Т е са единствените по рода си братя близнаци, пеещи музиканти, поп и диско изпълнители. Обичани от цяла България, Благовест и Светослав Аргирови са донесли на своята публика много радост и щастливи мигове. Срещаме се с тях специално за приложението „Златно време“, за да ни разкажат интересни и донякъде интимни истории за звездния си житейски и кариерен път.
- Откъде тръгна музикантският ви живот?
- Благовест: От музикалното училище в Пловдив, което завършихме, всяка година избираха по един инструменталист, който да свири като солист с Пловдивската филхармония. Една от годините аз свирих Сен Санс концерт с диригент маестро Добрин Петков, а втората година – Хайдн, Концерт в до мажор с Георги Димитров. След като завърших, отидох като войник да свиря в ДНА с Антони Дончев в свързочния полк. Трябваше да свирим по някакъв повод и идва генералът и казва: “Момчета, подгответе се“, а ние сме направили Бокерини – „Менует“, „Малка нощна музика“ и започваме да свирим, но по едно време идва той и казва: „Ребята, какво свирите бе?“. Е, как какво свирим, другарю полковник, това е нашият репертоар. „Взимате си инструментите и се изнасяте тихичко. И да дойде оня с акордеона да свири“, тихо ни каза генералът. Това се случи през далечната 1979 година.
Завършихме музикалното със златни медали. Светослав с пиано, аз с виолончело. Светослав го отложиха за казармата и следващата година влезе в Консерваторията на първо място при Здравко Йорданов.
- Светослав: Една година бях подготвителен клас при Лиляна Антова и след това влязох в Консерваторията, а Благовест го уволниха от казармата, защото имаше язва. След това започнахме заедно. Бях и при Антон Диков, с когото бяхме приятели. Казваше ми: Ти си много музикален, ама не ти се свири, защо не станеш диригент. И като че ли стана пророк – в Норвегия с това си изкарвах хляба – като диригент. Дирижирах три хора и един духов оркестър и свирех на орган в църквата. Учих 5 години в Консерваторията, а след това ходих и на диригентски курсове. Алипи Найденов събираше оркестър и посещавахме и диригентските курсове на Франко Ферара в Сиена. Плащаше ни по нещо и успяхме да съберем пари за инструменти полека-лека. Брат ми казваше: „Абе стига си свирил (защото аз свирех по 7 часа на ден), ти се побърка. Хубавите мадами даже не знаят на какво свириш.“ Тогава в радиото трябваше да имаш инструмент, за да работиш като студиен музикант, а ние вече имахме и започнахме да работим там. Правехме вокални аранжименти, бяхме бекграунд вокали в БНР. Там се запознахме с Кирил Иванов. Прочутият тонрежисьор Киро Мъглата. Той ни покани да направим аранжиментите на първия албум на „Трамвай №5“. Много вокали им изпяхме. Киро и Петко бяха в „Трамвая“. Една вечер Киро идва и казва: „Момчета, изберете си име и започвайте като дует.“
- На колко години сте, когато се случва това?
- На 22. Не сме завършили още Консерваторията и живеем в София на квартира. На Сточна гара, страшна квартира с тоалетна отвън. И Киро, като дойде, ни каза да си измислим име и че е намерил един готов синбек на парчето „Илюжън“. Митко Керелезов написа текста „Ненужен“ и влязохме в студиото. Не можахме да си измислим име. Много бързо стана всичко, докато се усетим. И Киро вика: Карайте така – „Братя Аргирови“. Пуснахме песента и всичко се завъртя като насън.
- Кой ви помогна, как записвахте песните си?
