Н ачалото на Втората балканска война заварва трета дружина от 14-и македонски полк с командир майор Велизар Лазаров обсадени в Солун. 1200 български войници са обградени от цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20! На 17 юни 1913 г. неприятелят дават ултиматум българите да се предадат, майор Лазаров отказва и се разиграва един от най-кървавите и трагични боеве през Междусъюзническата война. На 18 юни сутринта, за да запази българското население от изтребление, дружината сваля оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният водач на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев, както и мнозина други видни солунски българи, са качени на кораб и отведени в неизвестна посока.
Летописецът
Чехът Владимир Сис се включва като доброволец в българската войска и с манлихера на рамо, но и с фотоапарат и бележник във войнишката си раница, е не само свидетел, но и участник в славните бойни битки през Първата и Втората балканска световни войни.
Близо 1 година след трагедията с хилядите българи от 1913 г. (според гърците на острова са заточени 7000 българи, но според западните архиви те са двойно повече), Владимир Сис успява да издейства разрешение от германския консул в Солун. На 11 май 1914 г. наема лодка с гръцки лодкари и слиза на брега на призрачния остров Трикери. В своята книга „Гробовете на Трикери“, издадена месеци по-късно, той оставя за поколенията потресаващи свидетелства за съдбата на мъчениците българи.
Разобличава заговора против България и обвинява Русия като главен виновник за избухването на Втората балканска война. Прави анкета и разкрива трагедията на хиляди българи, заточени на гръцкия безлюден остров Трикери, създаден от гърците само за българи. Заради откритата си позиция в защита на България е обект на цели три атентата на наемни убийци, пратени от Сърбия. След Втората световна война заради антикомунистическите си убеждения Владимир Сис е наклеветен и осъден от комунистическата чешка власт за ''държавна измяна''. На 2 юли 1957 г. умира в затвора Леополдов в едноименния град.
Свидетелства
"На тоя ли остров са били българските пленници? – пита лодкарите Владимир Сис, приближавайки брега.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха... Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас... Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат". Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да. Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето.“
Сис описва как след многочасова гавра в морето е изхвърлен архимандрит Евлогий, управляващ Солунската епархия на Българската екзархия. Хвърлен в морето е и един от основателите на БМОРК (ВМРО) Христо Батанжиев от Гумендже, учител в Солунската българска мъжка гимназия до 1911 г., секретар на Българската митрополия в Солун. По думите на ужасените очевидци стотици българи са изхвърлени направо в морето под веселите закачки на моряците.
Холера
Безброй от българските концлагеристи загиват от безводие - на острова няма естествен водоизточник, лишаването от вода е най-честото наказание дори за незначителни провинения. Хлебната дажба е нищожна, пристига нередовно, а най-често торбите с хляб са хвърляни направо в морето, за да не се затрудняват гръцките моряци да слизат на островния кей.
На върха на безлюдния остров Владимир Сис вижда нов гръцки манастир – портата му отваря стара калугерка на име Малама. Тя го развежда из острова, осеян с изпочупени дървени кръстове и останки от дрехи и вещи на пленниците. Чехът дава на калугерката един наполеон, тя донася чук и двамата разчистват и възстановяват донякъде незнайните гробове на мъчениците. На някои кръстове все още личали имена... Гладът, жаждата, най-страшните лишения са довели и холерата. Умрелите са много над 1000 пленници. Помежду си те си помагали. И когато болният е издъхвал, неговите другари са му оказвали и последната услуга - изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са слагали прост, дървен кръст.
Ето какво пише Владимир Сис за гърците и пленниците: „Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният и паднат и след година, след две, може би никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки.“
Спасение
След близо 4 месеца, на 9 октомври 1913 година, параходът "Кирил“ качва на борда си по-малко от 1800 оцелели български военнопленници: „...Рано сутринта се озовахме пред острова, по цялото протежение на северния му бряг на групи стояха с наметнати шинели български войници пленници, пише в своите „Записки на моряка“ Антон Прудкин. Сиви, мълчаливи човешки маси!... Със слаби несмели гласове войниците ни поздравяваха. Едни махаха с шапки, други вдигаха ръце. При товаренето на измъчените и болни наши пленници на палубата ставаха много трогателни сцени. Най-напред донесоха на импровизирани носилки от платнища болните - те бяха много. Доктор Бърнев констатира, че са холерни. Препълнени с пленници, вечерта потеглихме на път. Още през нощта ми доложиха, че от болните няколко са починали. Сутринта, при тържествена, но печална обстановка, извършихме по морски обичай погребението на нещастните пленници - според морските правила, когато на парахода няма свещеник, капитанът влиза в ролята му...".
Румен Жерев
