Всеки с глава на раменете, която ползва по предназначение, а не като рупор или латерна, има своята истина за 10 ноември. За някои тази знакова дата е символ на свободата и демокрацията. Други си спомнят с носталгия за времето преди нея.
Събитията, довели до детронирането на бившия Първи – Тодор Живков, подлежат на оценка и преоценка. В колекционерската поредица на „Златно време“ не залитаме в една или друга посока, а се опитваме да постигнем баланс. Да покажем някои неща, които ни липсват – като игрите на воля от детските ни години. Да разкажем за събития, които може би не са зависели точно от нас. Да намигнем на читателите с вицове и забавни лозунги от отминало време. И да сложим многоточие, защото темата за Десети ноември и прехода е неизчерпаема.
Падането на Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. е само част от един далеч по-глобален процес, ликвидирането на комунистическата политическа система в Централна Европа, Балканите и СССР.
Този процес започва с идването на власт на „гробокопача на комунизма“ Михаил Горбачов, макар че според някои историци почвата за този процес се подготвя още в началото на 80-те години и е част от обединен мащабен проект на тайните служби на САЩ, Великобритания, Западна Германия и др. капиталистически държави. Всъщност Тодор Живков е един от последните соцдиктатори, сдал поста. След него е само румънският му колега Николае Чаушеску. За разлика от северната ни съседка обаче у нас смяната на властта става безкръвно и без жертви. Остава открит въпросът обаче доколко в България през ноември 1989 г. се извършва действително промяна на системата или това е само една ловка политическа мимикрия, за която нашият народ е измислил поговорката: „Пременил се Илия, погледнал се, пак в тия.“
Орден
Предисторията на краха на управлението на Тодор Живков в България започва с избора на Михаил Горбачов за генсек в Кремъл. В началото отношенията между Тато и Горби изглеждат като че ли напълно нормални. През 1985 г. Живков е награден с орден „Ленин“, който му е закачен лично от Горбачов. Няколко месеца по-късно първото посещение на Господаря на Кремъл в страна от соцблока е именно в България. Радикалната промяна в политиката, водена от Горбачов обаче, предизвиква сериозни опасения във врелия и кипелия Живков, който само година по-късно вече е на мнение, че новият съветски вожд иска да унищожи соцблока. Той решава да следва политиката на СССР, като въвежда в България някои икономически промени, свързани с даване на по-голяма свобода на частната инициатива. През октомври 1987 г. Живков има втора среща с Горбачов в Кремъл и тази среща е всичко друго, но не и братска. Братушката дърпа ушите на Тато и го обвинява, че иска зад гърба му да въведе капитализма в България. Поводът за тази критика са преговорите, които България води с японския концерн „Коба стайл“ за изграждане у нас на машиностроителен завод. Какво е било на душата на Живков след тази среща не е ясно, но след пристигането си у нас той все пак намира сили да каже пред ЦК - „Издържахме!“. Едва ли обаче той, старата лисица, не си е давал сметка, че докато Горбачов е на власт, постът му в България ще е разклатен. Но все пак надеждата на Живков очевидно е била, че и този път „ще се сниши“ и ще изчака бурята да премине, а той да оцелее. Уви, този път интуицията му го подвежда, и то жестоко.
През лятото на 1989 г. Михаил Горбачов повече от категорично показва, че не признава и не иска Живков за български държавен глава. Това се случва на срещата на държавните глави на страните от Варшавския договор. Там Горби се среща с Добри Джуров и Петър Младенов, но отказва да се срещне с Живков. Най-вероятно по време на тази среща е било положено и началото на съзаклятието срещу Живков, което след това следва по сценарий, изготвен от КГБ, а може би и от самия Горбачов.
Атака
Началото на атаката срещу Тато е дадено от Петър Младенов, който след връщането си от Букурещ подава оставка, като в писмото си до Политбюро отправя критики към Живков за управлението му, водещо България към изолация и провал. Критика към Живков! Това до този момент е нещо немислимо и е повече от ясен сигнал, че не действа сам. На 3 ноември Живков се среща с новия съветски посланик Виктор Шарапов, който в прав текст му дава съвет да си подаде оставката. Живков едва ли е знаел, че по същото време Шарапов е имал срещи и с други членове на ЦК, които убеждава и уговаря да свалят диктатора. Най-важна е срещата му с Добри Джуров, Димитър Станишев и Йордан Йотов, бивши партизани от отряда „Чавдар“, и спечелването им за каузата „Анти-Живков“ е от много важно значение за успеха на съветския план. Самият Шарапов 20 години по-късно споделя, че една част от срещите със съзаклятниците са се провеждали в сауната на съветското посолство в София.
Ултиматум
Три дни по-късно, на 8 ноември, тримата се срещат с Живков и директно му казват, че трябва да подаде оставка. Изненадващо той се съгласява, но с уговорката това да стане не на предстоящия, а чак на следващия пленум. Джуров обяснява така резултата от срещата: „Целта беше с подмяната на Живков да дадем възможност на партията да изправи всички тия кривици в стила и методите на ръководството. Идеята беше чрез органите на партията да се застави, просто да убедим Живков в необходимостта от оставката му“. А ето и как самият Живков вижда случилото се тогава: „Знаех, че моите намерения и разговорите ми за оттегляне са дали тласък на задкулисни интриги и борби. Жалко е, че някои нашенски бабаити започнаха да търсят чужда помощ. Съветското посолство предприе разговори с членове и кандидат-членове на Политбюро. Знаех че съветският избор на Петър Младенов не е най-подходящият вариант. При други условия за всички интриги не бих се поколебал да реагирам по подобаващ начин. Винаги съм отстоявал позицията, че кадровите въпроси за България трябва да се решават в София, а не в Москва“.
