- Г-н Сервило, в България сте по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри“. Успяхте ли вече да усетите фестивалната атмосфера?
- Бях посрещнат от много усмихнати млади хора, което веднага създаде топла атмосфера. За първи път съм на кино-литературен фестивал и съм дълбоко впечатлен от президентката на фестивала Жаклин Вагенщайн, която обича киното с искрена страст и говори за него с огромна емоция.
От Паоло Сорентино знам, че от години той се опитва да се отзове на поканата за „Синелибри“, но натоварената му програма го възпрепятства. Тази година например той започна промоцията на новия си филм „Помилване“ (La Grazia) в САЩ, където ще излезе по кината на 5 декември. Паоло никога не е идвал в България и е много любопитен да се срещне с българската публика, която знае, че високо цени неговото творчество.
- Какво ви свързва с Паоло Сорентино?
- С Паоло имаме дългогодишно творческо приятелство, изградено върху взаимно доверие и споделена любов към разказването на истории. Започнахме с L'uomo in più (2001) и продължихме с филми като Il Divo, La grande bellezza и La Grazia. Неговият стил е уникален - визуално пищен, но дълбоко емоционален. Той ми дава свобода да изследвам сложни персонажи, като същевременно ме предизвиква да копая дълбоко в себе си. Свързват ни Неапол, любовта към изкуството и интересът към човешките противоречия.
С Паоло Сорентино на снимките на La Grazia
- В четвъртък вечерта се срещнахте с българската публика след прожекцията на La grande bellezza. Как ви посрещнаха?
- Въпреки че са минали толкова години от премиерата на La grande bellezza, бях дълбоко развълнуван от реакцията на българската публика. Влязох в залата десет минути преди края на прожекцията и сърцето ми се разтуптя. Когато снимахме филма преди 13 години, никой от нас не очакваше, че ще има такъв феноменален успех по света.
Не обичам да гледам собствените си филми - виждам как времето оставя следи по лицето ми и се чувствам сякаш разглеждам стар сватбен албум със съпругата си, без да имаме какво повече да си кажем. Но когато видях цялата зала на крака, аплодираща след края на прожекцията, се развълнувах дълбоко.
- Какво от героя ви Джеп Гамбардела в La grande bellezza харесвате?
- Харесвам човечността и симпатията на Джеп. Той е безгрижен, сладкодумен, добър танцьор, но това е само повърхността. С Паоло Сорентино търсехме неговото отчаяние, породено от епохата, в която живее. Никога не съм носил жълти или червени сака като него, но образът му остава изключително популярен по света.
Наскоро Паоло ми изпрати снимка от Албания, където кадър от филма беше използван за реклама на цигари! В La grande bellezza Сорентино показва изключителната красота на Рим, но и декаданса на нашето време. Джеп ми е симпатичен от човешка гледна точка - ако беше реален, със сигурност щяхме да станем приятели.
Тони Сервило
- Каква е връзката ви с Неапол?
- Неапол е моят дом, моето начало, моята душа. Той е град на контрасти - хаотичен, жизнен, пълен с красота и болка. Казвал съм, че Неапол е като театър на открито, където всеки ден е представление. Той ме е оформил като актьор и като човек. Дори когато съм далеч, нося Неапол в себе си - неговата музика, език, жестове. Това е място, което ме вдъхновява и ме държи свързан с корените ми.
- Кога разбрахте, че актьорството ще бъде вашият път?
- Това беше постепенно осъзнаване. Като млад се занимавах с театър в Неапол, основах Teatri Uniti и работех с група ентусиасти. Но истинският момент дойде, когато усетих, че чрез актьорството мога да изразя нещо дълбоко за човешката природа. В театъра открих начин да разказвам истории, които вълнуват хората, и това ме плени. Никога не съм искал да правя нещо друго.
- Как описвате връзката си с театъра в сравнение с киното? Какви бяха най-големите предизвикателства при пресъздаването на сложни персонажи като тези в La grande bellezza или Il Divo?
- Театърът е моята първа любов - той е жив, непосредствен, изисква пълна отдаденост в момента. Няма втори дубъл, усещането е електрическо. Киното е по-интимно, позволява ти да изграждаш персонажа слой по слой, но изисква търпение и доверие в режисьора. За ролите на Джеп Гамбардела и Джулио Андреоти предизвикателството беше да вляза в кожата на толкова различни личности.
