- Предстои премиерата на един „изстрадан“ от вас спектакъл, който заради пандемичната обстановка бе отлаган няколко пъти - „Тиха нощ“ от Стивън Бъркоф. Разкажете за одисеята на моноспектакъла си?
- Представлението беше замислено като юбилейно за 60-тата ми годишнината, но ни застигна ковид пандемията и започна да налага своите правила. Премиерата попадна в първия локдаун, отложихме я с 15 дни. Театърът е един своеобразен конвейр на представления и официалното излизане съвпадна с друга премиера. После дойде ваканцията, а след нея новия сезон, и тъкмо си помислихме,че всичко ще тръгне нормално, хоп, втори локдаун. „Тиха нощ" пак се озова в този период. Губиш връзката със зрителите, когато дълго не се играе едно представление. Сега ще трябва да направим нова рекламна стратегия, за да възбудим интерес. Това е едно прекрасно представление направено с любов и преклонение пред автора - небезизвестният Стивън Бъркоф. Микс от почти всички театрални жанрове, драма, комедия, куклен театър. В спектакъла има кукла,мое копие, с което съм ту в конфликт, ту ми е съветник, ту приятел и партньор. Бъркоф е написал текста, разполагайки го върху непрекъснатото раздвоение на героя, и куклата много помага в тази връзка,става моето друго аз. Театрална шизофрения! Има клипове, които се излъчват през един голям телевизор. Снимахме на Витоша с дрон, в страшен студ, на -15°, но си струваше измръзването, защото имаме фантастични кадри. Валентин Ганев ме режисира, Краси Вълканов ни е сценограф и аниматор, а Слав Едрев създаде музикалната среда. Изпълнявам рап, танцувам... изобщо има от всичко, с което би се представил добре един актьор! Следващото представление е на 5 февруари.
- Театърът, учудващо на фона на толкова перипетии, отбелязва ренесанса си. Как си обяснявате този феномен и с какво е различен съвременният почитател на сценичното изкуство?
- Препятствията, пречките, проблемите, стимулират творците. Поставени в тези трудни условия те се лишават от много неща, но не и от работата си. През лятото на 2019-а се прехвърлих в трупата на Сатиричния театър. Нямаш представа колко много хора ми казваха: „Там ти е мястото" и се оказаха прави. Прекрасна атмосфера,талантливи колеги,много добро ръководство, чудесен директор... Калин Сърменов се грижи за всички и всичко!
Творците в тази система са в непрекъснато търсене, четат, гледат, пътуват в чужбина,усъвършенстват се. Но не намирам големи разлики в зрителите от преди 30-40 години и сега. Може би в изразните средства на актьорите,в техническите възможности има известна промяна. Наблюдавам едно настъпление на кино похвати, на телевизионни трикове,но в основни линии и зрителите, и актьорите, и режисьорите, не са се променили много. Защото продължаваме да живеем, както в края на 90-те, в кризи. Новите идеи трудно пробиват консервативния български дух. Скоро гледах интервю на италианец живеещ в България, който каза, че се чувства много добре тук, защото България му приличала на Италия от 80- те. Излиза, че от родната му Италия сме изостанали с 40 години.
- Липсва ли ви киното? Вирусът отне доста възможности за заснемането на филми, но пък вероятно акумулира нови сюжети?
- Киното ми е страст - I love this game! Много обичам да снимам. В театъра поддържам форма, но повечето предложения са за телевизия и реклами. Предполагам, заради специфичното ми излъчване. Повече съм снимал в чужди продукции. Обяснявам си го с това, че режисьорите не са наясно с местния шуробаджанашки манталитет, гледат пробите и избират без да се съобразяват с въпроси „Този кой е?“,“На кого е човек?" „Кой го изпраща?", „Какво ще получим, ако го вземем?", а избират хората, които ще им свършат работа. Последният проект, сниман тук, от чужденци, в който участвах, беше клипа "Waht a day" за новия албум на английския певец Бен Хауърд. Може и друго да пречи, моят силно комедиен подход към ролите. Това някак е кодирано в мен от раждането. Обичам комедията и дори когато ми възложат драматична роля, винаги се опитвам да я пресъздам с комедийни средства. За мое съжаление, у нас не се снимат много комедийни филми. Това е изключителен дефицит. Чувството за хумор вече е дефицитно. Това има косвена връзка с живота, той стана по- абсурден от най- абсурдните пиеси. Въпреки всичко, не мога да се оплача. Миналата година заснех няколко епизодични роли в българските сериали „Пътят на честа",, „Братя" и „Аз и моите жени". Отдавна мечтая да заснема любовната комедия - „Свалячът". От която и страна на камерата да съм, ще ми е приятно, макар превес да имат ролите.
- Каква провокация търсите все още? Какво би искал да представите от себе си, а все още не се е случило?
- Може би една смислена трагикомична роля в български игрален филм или телевизионно предаване изследващо смеха - на какво се смеем, защо се смеем, как ни въздейства смешното, или да предавам „въображение " на студенти в НАТФИЗ. Би ми било любопитно да създам и предаване за крайностите в живота - как се съчетават привидно несъвместими неща. Вчера се прибирам от репетиция, а пътя ми минава покрай църквата „Свети Седмочисленици",в градинката деца играят, радват се на снега...а в другия край, пред църквата, е спряла катафалка, редица от опечалени тихичко си говорят и чакат да си вземат последно сбогом. Такива неща виждат очите ми, за едни живота започва, за други приключва, началото и края, и радостно и тъжно!
