Н еда Диманова е звънарят на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Наследи на поста Мария Зъбова. 93-годишната математичка се спомина на Голяма Богородица, но преди това успя да обучи достоен наследник в лицето на медицинската сестра музикант Диманова. Разговаряме с нея за празника на св. Александър Невски и за чудесата, които се случват в живота на хората, вярващи в Бога.
- На 23 ноември се пoчита патронът на патриаршeската катедрала „Св. Александър Невски“. Има ли нещо по-различно в камбанния звън в този ден?
- Както винаги звънът е съобразен с празничния ден по канон. Започваме в 9 часа сутринта преди литургията докъм 9,25. Но има различни видове камбанен звън – мертвен, за евангелията, на Великден. Има също така и набат. Да не дава Господ, но той сигнализира при пожар.
- Знаят ли хората, идващи в храма, кой е Невски?
- В съвременния свят при всичките технологични възможности да се информираме никак не е трудно да се разбере кой е св. Александър Невски. По-важното според мен е да знаем защо трябва да пазим неговото име и защо нашите предшественици са избрали именно този светия за патрон на катедралата. Всъщност той е бил светецът покровител на император Александър, който е отговорен да се започне освободителната за България Руско-турска война. Нашето опълчение също се включва и в крайна сметка свободата е извоювана. Неслучайно катедралата се нарича храм- паметник, защото е в памет на това събитие с огромно историческо значение за нашата родина. Да, катедралата е била преименувана за около 4 г. по времето на една война между Русия и България. Това се случва при цар Фердинанд. Той е католик и не знам доколко този грях може да му се зачита, но за българския народ това си е грях. Защото с него отстъпваме от своите православни ценности и корени.
- Идеите за преименуване обаче и в наши дни продължават...
- Това се нарича етнофилитизъм - когато разделяш светците според тяхната националност. Ами тя и Света Богородица не е била българка, но обича България, св. Неделя също. Още повече че в храма има три олтара. Единият е на св. Александър Невски, другите два са на светите братя Кирил и Методий и на св. цар Борис.
- Стават ли днес чудеса в храма?
- Аз самата съм изпитала такова чудо. Беше преди около 15 г., когато се качих с Мария за първи път горе на камбанарията. Тя ми даде ключа да отворя вратата и ми каза: „Хайде сега, помоли се за нещо“. Като всяка майка и на мен първата ми мисъл бе да се помоля за децата си. Тя се досети и ме посъветва след това да помоля нещо и за себе си. Тогава носех минус 5 диоптъра очила. Много е тежко, когато човек не вижда. Случвало се е да се блъскам в мои близки, защото не мога да ги позная. Пожелах си св. Александър да ми помогне за зрението. Тогава дори не подозирах, че едно от нещата, за които хората му се молят, е именно за очни болести. Минаха някъде около 5-6 месеца. Един ден, докато Мария биеше малките камбани горе, а аз долу призвънявах с голямата, поиска да й кажа колко е часът. Аз с пръсти й показвам, че е шест без петнадесет и вече трябва да започне заключението. В този момент я обзе приповдигнато настроение – радостно започна нещо да подскача. Като слезе, ме прегърна с въпроса “Къде са ти очилата“. А аз ги бях оставила в чантата. От камбанарията Мария гледаше един часовник на сградата на ДСК. До онзи момент аз не можех да фокусирам сградата, камо ли да видя колко е часът. В онзи ден обаче разбрах, че вече и аз виждах часовника.
- Това наистина звучи необяснимо?
- Някои хора могат да кажат сега, че това се дължи на компенсиране на зрението, което се случва в една определена възраст. Но първо – това не става така изведнъж. И второ, аз бях с късогледство, а сега виждам ясно както наблизо, така и надалече. Запазих си очилата като един спомен за чудото.
- Каква е историята на камбаните и коя е най-голямата?
- Най-голямата е 12 тона. Всичките са отлети на 26 май 1911 г. Когато са докарани от Русия на варненското пристанище, са ги натоварили на влакова композиция. На Централната гара в София откриват, че една от камбаните от 500 кг (една от страничните солови, които сега са на платформата горе), е пропукана. Интересно е, че съвсем наскоро, няма и месец, разбрахме, че предци на архимандрит Серафим Алексиев са се наели да ремонтират камбаната. Днес не се усеща никакъв дефект в звука й.
