- Честит 1 април на Венци Мартинов! Как празнувате?
- Спокойно, разумно и просто – не вярвате ли вие, елате ми на гости! Шегата и усмивката в личен приятелски кръг е най-висша форма, подпомогнати от едно приятно домашно веселие. Това е най-щастливото нещо за българското семейство.
- Кога разбрахте, че шегата и смехът ще бъдат вашето призвание?
- Още в училище, когато забелязах, че като имитирах учителите, се ражда бурен смях сред съучениците. Но забелязах, че това е нож с две остриета, защото няколко години бях с намалено поведение за това, че развалях дисциплината в клас. Имитирах не само учителите - криех се зад чиновете, все едно е пуснато радио и предава „Спорт и музика“. Такива щуротии после станаха основа на сценичните ми имитации.
- Кой беше първият известен човек, когото имитирахте?
- Легендарният Емил Димитров. Имах всичките му плочи като дете, пусках си ги и пред грамофона заедно с него изпълнявах песните му. Това после също стана основа на първия ми музикален скечов номер с народната песен „Два са бора ред поредом расли“ в няколко разновидности – изпълнявах я като оперен певец, народна певица, като Емил Димитров. Вторият ми любим образ е Бисер Киров – ненадминат колоритен глас и човек. С тях може да се каже, че започна кариерата ми. Със Стефка Берова и Йордан Марчинков пътувах много време. С група „Сигнал“ и Данчо Караджов, по-късно с Гого и Ева от „Тоника“, с Боян Иванов, Борис Годжунов, братя Аргирови също много сме работили.
- Какви бяха другите ви номера?
- „Песни за гората, дървата и дърварите“ - в тях имитирах всички популярни тогава певци. В онези години нямаше никакви политически имитации. Имах номер „Седморката на Блейк“ по едноименния много популярен филм – бях го направил с майтапчийски гласове на Слабаков, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Константин Коцев, Стефан Данаилов и други. Имах и футболен скеч с имитации на футболни коментатори – Митко Чуков, Николай Колев. Спомням си, че Николай Колев-Мичмана, Бог да го прости, тази легенда, която каза „Господ е българин“, години наред след това в свои интервюта казваше, че най-много се радва аз като го имитирам. Тези скечове имаха изключителен успех, защото бяха направени много свежо, от млад изпълнител, с много любов. Две години това ми беше работата като войник в Ансамбъла на строителни войски.
- Как беше там?
- Изнесъл съм над 300 концерта с Орлин Горанов, с когото още от деца сме пели в „Бодра смяна“ и сме се губили в Москва на едно турне, с Росица Борджиева, Гого Найденов и „Тоника СВ“, точно като се основаха 1980 г. Тогава се изградих професионално на сцената, защото още докато си войник да излезеш с тези имена, даваше много голямо отражение. Дисциплината си беше дисциплина, концертите си бяха много, пред всякаква публика, включително пред най-високо държавно и партийно ниво. Радвам се, че имам такава дарба, защото тя е много приятна и хубава - да веселиш хората. Във военната книжка на всички войници пишеха кой каква специалност има в казармата – радист, шофьор, танкист, подводничар, на мен може би единствен пишеше – хуморист имитатор. Това ако не е съдба, какво друго да кажа? С мен служеше големият илюзионист Дочко Дочев–Мандрак, после и други. Но такова чудо като мен (в кръга на шегата) – уникален случай.
- Политическите имитации кога започнахте?
- След 10 ноември. Тодор Живков ми донесе свръхпопулярност, защото имаше едно радио и една телевизия и всички гледаха само това и нямаше как да не се разбере. Тогава имах покани да се видя със самия него, но не отидох. Пращаха ми поздрави от него. Народният певец Костадин Гугов ми звънна, след като го е посетил, та той му е казал: „Да поздравиш това момче, което много добре ме имитира“. Радвам се, че е приемал с чувство за хумор моето изпълнение и как е усетил, че това е една приятна шега и направена с добро. Има изпълнители, уж колеги, по-високи на ръст, които имитираха и правиха сатирично и обиждащо шоу. Аз винаги съм го правил така, че този, когото имитирам, да се радва и да му е кеф.
