0

Т егава работа са това мемоарите. Станаха 20 години, а сякаш вчера сме започнали. Губят ми се стотици неща и нещица, които са се случвали. Такава е обаче мелницата всекидневник. Няма по-старо нещо от напечатания вече вестник. И то всеки ден.

Тегава работа са това мемоарите. Станаха 20 години, а сякаш вчера сме започнали. Губят ми се стотици неща и нещица, които са се случвали. Такава е обаче мелницата всекидневник. Няма по-старо нещо от напечатания вече вестник. И то всеки ден.

В съзнанието ми е останало много ясно началото. Озовах се в бъдещия "Монитор" някъде около 15 септември 1998-а. Преди това работех в остатъците от спортния седмичник "Старт", който агонизираше като месечно списание. Художникът на "Старт" Борис Ачков ми каза да потърся Радостина Константинова, защото щели да правят нов вестник. А тя ме насочи към Владо Райчев, който отговарял и за спорта. Изслуша ме той, после си спомни една история, дето се носеше за мен от университета. Че са ме поканили да уча в ПУЦ, за да се образовам, докато карах камион "Краз" в Перник като студент по Българска филология последна година. Вярно беше, не можех да си пиша пътните листове, та бригадирът ме беше зарадвал с този неочакван шанс. Посмяхме се и Владо рече: "Ами опитай, ако се справиш - оставаш."

И след това сякаш ме върнаха 23 години назад - в казармата. Сухите тренировки понякога откарваха до след полунощ. А на работа се озовавахме към 8 сутринта. Все нещо не беше на фокус - я заглавие, я структурата на текста. Връщаха се материали, правеха се наново. Четирима зам.-главни - Владо Райчев, Емил Петков, Радостина Константинова, Драгомир Драганов - всеки гледаше страници. И правеше свои забележки. Никакви похвали. От Петьо Блъсков пък никога не се знаеше какво може да се очаква. После разбрах, че е било за тренинг и за скорост. Без обяснения, без коментари и оправдания. Със строги правила за заглавия, начин на изразяване, какво може и какво не. Допускаха се само дебати по съдържанията, но авторът си оставаше "виноват".

Аз идвах от друга среда, с други отношения, но и с други, далеч по-бавни темпове. Затова бях доста шокиран. В отдела бяхме шестима - Емил Кожухаров - шеф, Джордже Пецу - автомобилен спец и "френски ключ", Николай Колев - Малкия Мичман, Владимир Николов, Миро и аз. И честно казано само Кожухаров не се стряскаше - дългогодишен шеф на спорта в радиото, явно беше свикнал на всякакви упражнения.

Тогава научих може би най-важното. Във всекидневника нищо не е последно и нищо не е свършило, докато не се е завъртяла машината. Падат в последния момент цели теми, страници, пише се за минути, уж всичко е готово и - се почва отначало. Денонощието няма край. Никой не е по-важен от информацията, тя се следи непрекъснато. Дори когато си в отпуска. И сега е така. Само рутината топи стреса, та изглежда по-спокойно.

Е, ако добавим на старта няколко месеца без заплати и ходене пеш по нощите до вкъщи - няма как да го забравиш.

След първия брой на 28 септември нещата сякаш започнаха да улягат. Въпреки че работата оставаше същата по обем, напрежението сякаш намаля. А и на фона на всичко непрекъснато имаше някакъв купон - на място, в къщата на ул. "Райко Алексиев" - за това на Блъсков не му се свидеше. Понякога до зори.

Още в началото обаче се завъртя някаква безсмислена "схватка" между журналисти и страньори (не всичките). Последните имаха стаж във всекидневници, пристигнаха със солидно самочувствие. Бяха хванали някаква система от шегички, които вървяха и сред другите. Къркаха си, коментираха текстовете, понякога доста язвително. На моменти - смешно, в други - обидно. Ние естествено не им прощавахме. За капак се водеше нещо като задочен спор - кой е по-нужен, без кого не може вестникът. Нещо като за яйцето и кокошката. Е, беше до време. Докато станахме приятели. После всичко тръгна като добре смазан конвейер.

Страньорите имаха обаче едно неофициално предимство. Винаги вземаха първи заплатите си. Те идваха, когато се съберат парите и се плащаха на ръка, с подпис във ведомостта. Тогава всички бяхме почти милионери за кратко. До деноминацията. Но имаше списък по азбучен ред по отдели. В него периодично се обръщаше "първи - последни". Те един път бяха отбелязани като "Арт дизайнери", а после и като "Страньори". Така винаги бяха първи. Ето такива глупости се помнят най-ярко. Останалото машината на вестника и времето го е прегазила и изтрила.

Уж много хора четяха всичко, но гафовете понякога успяваха да се прокраднат. Мой най-личен беше по време на олимпиадата в Сидни 2000 г., когато при щангистите Гълъбин Боевски стана шампион, а Георги Марков - втори. Искаха ми кратко заглавие за първа страница и аз набързо пуснах "Боевски със злато, МРаков - със сребро". Така и излезе. Никой май не го видя, поне аз не разбрах. Дано Марков го е преглътнал.

По едно време правехме 7 страници спорт, а на последна трябваше да пишем три коментара. Когато си струва - получава се. Но в дни, в които нищо не се случва беше жива мъка. Някой ритнал топката на криво, ние - цял коментар му посвещаваме. Ето как намразих публицистиката по непублицистични теми. Ама вестникът трябва да се пълни.

Най-важното, което ми остана от тези 20 години, са срещите с хората. Огромно многообразие от личности, характери, възгледи. От таланти, от упоритост, от издръжливост, от способности за адаптиране. Списъкът е безкраен, сякаш река е текла и е довеждала и отвеждала десетки от тези колеги, всеки от които е дал нещо от себе си. С някои се разделихме завинаги - Бог прибира обикновено най-добрите. Други си тръгваха най-често към държавни длъжности или PR позиции в разни институции, фирми, компании. Сякаш напук на обясненията, че журналистика дава огромна свобода на мисълта и носи щастие. Критериите за последното, разбира се, са чисто индивидуални. Не е за всеки този занаят.

Та хората бяха голямото богатство на "Монитор" през тези години. И сега е така. Идват нови, едни с опит, други - почти деца. Последните гледат стреснато отначало. Окопитват се, доизкосурват правописа, идват им идеи, преживяват неуспехите, радват се, когато ги оценят. И носят надеждата, че във века на електронните медии и това чудо - вестникът, все още е нужен на някого. Може би повече от всякога...