- Искаме да подчертаем, че много ни помогна това, че имаме професионално музикално образование, защото сами си правехме аранжиментите и осмисляхме какво сме направили, въпреки че нямахме много време. Това го отчитаме сега, след толкова много години. И най-вече помощта на Киро Мъглата, при когото записваха всички – и „Щурците“, и „Тангра“, и „Сигнал“. Ние композирахме мелъди рок песнички и той ни хвана и ни каза: „Момчета, диско трябва да се прави! Има ниша.“ Той ни насочи и ако не беше той, никога нямаше да успеем така. Той ни беше като продуцент, всичко. Имаше ухо, нюх, усет невероятен. Другото ценно беше, че той държеше ключа от студиата. В радиото и в „Балкантон“. И ние записвахме нощем – студиото празно и той ни викаше в полунощ, в първо студио 12 кабина и можехме да правим своите експерименти.
- Как постигнахте този небивал успех в години, в които нямаше Ютюб, социални мрежи, милиони гледания?
- Тогава радиото, и то националното, ако не ти завърти песента, не се случваше нищо. Но благодарение на Киро това, което ние правехме, беше новаторско. Ние записвахме с ритъм бокс. Имахме един синтезатор аналогов, сваляхме скоростта и ставаше октава надолу, два пъти по-бавно, свиря баса и като дигнеш скоростта – става желязно. Кирил Иванов ни отвори на това нещо. „До вчера“ я записахме само ние двамата и накрая Венко Захариев дойде да изсвири солото. Влязохме в първо студио и той записа жестоко соло ала „Форинър“ и така тръгна парчето. Текстът беше на Петър Москов, а музиката на Благовест. И двамата пишехме музика, аранжиментите си правехме сами.
- На кои други автори дължите славата си?
- На композиторите Стефан Димитров – най-големите ни хитове: „Пролетна умора“, „Замирисва на море“, на Найден Андреев: „Лодка в дъжда“, „Залез“, на Мария Ганева – „Както те обичам“. Това са хората, на които цял живот ще им бъдем благодарни. И на страхотните поети: Михаил Белчев, Александър Петров, Петър Анастасов, Георги Борисов. Колкото и млади да бяхме тогава, сме имали невероятния шанс. Защото де факто ние не осъзнавахме какво се случва. Ние бяхме разглезени от съдбата, защото тя така е решила. Момчета, които можеха да бъдат някои други. Ние не претендираме, че сме били единствените и неповторимите – напротив, винаги повтаряме, че сме имали страхотен шанс. Шансът е много важен, но той идва при подготвените.
- Потвърждавате, че всичко зависи от трите фактора: талант, много труд и късмет, нали?
- Да, много работа, но късметът е черешката на тортата и няма ли го, нищо не можеш да направиш. И друго нещо, никой не пееше тогава по този начин – полуфалцетно. „Ненужен“ – никой не очакваше, че някой българин може да го изпее така.
- Участия в чужбина?
- А, че тогава я имаше Желязната завеса. Бяха само концертите ни в Съветския съюз и в Румъния. Защото румънците нямаха телевизия тогава и гледаха българска телевизия, и бяхме много популярни. С Васил Найденов сме ходили, както и сами. Зала „Поливалента“ имаше една, седем хиляди души, претъпкано беше.
Концертите в Съветския съюз бяха нещо голямо. Там по три, по шест месеца сме стояли. Зали от 6000 до 11 000 души. Всичко аншлаг. През 1988 година в зала „Динамо“ в Москва, която събира 6000 души, я напълнихме 24 пъти. Докарахме 150 000 души. По три концерта на ден.
- А има ли други пеещи дуетни близнаци в света, пък и професионални музиканти, а и красиви?
- Няма. Така ни е било писано. А като каза за близнаци, през 1985 на Световното изложение в Цукуба - Япония, един японски продуцент искаше да сключим договор с него за 5 години. Направи огромен прием, покани цялото ни посолство в Токийския залив на един кораб. Направи коктейл, културното аташе и посланикът му казаха, че няма проблем да ни пуснат, но преди това да се върнем в България и да дойдат тук, да подпишем договор. Питахме го дали да представим всички песни, а той ни каза, че всичко ще промени и дори и ние няма да се познаем. За него беше важно, че сме близнаци, че изглеждаме добре, а оттам нататък е негова работа. Върнахме се, бяхме държавни артисти тогава в дирекция „Музика“, дойде той и те му казаха, че могат да ни пуснат само за 6 месеца, защото сме много популярни тук и България има нужда от нас. Но той се разочарова, защото само 6 месеца не го устройваха.