- Кого успяхте да имитирате пред него?
- С Емил Димитров за пръв път се видяхме през 1984 г. в Партийния дом, имаше голям концерт за някакво предприятие. Казвам му: Емиле, ти си моят идол, ти си човекът, когото обожавам, израснал съм с твоите песни, ти си икона за мен, обаче имам една малка слабост – обичам да правя твоите песни на майтап с мръсни текстове. Той вика – изпей ми нещо. И му изпях „Джулия, как боли дупето без тебе, Джулия“. Много се смя. С Бисер Киров започнахме да се засичаме след 10 ноември, последният път бе на събора на язовир „Копринк“ на хората, учили и работили в Русия. Тогава правеше 70 г. Аз го питах как да го обявя. Той вика - ще кажеш „легендата Бисер Киров“. Аз излизам и казвам - Сега ще излезе легендата Бисер Киров, но той е толкова свеж, жизнен, че никога няма да ви кажа на колко години е, защото не може да му ги дадете. А той се провикна на микрофона – на 70.
- Имало ли е някой, който се е разсърдил?
- Няма такъв. Всички се радваха. Моята основна работа беше да пътувам с всякакви естрадни певци и те помнеха и тананикаха различни пасажи, които са запомнили. С ФСБ като пътувах, Косьо Цеков си беше харесал един весел рефрен и си го припяваше.
- Вие кога започнахте да празнувате на 1 април?
- Винаги ми е била приятна тази дата и аз я свързвам с моята дейност. Много често съм имал покани за концерти точно на тази дата. По няколко съм правил преди години. Тази вечер също имам ангажимент – ще водя концерта на младия певец Валентин Велчев, който ще представи дебютния си албум „Аз съм Валентин“ в „Сити Марк Арт център“. Тази усмивка, която е родена от истинския живот, тя отново ще си разцъфти. Това се учудвам, че пак има такова настройване едни срещу други. Мисля, че всичко това трябва да бъде туширано с интелигентност и усмивки. Като видя хора, нахвърлящи се върху други с нападки, ми е много странно, особено ако са интелигентни хора. Могат по друг начин да анализират и разрешат своите проблеми. Смятам, че усмивките решават всичко в положителен аспект.
- Какви са най-готините номера, които са ви правили?
- В живота са ми правили най-различни шеги, но на сцената не е имало много. Освен типичните отстрани разни маймунджилъци с цел да те разсмеят. Но когато аз разсмивам хората, не е фатално. И да се засмея, публиката се залива от смях. Спомням си един концерт в Козлодуй със Стефка Берова и Йордан Марчинков. Публиката се заливаше от смях. Помислих си, че нещо в костюма не ми е наред, оглеждам се, леко си пипнах ципа на панталона да не е паднал, но нямаше нищо. В този момент разбрах, че когато доставяш момент на радост на някого, може да го заразиш със смях и да не може да спре да се смее, което е много хубаво, дори е трудно излечимо. Като стане много смешно, публиката си предава смеха един на друг. Затова мога да кажа, че смехът е много по-заразен от COVID-19. Това е най-хубавият вирус. Помня и друг момент – участвам на предизборен концерт в Преслав, а до мен стоеше един от лидерите на партията. В първите минути никой не се смееше, но малко по-късно лидерът като се разсмя, изведнъж цялата зала почна да се смее. Затова съм виждал и дирижиран смях. Много голямо впечатление ми направи тогава.
- Има ли разлика в смеха отпреди и сега?
