П о време на студената война между двата световни вражески лагера - социалистическия и капиталистическия, започва ожесточена надпревара за надмощие и надхитряне по всички фронтове. Един от тях е свързан със създаването на агентурен и шпионски апарат и дори цяла мрежа, чрез която да следят и контролират постиженията на противниците си в областта на научните достижения и въоръженията.
В създаването на тази шпионска мрежа много голяма е ролята на вътрешните агенти по места в съответните вражески държави. Като част от социалистическия лагер България също е обект на траен интерес от страна на западните държави и Съединените щати. И тук подобно на другите страни се намират хора, които по идейни, идеологически убеждения, или водени от чисто материалистически и комерсиални подбуди приемат да станат шпиони на чужди агентури и разузнавания и да шпионират собствената си страна и народ. Едва ли в момента, в който са давали съгласието си за това тези бъдещи шпиони са си давали ясна сметка, че това, за което дават съгласието си според законите във всички държави по света, се определя като престъпление от най-висока степен и се наказва ако не със смърт, то с доживотен затвор. Затова и когато са разкрити и осъдени на смърт според Наказателния кодекс, повечето от вражеските шпиони в НРБ са изненадани. Малцина са онези, които остават хладнокръвни и понасят поне видимо спокойно смъртното си наказание.
Един от най-изявените вражески шпиони в България, разкрити и ликвидирани по време на соцпериода, е Иван Асен Георгиев. Неговата история е изключително интересна и поради това заслужава да бъде разказана. Дори и само заради това, че шпионинът е не какъв да е, а български дипломат, и то не къде да е, а в Организацията на обединените нации (ООН).
Иван Асен Христов Георгиев е роден на 27 март 1907 г. в София в семейството на адвокат. Синът също завършва юридически науки, при това в Париж, а след връщането си започва работа като стажант в кантората на Нисим Меворах, бащата на писателя Валери Петров.
Преврат
След болшевишкия преврат от 9 септември 1944 г. младият Иван Асен успява правилно да се ориентира в обстановката и без да се замисли, става член на БКП. Заради образованието му и езиците, които владее, той успява бързо да се издигне и е назначен за главен секретар в МВР. През 1946 г. той е избран за член на българската делегация, изпратена да подпише мирния договор в Париж. Очевидно успява да се представи добре, защото скоро след това е назначен за съветник в българското посолство във Франция. През 1950 г. е заподозрян в нелоялност на народната власт и спешно е отзован в България, където започва работа като преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет. Пет години по-късно подозренията около Иван Асен са свалени, доверието в него е възстановено и е изпратен отново на дипломатическа работа, този път в българското представителство на ООН в Ню Йорк.
Схема на контактите на шпионина с агентите от ЦРУ.
Предполага се, че някъде по това време той е вербуван от ЦРУ и дава съгласието си да шпионира срещу заплащане в полза на правителството на Съединените американски щати. В продължение на около шест години Иван Асен Георгиев води двойствен живот и е едновременно лоялен дипломат и служител на българското външно министерство и на американското външно разузнаване. Всъщност съгласието на българина да стане чужд агент е доста интересно. За разлика от други свои „колеги“ той не го прави заради пари, а повече за да удовлетвори собственото си високо его. Скоро след като е вербуван, той пише писмо до самия шеф на ЦРУ Алън Дълес, в което си позволява да го критикува за начина и методите на работа и му дава съвети как да подобри организацията на работа на ЦРУ. След като вече е разкрит и задържан, по време на разпитите Георгиев споделя, че е работил не „за“ чуждото разузнаване, а „против“ управляващите в България. Целта му била чрез дейността си да спомогне за подобряване на отношенията между България и САЩ. Това се потвърждава и от факта, че през шпионския си период българинът не предава нито една секретна информация. Онова, което той дава на американците, са предимно аналитични материали по случващото се в България.
Доклад от вътрешния министър Дико Диков до ЦК на БКП относно хода на разследването срещу Иван Асен Георгиев.
Разследването срещу Иван Асен Георгиев започва случайно. През 1962 г. служители на ДС засичат американския консул у нас Томас Блякшир да пуска писмо в една от кутиите за обществена поща в центъра на София. Писмото, разбира се, веднага е конфискувано и е установено, че получателят е лицето Иван Асен Георгиев, живеещо на ул. „Хан Аспарух“.
Агентите на ДС проникват тайно в дома на Георгиев и поставят „бръмбари“ и записващи устройства. При обиска те откриват устройства за извършване на шпионска дейност.
Арест
На 8 септември 1963 г. при посещение в Москва Иван Асен е арестуван и върнат в София. По време на разпитите той признава, че е имал контакти с чужди граждани, но отрича да е извършвал шпионска дейност. Макар и без почти никакви доказателства само седмица след ареста му той е предаден на прокуратурата. А Политбюро на ЦК на БКП разпорежда делото срещу шпионина Иван Асен Георгиев да се гледа от Върховния съд на НРБ вместо от Софийския градски съд. Това е грубо вмешателство от страна на партия в работата на една независима институция, каквато трябва да е съдът. В комунистическа България обаче такова нещо като независим съд няма. Всичко, в това число и съдебните органи са пряко подчинени на комунистическата партия и на нейните решения. А партията е решила да направи от процеса срещу Георгиев един ярък политически спектакъл напълно в духа на Сталин и неговия верен прокурор Вишински.
Защита
Пред съда обвиняемият е защитаван от трима адвокати. Всъщност думата „защитавам“ в случая е доста неуместна. Избраните адвокати по-скоро се опитват да отърват смъртната присъда за клиента си, като нещо противно на всякаква адвокатска практика те също са на мнение, че клиентът им е виновен по повдигнатото обвинение, но въпреки това заслужава към него да бъде проявено снизхождение. И което е най-странното – самият подсъдим в последната си дума също се признава за виновен. Вместо да се защитава, той започва да говори откровено глупости за добрите условия в затвора, при които е бил поставен, и едва ли не е благодарен на партията за това, че е бил вкаран там.
Бившият дипломат на подсъдимата скамейка.
След последната дума на подсъдимия съдът се оттегля на съвещание, което не продължава дълго. Както се и очаква. Всъщност присъдата отдавна е решена „там, горе“ и за съдиите остава само да я обявят. И тя е смърт чрез разстрел. След като чува присъдата, обявеният за шпионин Иван Асен се вкаменява. А след това започва внезапно да крещи: „Убийци! Лъжци!“.
Убийци, да. Но защо пък лъжци?! И защо поведението му така изведнъж се променя? А дали пък през цялото това време не му е било обещавано да се отърве с някаква ниска и повече символична присъда?! Никой днес не може да каже.
Тодор Живков отказва да помилва осъдения като шпионин Иван Асен Георгиев.
След произнасянето на присъдата става ясен и поставеният от партията капан. Тъй като присъдата е издадена от Върховния съд, тя няма пред кой да бъде обжалвана. Може само да бъде подадена молба за помилване пред ЦК на БКП. Тя не просто не е уважена, а върху молбата нечия височайша ръка е написала „Бързо!“. Какво може да означава това освен присъдата да бъде изпълнена по най-бързия начин. И това се случва.
На 4 януари 1964 г. осъденият като шпионин дипломат Иван Асен Георгиев е разстрелян. Умира на 56-годишна възраст. Той е първият българин, заловен и осъден за предателство. Но както става ясно впоследствие далеч не е последният.
Иван Георгиев