- Как се оправяхте с момичетата?
- Каквото можахме, направихме. Всеотдайни бяхме. Първият фенклуб в България е нашият. 5000 момичета. Тома Спространов го направи в Пловдив. А скоро след това бяхме в Лондон и организаторът се обърна към мъжете: Момчета, братя Аргирови идат, крийте жените си! (смеят се).
- Защо при цялата тази слава и успех решихте да заминете надалеч?
- По две причини. Първата беше, че бяхме много изморени. Бяхме трийсетгодишни. Имахме приятели, които ни съветваха, че е най-добре да се откажем, когато сме в апогея си. Да си починем, пък един ден може и да се върнем. Така ни казваха и ние ги послушахме и заминахме за Норвегия в началото на 1990. Вече бяхме срещнали двете норвежки. За първи път заминахме за Норвегия 1987 година и седяхме по 3-4 месеца само. Имаше един Борето Саздов, който имаше агенция и той казваше: Момчета, изглеждате страхотно! Ще ви направя милионери тук в Скандинавия.
- Направи ли ви милионери?
- Благовест: Не. Свирехме по заведенията там. Три месеца и се връщахме. Като повечето музиканти, наши колеги. През 1989 г. окончателно решихме да останем там. Аз никога не съм стоял повече от 14 дни в Норвегия, защото не ми понася там. Те са много различни от нас. Като манталитет и всичко. Ходех и се прибирах. Първо аз се запознах с Лин Софи Андерсен. Имахме връзка около една година, когато и брат ми Светослав се запозна с неговата жена – Кристин Сивертсен, която е леля на Лин, но разликата им е много малка. Всъщност ние запознахме Светослав с неговата съпруга. Идват промените 89-та година, ние решаваме, че няма да пеем повече и ще се занимаваме с други неща, ражда се моят син Александър 1990 година, на Светослав 1991 – Кристофер. Пътувахме в Швейцария, Австрия и Германия, след което решихме тотално да спрем да пеем и тръгнахме да се занимаваме с бизнес. Много хора ни мислеха за луди, че се отказваме от всичко, което сме изградили дотук, но... така решихме. Семейство и бизнес.
- Тази слава, която имахте тук, нямаше как да се повтори в чужбина, нали?
- Благовест: Абсурд! Аз не съм чул досега някой български изпълнител, освен оперните, да е пробил на Запад. Трябва да имаш сериозен продуцент там, с възможности, да застане зад теб.
- И какво се случи?
- Благовест: Бяха много трудни години, но се отдадохме на семействата си. Беше някъде към 1997 година, когато аз поживях малко в Италия и се прибрах в България. Имахме потребност пак да се занимаваме с музика. Кирил Иванов също беше в Норвегия и се беше върнал, и искаше да направим нещо ново отново. Тогава една нова продуцентска компания „Хит мюзик“ се раждаше. Киро го бяха поканили като продуцент, както и Васко Новаков. Васко продуцира „Гот е“, която направихме тогава с много новаторски аранжимент на Мага. И отново извадихме голям хит. Навсякъде го пускаха, стана на първо място в класациите. Не е никак лесна работа да те няма толкова години и отново да направиш популярна песен.
- Светослав, с теб как се развиха нещата?
- Светослав: Бях обещал на жена ми, че когато синът ни започне училище, ще учи в Норвегия. Когато той стана на шест години, трябваше да започне първи клас. Взех си оттук две пиана – имах един „Фьорстер“ - страхотен, и един „Петрофф“, и заминах за Норвегия с едно малко камионче. Пътят е три дни с нощувки до Осло. Имах две дипломи – от Консерваторията и от АМТИИ – Пловдив. Но не знаех норвежки. В бюрото по труда една чиновничка ме пита какво съм работил в България. И аз се чудех какво да й отговоря и й казах: Бях поп звезда! (смеем се). Благодарих и си тръгнах. Записах се на курс по норвежки. Обаче гледам жена ми всеки ден ходи на работа в една банка, а аз си седя вкъщи и нищо не правя, а тя ме издържа. И един българин ми предложи да направим група. Аз, той и двама норвежци, но на третия месец останахме трио с норвежците. Българинът беше бояджия и ми помогна да ме вземат на работа. Първата работа, която си намерих, бе да боядисвам къщи. Жена ми остана изумена. Нали си звезда, ми каза. Да, ама съм звезда в България. Тук съм никой.