На заседанието на Политбюро на 9 ноември Живков се съгласява да сдаде поста генсек и на неговото място да бъде избран Александър Лилов, който към онзи момент е в Лондон. Някои от членовете на Политбюро отхвърлят тази кандидатура. Тогава Живков предлага министър-председателя Георги Атанасов. Който обаче си прави отвод, като на свой ред предлага кандидатурата на Петър Младенов. Това предложение е прието и гласувано от всички присъстващи, с изключение на Милко Балев и Димитър Стоянов. На следващия ден, 10 ноември, се провежда Ноемврийският пленум на ЦК на БКП, на който Тодор Живков е освободен от поста генерален секретар. А седмица по-късно, на 11-та сесия на Деветото народно събрание, изненадващо и за самия него, Живков се разделя и с поста председател на Държавния съвет на НРБ. Така завършва ерата на неговото 35-годишно управление.
Униженията срещу бившия управляващ обаче не свършват дотук. На 13 декември 1989 г. той е изключен от партията, а на 18 януари 1990 г. е арестуван като обвиняем, а след това е изправен и пред съда. А главната прокуратура повдига срещу него цели пет обвинения: за концлагерите на смъртта, за възродителния процес, за подпомагане на международното комунистическо движение и отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави. Единственото обвинение, по което бившият Първи е осъден, е за незаконното раздаване на коли, апартаменти и финансови средства от фонда на УБО. Върховният съд го осъжда на 7 години затвор, както и да върне на държавата 7 млн. лв. През 1996 г. обаче общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. Останалите съдебни дела срещу Тодор Живков са прекратени след неговата смърт на 5 август 1998 г. Информацията от БТА гласи, че бившият държавен глава е починал в 20,05 ч. след триседмична мозъчна кома. Правителството отхвърля искането на семейството му и на ръководството на БСП починалият да бъде погребан с официални държавни почести. Тодор Живков е погребан на Централните софийски гробища в алея № 10, известна още като парцела на властта. До Тато почиват още съпругата му Мара Малеева и дъщеря му Людмила.
Апаши крадат бюста от гроба на Бай Тошо
Деветнадесет години след смъртта на Тодор Живков и 45 години след избирането му за министър-председател на България неизвестни задигат бюста от гроба му. Това се случва в средата на ноември 2017 г., като за него съобщава внучката му Жени Живкова. Крадците не са открити. През годините в медиите се появяват някои сензационни слухове, свързани с тленните останки на бившия партиен и държавен ръководител. Един от тях, позоваващ се на разказ на гробар, е, че мародери са изтръгнали златните коронки от устата на Живков. А според друг непотвърден слух в гроба на Тато лежал негов двойник. А самият Живков се изнесъл тайно от България приживе и живял инкогнито в Швейцария при брат си Христо
Гробовете на Тодор Живков, Мара Малеева и дъщеря им Людмила
„Да дойде Станко“ или „Да дойдат танковете“
След бруталното изритване на Тодор Живков от властта на 10 ноември 1989 г. за нов партиен генсек е избран Петър Младенов. Седмица по-късно той вече е председател на Държавния съвет. А след промяната на конституцията на 3 април 1990 г. е избран и за първи български президент. Преди да заеме президентския пост обаче, Младенов става главен герой в скандал, който за малко не му струва политическата и властова кариера.
Петър Младенов с британския медиен магнат Робърт Максуел, който на 5 ноември 1991 г. загива, след като при мистериозни обстоятелства пада от палубата на 4-етажната си яхта край Канарските острови.
На 14 декември 1989 г. в София се провежда поредният протестен митинг. Искането на протестиращите е да бъде отменен чл. 1 от Живковата конституция за ръководната роля на БКП в управлението на НРБ. В един от запазените видеозаписи се чува как, явно вбесен от протестиращите, Петър Младенов изрича думите: „По-добре да дойдат танковете“. Думите предизвикват истинска буря от негативни емоции. Самият Младенов твърди, че никога не е изричал тези думи. Това, което казал, било: „По-добре да дойде Станко“. Става въпрос за Станко Тодоров, който по това време е председател на Народното събрание. До края на живота си Петър Младенов отрича да е призовавал за изпращане на военна намеса срещу протестиращите в центъра на София. Евгений Михайлов, човекът, направил скандалния запис, в онези дни не може да го пусне, тъй като единствената телевизия е държавната. А по нея той няма как да мине. Записът е пуснат за пръв път половин година по-късно, по време на предизборната кампания за Велико народно събрание през лятото на 1990 г. и това дава основание на мнозина да смятат, че записът е фалшив или пък че е манипулиран. Появява се информация, че Андрей Луканов е знаел за този запис, но е съобщил за него на партийния си другар, за да го предупреди и спаси от скандала. В разговор с Желю Желев Луканов дори допълнително топи Младенов, като го представя за човек, който наистина е в състояние да изрече подобни думи. Авторът на записа Евгений Михайлов се заклева в децата си, че записът е истински. Петър Младенов обаче отказва да направи това. Записът ангажира и Главно следствено управление, където е започнато разследване. Резултатът от разследването е, че записът е автентичен. В подкрепа на това бившият началник на ГЩ на БА ген. Атанас Семерджиев разказва, че на 14 декември 1989 г. два пъти получава заповед от министъра на отбраната ген. Добри Джуров танковата бригада в Горна баня незабавно да бъде приведена в състояние на повишена бойна готовност. Той обаче не се подчинява на заповедта, защото не искал танковете да газят живи хора в центъра на София. В крайна сметка истински ли са думите на Петър Младенов или не, но те стават причина за краха на неговата политическа кариера. На 6 юли 1990 г. той подава оставка. А месец по-късно за нов президент на България е избран лидерът на СДС Желю Желев.
Автор: Иван Георгиев