Джеп е меланхоличен, ексцентричен, търсещ смисъл, докато Андреоти е хладнокръвен, загадъчен, почти непроницаем. Трябваше да намеря човешкото в тях, да избегна карикатурата и да покажа тяхната уязвимост.
- Как се подготвяте за толкова различни роли като Джеп Гамбардела и Джулио Андреоти?
- Подготовката ми започва с разбирането на контекста на героя. За Андреоти изучавах неговите речи, жестове, начин на говорене - той беше публична фигура, но и енигма. Гледах видеа, четях за него, за да уловя не само външните му черти, но и вътрешния му свят. За Джеп работата беше по-интуитивна - четях сценария на Сорентино, слушах музика, мислех за Рим и за празнотата на определен начин на живот. Винаги търся емоционална връзка с героя, нещо, което да ме свърже с него, дори ако е далеч от мен самия.
На Синелибри
- Имате ли вече нов проект с Паоло Сорентино?
- Да, с Паоло обсъждаме нова идея. Докато пътувах към София, си писахме и говорихме няколко пъти по темата. Още няма нищо конкретно, но мога да кажа със сигурност, че La Grazia няма да е последният ни съвместен филм. Винаги е вълнуващо да работим заедно, защото неговите проекти са предизвикателство и приключение.
- Какво е водещо при избора ви на роли и проекти? Следвате ли инстинкта си или други фактори са важни?
- Най-важното е сценарият. Ако един сценарий ме развълнува от първото четене и разпали любопитството ми, знам, че съм на прав път. Сценариите на Сорентино например са вдъхновяващи, защото задават въпроси, без да дават готови отговори. Често ме питат защо La grande bellezza е толкова успешен - нямам точен отговор. В киното, както и в живота, няма универсални рецепти. Инстинктът ми ме води, но също така търся проекти, които ме предизвикват да израствам като актьор.
- Знам, че обичате класическа музика, но в някои проекти сте се сблъсквали с различни жанрове. Какво е усещането да работите с музика, далечна от вашия вкус?
- Класическата музика ми дава дълбочина и структура, но работата с други жанрове, като рапа например, е интересна, защото те предизвиква да излезеш от зоната си на комфорт. Рапът е суров, ритмичен, пълен с енергия. Опитвам се да го разбера като форма на поезия, като начин да изразиш бунт или идентичност. Това ми помага да се свържа с героя и да го направя жив.
- Кой режисьор е повлиял най-много на вашия подход към актьорството?
- Трудно е да избера само един, но Паоло Сорентино и Марко Белокио са сред най-влиятелните. Сорентино ме научи да балансирам между театралност и интимност, да намирам красота в сложността. Белокио ме вдъхнови с умението си да разказва политически и лични истории с огромна емоционална сила. В театъра пък режисьори като Едуардо де Филипо ме научиха на дисциплина и на това как да уловя духа на Неапол.
- Коя роля ви е оставила най-дълбок отпечатък на лично или професионално ниво?
- Джеп Гамбардела от La grande bellezza ще остане с мен завинаги. Той е многостранен - циничен, но уязвим, пълен с живот, но преследван от празнота. Тази роля ме накара да се замисля за собствените си избори, за красотата и за времето. Професионално ми даде възможност да работя на световно ниво. Но и ролите в театъра, особено в пиесите на Де Филипо, са ми скъпи, защото ме свързват с корените ми.
В Божественият (Il divo) играе бившия министър-председател на Италия Джулио Андреоти.
- Как балансирате емоционалната интензивност на някои роли с личния си живот?
- Не е лесно. Ролите, които изискват дълбоко емоционално потапяне, понякога остават с теб след снимките. Връщам се към семейството си, към простите неща - разходка, разговор, чаша вино. Те ми помагат да се „откача“ от героите. Театърът ме дисциплинира да оставям ролята на сцената, но при роли като Джеп понякога ми трябва време, за да се върна към себе си.
- Как подхождате към работата с по-млади или по-малко опитни актьори на снимачната площадка?
