисунка. Не случайно Микеланджело печели конкурса за Сикстинската капела, за Страшния съд, там прави чудовищна живопис и имаш чувството, че ще те погълне и ставаш част от тази рисунка. Когато на мен ми казаха, че не бива да работя повече скулптура, се върнах към акварела. Това е част от любовта към живота“.
След това запитан дали е за добро това, че си отиде от парламента, Вежди Рашидов отговаря: „Едно е човек да си отиде с достойнство, когато 25 години е работил достойно. Бях и мениджър, направих и музеите, и театрите, направих и одринските църквите, и „Св. Стефан“... Отметнах бая работа. Закарах и българската култура на най-високите сцени на света, не са пели по читалищата на Париж. Кога българи са пели в „Нотр Дам“, в коя част от 1300-годишната ни история? Кога българи са показвали произведение в „Лувъра“? - Никога! Така че аз имам една малка болка. Отдавна исках да си отида от политиката. Аз съм на 72 години. Бил съм всичко по два пъти. Нямам кариера за гонене. Бил съм верен, лоялен. Никога не съм имал желание да бъда на политически пост. Затова напуснах, сега съм свободен човек. Мога да говоря каквото си поискам, с когото си поискам. Не искам да имам врагове в българската държава. Всички на тая земя, дето ще бъде и моят гроб, са мои сънародници. Аз си обичам хората в тази държава, независимо кой в какво вярва и на кого се кланя. Аз мога да кажа много повече изцепки на хора, които отдавна трябваше да са напуснали страната ни. Но както и да е! Ще си ги спомняме и тях с добро“!
Георги П. Димитров