В онези дни камбаните са ги теглили с волски впрягове, а са ги качвали със скрипци. Случило се е така, че една от камбаните е похлупила един руснак и един българин, които са загинали. Така че не се е разминало без свидни жертви.
- Има ли камбанният звън, който чуват жителите и гостите на столицата, строга композиция?
- Преди Мария Зъбова поста звънар е заемал г-н Йони, син на протодякон Стефан Марков. Един ден той решава да замине спешно и оставя всичко на нея. Тъй като тя беше математик, започва да си композира мелодия. Това не е никак лесно, тъй като горе са 12 камбани и мелодията, която е трябвало да се създаде, е математически сътворена така, че всичко да звучи в хармония. Композицията накрая е получила благословията на негово светейшество дядо Максим, да са миросани кокалите му, дето викаше моята баба. Сега и дядо Неофит гледаме да го радваме с тези звуци, които са благословени, та затова стремежът ни е да не ги променяме. Защото все пак това си е канон.
- Вярно ли е, че камбанният звън може да лекува, да изчиства енергийното поле? На изток говорят, че пречиствал аурата, каквито учения и теории са на мода и у нас?
- Ние, православните християни, сме далече от тези учения. Истината е такава: направени са изследвания, и физични, и химични, и се установява, че бактериалният фон е много много снижен в един периметър около храма, когато камбаните звънят.
Наистина забелязваме, че въздухът става по-свеж, по-чист. Самият факт, че камбаните звучат по различен начин в мъгла, в дъжд, тоя звук се разпръсква, той е материален, щом го чуваме, значи и въздейства. Мога да ви споделя още, че ние си имаме и постоянна публика. Има хора, които идват, застават отдолу и следят много ревностно всяко отклонение. Докато бях болна от Ковид-19, са усетили, че друг бие камбаните. Може да се каже и че камбанният звън е една духовна терапия. Мелодията е много красива. Тя предшества литургията, която също е една голяма благодат за хората. Казват, че Бог е навсякъде, но в храма се извършва богослужение – тогава небесните сили се призовават, извършат се тайнствата. Хората само трябва да си вземат една мъничка книжка, колкото паспортче, която се нарича Златоустова литургия. И с нея да дойдат на служба, да седнат - има толкова много пейки и столове. 40 човека хор имаме, аз участвам и в него. Всичко е толкова ангелско, още повече акустиката на храма е изключителна. Аз мисля, че човек, който има нужда от психиатри или психолози, е най-добре да идва тук.
- Вие сте медицинска сестра в „Пирогов“, но имате и сериозна музикална подготовка, откъде идва тя?
- Убедена съм, че това ми е било отредено от Бога. От дете се готвех да ставам певица, балерина. Завърших клас цигулка 13 години и едновременно с това балетен клас. Пеех в хор близо 10 г. След това започнах работа в Музикалния театър близо две години, но обстоятелствата се стекоха по друг начин. От една страна, семейството ми гледаше с неодобрение на морала в тази професия, каквото бе клишето в онези години. Настояваха да се откажа. Отделно аз имам заболяване, което видях, че няма да ми позволява да бъда в бъдеще в такава форма, каквато исках. Когато поех по друг път, бях доста отчаяна, направо не ми се живееше – толкова глупава съм била да не оценя, че всичко това е било едно прекрасно детство, в което съм имала възможност да работя и да творя. Затова до ден днешен не обичам да ходя на премиера, а на репетиция и да гледам нещата в градеж.
После завърших за медицинска сестра. Преди това кандидатствах медицина, но не ме приеха. Оказа се, че съм имала много лоша характеристика – дядо ми е бил в Америка и като се връща оттам, решава да вложи парите си в родината, организира фабрика, купува имоти. Но като идва 9 септември 1944 г., му взимат всичко и го вкарват в Белене. За жалост и наши родини участваха в това пъклено дело, но аз отдавна съм им простила.
Любомир Старидолски