- Старая се да ги подкрепям. Младите актьори носят свежест, но понякога им липсва увереност. Създавам атмосфера на доверие, насърчавам ги да експериментират, без да се страхуват от грешки. Споделям опита си, но не се налагам. Важно е да им дам пространство да открият своя път.
- Каква е разликата между работата в италиански и международни продукции?
- Италианските продукции са по-фамилиарни, често по-интимни и свързани с нашата култура. Международните, като Youth на Сорентино, изискват адаптивност - различни езици, култури, по-големи екипи. Но същността на актьорската работа е същата - да намериш истината в героя си, независимо от контекста.
- След толкова години в киното и театъра какво поддържа живо вдъхновението и мотивацията ви?
- Напоследък осъзнавам, че се чувствам истински жив само на сцената или на снимачната площадка. Премиерите, интервютата, пътуванията и фестивалите понякога ме натоварват, но ги приемам като част от професията и никога не отказвам. Вдъхновението ми идва от историите, които разказвам, и от хората, с които работя. Чета, гледам филми, слушам музика, наблюдавам света около мен. Неапол е неизчерпаем източник на идеи и емоции.
- Какво ви е любопитно да видите в България?
- За първи път съм тук и съм много любопитен да посетя катедралата със златните кубета, които видях от самолета, прелитайки над София. Вече опитах вашата изключителна кухня - кюфтета, лютеница, шопска салата. Изпих и чашка гроздова ракия, която сякаш отвори душата ми. България има топлота и автентичност, които искам да опозная по-добре.
- Какво е мнението ви за еволюцията на актьорската професия в ерата на дигиталните технологии и стрийминг платформите?
- Дигиталната ера промени начина, по който публиката консумира изкуство, но същността на актьорството остава същата - да създаваш автентични истории. Стрийминг платформите предлагат повече възможности за разнообразни проекти, но има риск от комерсиализация. Важно е да запазим дълбочината и качеството на разказите, независимо от платформата.
- Получили сте 4 награди „Давид ди Донатело“, 4 „Настри д’Ардженто“, 2 „Златни глобуса“ и много други. Какво означават наградите за вас?
- Наградите са признание, което ме трогва, защото идва от колеги и публика. Но те не са целта. Най-важното е да правя работа, която вълнува хората, която ги кара да мислят или да чувстват. Наградите са хубав бонус, но истинската награда е процесът на създаване.
- Кога да ви очакваме отново в България?
- Надявам се скоро. Публиката ме познава предимно от киното, но моята голяма любов е театърът. Знам, че в България имате силни театрални традиции и талантливи актьори. Бих дошъл с удоволствие да представя моя спектакъл по Данте Алигиери. Днес съм поканен от италианския посланик в София и ще се срещна с директора на Италианския културен институт - може би ще се роди някоя идея. Със сигурност искам да се върна.
- Ако можехте да дадете съвет на младия Тони Сервило в началото на кариерата му, какъв би бил той?
- Бих му казал: „Бъди търпелив, работи усилено и никога не спирай да учиш. Оставай верен на себе си и на историите, които искаш да разкажеш. Не се страхувай да рискуваш - най-добрите неща идват, когато се осмелиш да излезеш от зоната си на комфорт“.
Това е той:
Роден е през 1959 г. в Афрагола край Неапол
Истинска слава му носят роли във филми като „Човекът в повече“ (L’uomo in più), „Последиците от любовта“ (Le conseguenze dell’amore) и „Момичето от езерото“ (La ragazza del lago)
През 2008 г. изпълненията му в „Гомора“ (Gomorra) на Матео Гароне и „Божественият“ (Il divo) на Паоло Сорентино, където пресъздава Джулио Андреоти, му носят световна слава
През 2013 г. ролята му на Джеп Гамбардела във „Великата красота“ (La grande bellezza) на Сорентино, отличена с „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм, му донася четвъртата награда „Давид ди Донатело“ и втората Европейска филмова награда
През 2020 г. „Ню Йорк Таймс“ го включва сред най-добрите актьори на 21-ви век
По време на кинофестивала във Венеция тази година печели купата „Волпи“ за най-добра мъжка роля във филма на Паоло Сорентино „Помилване“ (La Grazia), който българската публика гледа премиерно вчера в зала 1 на НДК, в рамките на кино-литературния фестивал „Синелибри“, на който е специален гост тази година
Красимир Иванов, Рим
