„Да знаеш, много ме прецака!“. Късмет има Диана, че чувството й за самосъхранение все пак е проработило и не е изтресла тази реплика пред мен. Както и че разбрах за умотворението й на чаша – пардон, бутилка розе.
„Да знаеш, много ме прецака!“. Късмет има Диана, че чувството й за самосъхранение все пак е проработило и не е изтресла тази реплика пред мен. Както и че разбрах за умотворението й на чаша – пардон, бутилка розе.
Защото въпросното прецакване е ваканция във Франция. На Лазурния бряг. Едноседмична. Вярно, с баща й и с мен, но за Франция говорим все пак. Не за копане на нива в Горно Нанадолнище или престой в ТВУ-то в Ракитово. А за море, палми, барове, коктейли, la vie en rose..... Все неща, за които хората и серийни убийци са склонни да станат, само за да отидат там. За едноседмична почивка да не говорим.
Та на този фон отишла моята при най-добрата си приятелка и я обвинила, че я е прецакала, защото – видиш ли - отказала офертата на майка си да дойде с нас и да си ходят тандем. Както казах, късмет има, че не тя, а чашата розе беше пред погледа ми, когато разбрах, че се оплаква. Пресуших я до дъно, поех си въздух, казах „оммммм“, сипах си нова и вдигнах телефона.
Ей мамииии....., разтегли мазен глас моето от отсрещната страна.
- Диана, ти вЕрно ли си се оплаквала, че ще идваш с нас на море?
- Е, не! Не съм!
- Чувам други неща....
- Добре де, мъъъъничко. Ама това е, защото сега ще искате да обикаляме, а аз искам да си стоя на плажа и да пия коктейли.
- Моля???! А искаш ли да си стоиш в София, да си гледаш кучето и да пиеш една студена вода, защото дори коктейли не можеш да си купиш, тъй като нямаш 18?
Признавам, това последното беше стрелба с халосни патрони, защото едва ли има магазин и бар не само в София, а в цялата държава, който да се съобразява със забраната за продажба на алкохол на непълнолетни, ама свърши работа.
След няколкосекундно мълчание от другата страна на линията – явно, докато Диана слагаше от едната страна на житейските си везни опцията да остане вкъщи без джобни цяла седмица, а от другата да се „примири“ със съдбата си и да си понесе претенциозните задни части с нас, за да ги положи на някой шезлонг на френската Ривиера, в крайна сметка промълви: „Извинявай“. Почти го чух как се процежда през зъбите й. Направо изсвистява. Ама си замълчах, защото си знам, че въпреки хормоните, моето поне е добро, умно и разумно (в повечето случаи). А какви екземпляри се разхождат из училището й. За улиците да не говорим..
И като отворих приказката за хормоните – от мен да знаете, каквото и да сте чували за пубертета – по-зле е. Напълно способен е да скъси живота тройно на всеки родител. И ако си мислите, че обхваща само годините, завършващи на -тийн или че колкото по-рано започне, толкова по-рано ще свърши, жестоко се лъжете.
Моят сблъсък с хормоните на Диана започна на 10 и половина и седем години по-късно агонията продължава. При това в зазляваща тенденция. Защото с напредването на времето постепенно в живота ти започват да се появяват и всякакви външни елементи, които се водят гаджета на дъщеря ти, а в част от случаите, при това не особено спорадично, се оказват ни повече, ни по-малко психопати. От онези, които не би ги допуснал до колата си, камо ли до собствената си плът и кръв.
По едно време се чувствах като звероукротител, защото от една страна трябваше да притъпявам любопитството и изконния мъжки протективен инстинкт на баща й, успокоявайки го, че всичко е в рамки и трябва да остави дъщеря си да расте, а от друга бях като във вица за онзи, който отишъл вкъщи и казал на родителите си, че ще се жени за руска еврейка. На което баща му попитал: „Ей, синееее, какво стана с онзи хубав негър?“.
Шегата настрана, но имаше момент, в който едно вече бившо болезнено ревниво и избухливо гадже на Диана ми се струваше като херувимче на фона на най-новото попълнение в пубертетския й зоокът. И пак трябва да отчета, че има и далеч по-лоши варианти. Като например да попадне на РЦ. Не знаете какво е РЦ ли? И по-добре. Дано така да си остане. Палете свещи никога да си нямате сблъсък с рецидивисти. Аз го правя. Вярата в такива моменти много помага. Повярвайте ми! И розето, разбира се. Ама за него си знаете.
А паралелно с това неволно опознаване на тийнейджърската мъжка фауна (неволно, защото все пак съм майка на дъщеря, не на син), се озоваваш в положението да съжителстваш не с един, а с десетки пубертети. И всички те в едно и също тяло. Това на дъщеря ти.
Да ви призная, не съм учила клинична психология и не знам подробности за различните видове психопатични състояния, но съм сигурна, че циклофренията изглежда точно така. В единия момент си говориш – при това напълно спокойно, с нормален, усмихнат, подрастващ индивид, в другия очите й се насълзяват, започва да хлипа и да истерясва от нищото. Ама защо? Ама как? Това са въпроси на които отговор и до ден днешен нямам. А не е като да не ми се е случвало вече хиляди пъти. И не е като да не съм се опитвала да намеря моята грешка за тази свръхчувствителност. Барем да я поправя. Но уви, не става! Така че, вдишаш-издишаш, сипваш си една чаша розе и медитираш, надявайки се че някой ден хормоните ще се успокоят, пубертетът ще свърши и детето ти ще се превърне отново в една личност. При това уравновесена и нормална.
Оммммммм.....
Монитор