- Разликата е тази, че някога, за да си на сцената, нещата ти трябваше да са пипнати. Имаше си цензори, комисии, не беше току-така. 19-годишен се явих на изпит за категоризация, защото никой не те допускаше до сцената. В комисията бяха Морис Аладжем, Орфи и кой ли още не. Латинка Петрова ме беше чула и харесала, дойде с мен на първия изпит, тя ми е нещо като орисница в тоя занаят. Тогава ми дадоха най-ниската - четвърта постоянна категория, но нямаше нужда да се явявам на следваща комисия. Малко преди да ги премахнат, вече взех най-голямата. Тогава човек се съобразяваше и нямаше пошлости, остри обиди, гадни глупави шеги, сарказъм. Докато сега има най-различни варианти на свободен хумор. Но който си позволява да прави нещо по-пипнато, дава добри резултати.
- Кои от по-младите си колеги бихте откроили?
- Виктор Калев, Руслан Мъйнов, Зуека. Краси Радков много харесвам. Рачков е отличен импровизатор. Имам интересен случай с него. Преди 25 г. пътувам с влака за Сливен да водя вечерен абитуриентски бал във фоайето на театъра. Във влака се запознах с него и един млад режисьор. Чудех се дали са ми запазили хотел. Рачков каза – ако няма места, в моята гримьорна в театъра има разтягащо се легло, често пъти спя там след спектакли, като съм уморен. Действително, като свърши късно балът и се бях изморил, отидох в гримьорната и спах там. Младият актьор Рачков помогна на звездата тогава Венци Мартинов да спи приятно в неговото сгъваемо легло в гримьорната на театъра в Сливен. Той е свързан с Твърдица, която е наблизо, откъдето е майка му, и носи хумор и от този край. Виктор Калев го видях за пръв път през 1990 г., когато беше първа година студент, в зала „Универсиада“. Тогава ми направи впечатление с брилянтни имитации на певци. Тогава си казах - от този човек ще стане нещо след години и ето как 30 г. по-късно е един от лидерите в българския хумор с уникални точни изпълнения.
- А вие от кого се учихте?
- Славчо Пеев е над 80 г., но се познаваме много отдавна. Той ме беше харесал като млад изпълнител и автор на моите скечове, беше си поръчал да му измисля скеч за него и Ачо Георгиев. Каза - за благодарност ще те взема на два спектакъла със Сатиричния театър в Гоце Делчев. За мен беше нещо уникално, защото всичките мои любимци от дете бяха там. Направи ми впечатление, че на всички съм допаднал, само Калоянчев ме гледаше много интересно отстрани и слушаше сериозно. После с годините разбрах, че той си е такъв. Незабравимо изпълнение за мен беше да съм на една сцена с тези хора, които България боготвореше в онези години. Сега също ми е приятно, като се засичам с Латинка Петрова, свързва ни много старо приятелство. С нея винаги има на какво да се посмеем. Навремето много харесвах Буфосинхронистите, както и по-новите им варианти Буфо София и Буфо Буболечки. Бях направил номер буфосинхронада за едно военно поделение в Станке Димитров през 1989 г. Затова в моето предаване „Усмивките на Венци“, когато го правех, редовно участваха и измисляхме весели скечове с Пепо Габровски и Веско Антонов. Като хумористи навремето безспорно много ми харесваха Звезделин Минков, Цоцин и Добрев, както им кръстих албума Тъпанчеви, Иван Балсамаджиев – Бог да го прости. Имам любими техни скечове, които и до днес си повтарям в компания.
Това е той:
Роден е на 9 януари 1959 г. в София
Завършил е ВИИ Карл Маркс, специалност „Счетоводна отчетност“, и Института за театър, музика и кинематография „Николай Черкасов“ в Санкт Петербург, специалност “Естрадна и тв режисура“
Отбил военната си служба в Ансамбъла на ГУСВ, където започва кариерата му на хуморист имитатор
Автор на текстове на много от хитовете на дует „Ритон“, Мими Иванова, Георги Христов, Нели Рангелова, Богдан Томов и други
Продуцент и издател на серия от албуми „Усмивките на Венци“, включваща най-популярните народни хумористи
Режисьор и ръководител на артистичната трупа Комеди клуб, гастролираща с хумористично-музикални концертни спектакли за възрастни и деца
През миналата година дебютира на големия екран като актьор в новия български филм „Пътуващо кино“ на режисьора Илия Костов
Лео Богдановски
