Е дна уникална архивна снимка излезе от личния архив на ненадминатия ваятел на български хора и ръченици за духов оркестър Дико Илиев. Самият той собственоръчно я е надписал: „Най-богатия обед“.
Снимката е живо свидетелство как 18-годишният музикант от военния оркестър на Ловчанския полк се среща случайно с баща си Илия през 1916 година някъде из бойните полета в Македония през Първата световна война. Снимката е съхранена от дъщерята на композитора Александрия Дикова.
Едва 14-годишен при избухването на Балканската освободителна война от септември 1912 до май 1913, а после и в Междусъюзническата война от юни до юли 1913 г. Дико Илиев заминава за фронта с военния оркестър на 16-и пехотен Ловчански полк. След кратък мирен период през октомври 1915 г. България е въвлечена в Първата световна война. Командирите му настояват Дико Илиев да бъде демобилизиран след 4-годишна служба като музикантски ученик, но той доброволно остава в полка и тръгва с него отново по бойните полета. На Серетския фронт в Добруджа през 1917 г. написва първото си хоро за духов оркестър с името "Искърско хоро“.
Свирка
Дико Илиев е роден на 15 февруари н.ст. 1898 г. в с. Карлуково, Луковитска околия, в семейството на Цона и Илия Дикови. Тук учи до четвърто отделение. Още от съвсем малък предпочита да не лудува с другите деца, а сам да изработва върбова свирка и да съчинява мелодии на нея.
11-годишен за първи път чува звука на флигорна и от този момент медният музикален инструмент става негова съдба. През 1911 г. Дико Илиев вече е ученик във военния духов оркестър на 16-и Ловчански полк в град Орхание, днешен Ботевград. Тогава е на 13 години. Започва да се учи на тромбон, защото местата за флигорна вече са заети. Още след петия месец изпъква с таланта си и е включен да свири титуляр в оркестъра. Известен е случаят, когато малкият Дико пише върху черната дъска ноти на своята първа авторска мелодия. Диригентът на оркестъра строго пита кой е написал нотите и дали, ако се изтрият, може да ги напише отново. Дико Илиев си признава, изтрива написаното и повторно нанася нотите на петолинието. Получава заслужена похвала.
През Балканската и Междусъюзническата война Дико Илиев е на фронта с военния оркестър на 16-и пехотен Ловчански полк. След кратък мирен период през октомври 1915 г. България е въвлечена в Първата световна война. Дико трябва да бъде уволнен след 4-годишна служба като музикантски ученик, но е задължен да остане в полка и тръгва отново по бойните полета.
През Първата световна война Дико Илиев е на Сереския фронт и през 1917 г. написва първото си хоро за духов оркестър с името "Искърско хоро“. Когато полкът е в Македония, той среща случайно баща си - момент, запазен от споменатата в началото стара снимка.
Завръщане
След края на Първата световна война Дико Илиев се завръща в родното си село Карлуково. През пролетта на 1919 г. се явява на изпити във Военното училище на Негово величество в София. Представя се успешно и скоро със своята флигорна е в първата редица на военния оркестър. Този оркестър заедно с Гвардейската музика образуват сборния симфоничен оркестър на Софийската народна опера. В неговия състав Дико Илиев свири в оперите «Кармен», «Травиата», «Трубадур» и др.
През 1920 г. Дико Илиев и любимата му Анастасия създават семейство. Завръщат се в родния му край, защото средствата в столицата не достигат. След кратък престой в родното му село Карлуково става писар в село Войводово. От 1922 г. до 1930 г. живее в с. Букьовци, днешния град Мизия. Занимава се със земеделие, но не прекъсва с музиката. Свири с любимата си флигорна на сватби, кръщенета, панаири и сборове из Оряховско и Белослатинско. Това е период, когато Дико Илиев популяризира духовата музика сред населението, запалва интереса и обичта към духовите музиканти. През 1928 г. създава и ръководи духови оркестри в днешна Мизия, Селановци и Комарево. Композира хората “Букьовско”, “Еленино”, “Грънчарско”, “Веселият Иванчо”. Те са мелодични и лесни за изпълнение.
През 1931 г. народният композитор идва в Оряхово. Постъпва като музикант баритонист към духовия оркестър на 3-та жандармерийска дружина, настанена в града от 1929 г. Тук той композира творбите “Зигзаг”, “Селски въздишки”, “Майски цветя”, “Оряховска идилия”. През 1935 г. умира една от дъщерите му - Александрийка. От бащината мъка се ражда хорото “Александрийка“.
Дико Илиев в Оряхово - вторият от ляво на дясно от правите.
Тръбач
От 1936 до 1938 г. Дико Илиев е на служба в Софийския военен оркестър с капелмайстор Иван Касабов. После отново се връща в Оряхово. Свири във военната музика и същевременно е щаб-тръбач на възстановения 36-и Козлодуйски полк. Благотворно влияние му оказва диригентът на оркестъра Александър Вейнер – чех по произход. В тези години създава нови десетки музикални творби, а през април 1937 година и обичаното от всички “Дунавско хоро”. Аранжирано първоначално за право хоро в размер 2/4, „Дунавско хоро”, остава в българската музикална съкровищница като истински хоровод, който обединява всички българи по всички краища на света.
По време на Втората световна война Дико Илиев е отново на фронтовете заедно с войниците на 36 – и пехотен Козлодуйски полк. Събитията, отразени в душата му, водят до композирането на музикалната композиция “Народно ехо”. След войната Дико Илиев основава Оряховското професионално околийско дружество на музикантите. Организира 19 професионални музикантски групи. През 1948 г. е удостоен с офицерско звание и е назначен за диригент на полковия оркестър. Продължава да композира. От този период особено известен е маршът “Сливенци при Драва”, с който дълги години Радио София открива своята програма.
Дико Илиев достига звание капитан, създава детски музикални школи в Оряхово и Мизия. След разформироване на полка е диригент на основания през 1957 г. Оряховски духов оркестър към читалището. Ръководил е и джазов състав, с който композира танга, румби, фокстроти и т.н. Пенсионира се през 1958 г.
Той е с четвърто отделение образование и затова го приемат в Съюза на композиторите чак 85-годишен, вече ослепял. Три от дъщерите си погребва, а той почива на 30 ноември 1984 година в Монтана при четвъртата си дъщеря.
Композиторът е единственият българин, участвал в 4 войни, водени от Българската армия в миналия век. Носил е военна униформа цели 38 години.
Неговото наследство
Дико Илиев оставя след себе си 56 народни хора, 16 марша, 7 китки, 1 рапсодия, редица градски шлагери. Всички те се изпълняват от духови оркестри. Свирят се от много професионални и самодейни състави. Произведенията му могат да се възприемат като народна музика, защото творчеството му е синтез на народното и модерното звучене.
Румен Жерев