И така започнах да си изкарвам хляба. След четири месеца спрях обаче, защото ставите на пръстите на ръцете ми започнаха да се увреждат, но иначе бях съвестен и работлив бояджия. Понаучих и норвежки, и се явих на един конкурс за органисти. Между другото бях учил 4 години и оперно пеене при Рени Бръмбарова, та пея доста добре като тенор. На конкурса ме харесаха, а и това, че мога да пея, също допринесе, защото в литургиите има места, на които се пее. Органистът трябва да е водач на певците от хора. Назначиха ме. Бях учил и хорово и оркестрово дирижиране и това също ми помогна. Станах и диригент на един общински хор. Отидохме на един фестивал и спечелихме трета награда. Разчу се, че съм добър диригент и ми повериха още два хора и един духов оркестър. След още три години спечелихме първо място на Общонорвежкия фестивал за общински хорове. И станах цар в този град. И един ден идва едно писмо с корона върху плика, много луксозно. Отваряме го с жена ми, а вътре пише: „Интендантът на Негово Величество Крал Харолд V има удоволствието да Ви покани на 25-годишнината от коронацията си.“ Поканиха ме в Северна Норвегия, в град Будьо. Та аз съм се здрависвал с норвежкия крал и сме си говорили на „ти“.
Там бях вече много добре. Купих си хубава голяма къща, точно до морето. Прекрасна природа. В Осло живяхме 4 години, след това си се върнахме горе в Средна Норвегия, в град Бранесю. Там живяхме 15 години. 22 години изкарах общо в Норвегия. Реших да се прибера заради климата – там постоянно вали и духа вятър. Предложих на жена ми да опитаме. Продадох си къщата и се прибрахме тук. Синът ми остана там. Направиха ми изпращане в общината. Дадоха ми наградата за култура, която се дава на 4 години един път. Кметът стана и каза: „За нас е трагедия, че ти си тръгваш! Имаш винаги място за работа, когато решиш да се върнеш!“. Изпратиха ме като цар.
- А ти, Благовест, как се разви семейно?
- Благовест: Аз вече се бях развел с норвежката и се ожених за една румънка - Лили, настоящата ми съпруга. Имам син Кристиан и от нея. Сега сме вече заедно и с брат ми. Имаме много хубави семейства и двамата, и това е най-ценно в живота. Живеем в една обща сграда и сме един над друг, и неразделни като в детството.
- А как и кога възобновихте музикантската си дейност?
- Благовест: През 2019 Светослав се върна и му предложих да опитаме да се върнем на сцената. Единият беше оптимист, другият песимист. Тогава се срещнахме с Маги Халваджиян и говорихме. Знаете ли, какво ви чака, ни попита той? Все пак бяхме вече на 60 години. Но ние решихме, че ще опитаме. Започнахме нови песни. В началото, докато усетим настроенията, мина време. Много е важно да продуцираме песни, които са за нас. Ние сме шейсетгодишни мъже вече и не е същото. Нито диското е на мода, нито таргетът ни е същият. Фенките са помъдрели и са на 40 плюс и те.
Реновирахме песента „До вчера“ с Живко Петров и Росен Захариев, стана малко джази дори. След това направихме „Подарък“ с дует „Мания“, както и двете песни с Тони Димитрова – „Срещу вятъра“ и сега новата „Името ти е жена“. Уцелихме посоката и според нас са успешни.
* В следващия брой: Благовест и Светослав представят предстоящите си концерти и проекти.
Вида Пиронкова