- Пишете книга. Как стигнахте до нея?
- По време на първия локдаун, когато ни затвориха по домовете, се родиха много хубави идеи. Имаше взрив от творчество в нета. Балерини танцуваха в апартамент, музиканти по скайп изпълняваха Моцарт, аз правех клипчета на тема психясване в боксониера... Тогава журналистът от „Алма Матер" Йордан Георгиев обяви, че събира истории от актьори, лично преживяни, да разкриват нещо, което ги е разчувствало, променило. Мислих няколко дни и ми хрумна,че имам много смешни случки от актьорската ми практика. Така се родиха няколко кратки разказа от моето минало. Имаше прекрасни отзиви и това ме окрили да събера на едно място всичко смешно, което ми се е случило, превратностите на моя творчески път, недоразуменията, униженията,но погледнати с ирония. Изскочиха толкова интересни спомени и забавни и приятели. Бих нарекъл книгата си театрален мемоар, новелата на актьора. Аз в театъра и театърът в мен.
- Напоследък в телевизионен ефир са изключително актуални стендъп комиците. Вие сте бил част отКлуб НЛО, създавали сте сатира, която искрено забавляваше. Като един от първопроходците, как оценявате това, което виждате сега?
- Не съм очарован. Струва ми се като копиране - има го на Запад, хайде и у нас да го изкопираме. Нещо, което ме дразни е и когато видя телевизионен формат купен от европейска телевизия. Не можем ли ние да измислим нещо ново, та ще купуваме стари предавания или хитове от преди 20 години? Такова разочарование имах, когато втората ми съпруга беше на турне с любимата ми от юношеството група „Nazareth". Бях помолил да ми вземе автограф от вокалиста Дан Макафърти, но като видях снимката ми стана мъчно. Дан беше остарял, от рок групата беше останал само той. Така стана и с Deep Purple, Pink Floyd. Неприятно е разминаването между силния, ярък спомен и настоящия момент. Stand up comedy се развива и вероятно ще се появят комици, които ще са хем смешни, хем социални, а може и да надминат най добрите образци. Отново стигаме до изоставането от останалия свят. А Клуб НЛО беше школа. Велко, Жоро,Тони,Чочо, Мария - с тези велики актьори беше празник по време на снимки. Имаше и съревнование кой ще направи по смешни неща, винаги със сатирично жило, с критики към проблемите,неправдите, затова го свалиха. Не обичат да ги критикуваш управляващите!
А чувството за хумор или го имаш или го нямаш. Това е Божа награда – да осмиваш, без да обиждаш и поругаваш. Всеки народ има специфични особености, но има такива гениални хора, като Чарли Чаплин, чието творчество така е напластено, че има за всеки – и за най-елементарните смеещи се на физическия хумор, но и за най- възвишените, изтънчени почитатели на интелектуалния хумор. Към групата на големите майстори можем да добавим Лаурел и Харди, Бъстър Кийтън, Луи дьо Фюнес, Бурвил, Тото. Това са учителите ми. В моменти на депресия и униние си пускам някой техен филм. Зошченко мисля, че беше казал: „Ако нямаш чувство за хумор, е добре да имаш чувството, че нямаш чувство за хумор!".
- Имало ли е случай, когато сте се обезсърчавал и сте се питал дали всичко, което правите, си струва усилията?
- Непрекъснато, особено след някаква дейност, някакви репетиции, снимки, премиера, светкавично идва въпросът: „А това сега защо беше?Имаше ли смисъл от усилията,от лишенията,от посветеното време?"
- Имаме изключително млад министър на културата. Какво бихте го посъветвал и какво очаквате от младежкия му устрем?
- Да внимава, да слуша и да се съмнява! Никой не се е родил научен, но има места, като Министерството на културата, където грешките могат да бъдат фатални.
- Изкушавал ли сте се от политиката? Много артисти рискуваха...
- В последно време, да, като наблюдавам какво става. Ядосвам се и ми се иска някак да помогна, за да предотвратя кражби, насилие и мошеничества.
- Миналата година навършихте 61, мислите ли за изминатия път, за пропуснати шансове?
- 61 години не са малко и сякаш възраст и ум се гонят, но не се застигат!Продължавам да греша, да бъркам. Но вдъхновението ми се гради от любовта и семейството ми. Нищо не става без любов. Те са ми всичко - радост, страдание, обич!
- Имате интерес към фотографията, особено към заснемането на Луната, звездите... Какво откривате там? Откъде се роди тази страст?
- Случайно. Виждам картината по-различно, още преди снимката, кадърът е в мислите ми, а понякога наистина съвсем случайно забелязвам нещо, вадя телефон, ако апаратът не е с мен и снимам. Луната е част от моето космическо аз,не само заради водния знак, който ме прави подвластен на Селена. Най-близкият космически обект, който наблюдавам от малък. Баща ми пътуваше с корабите на морския флот и беше донесъл от САЩ една ракета играчка, копие на „Аполо" 11, а това беше година след кацането на Луната в далечната 1970-а. Един от щастливите моменти в живота ми.
Галина Попова
