Ч ерил Стрейд е автор №1 на „Ню Йорк Таймс“. Нейната работа има дълбок отзвук сред читателите по целия свят и трансформиращото ѝ писане оказва силно въздействие. Книгите „Моето приключение в дивото“ с екранизация, номинирана за „Оскар“, сборникът с писма „Малки красиви неща“, адаптиран в тв сериал и пиеса, и романът „Факла“ са преведени на повече от 40 езика и продадени в над 5 милиона копия по света. Често нейни разкази и есета са награждавани и публикувани в The Best American Essays, New York Times, Washington Post Magazine, Vogue и другаде. Има магистърска степен по творческо писане от университета в Сиракуза и бакалавърска степен от университета в Минесота. Живее в Портланд, Орегон, със съпруга си и двете им деца. Българските издатели от LifeTime Publishing предоставиха на „Телеграф“ откъс от новото допълнено издание на „Малки красиви неща“.
Мило Захарче, неяснотата около случващото се изглежда като ключова идея в много от твоите рубрики – не знаем какво ще се окаже нещо, докато не го преживеем. Искам да знам повече. Ще ми дадеш ли конкретен пример за нещо, което се е случило през годините от твоя живот, Захарче? Благодаря ти. Голям фен.
Скъпи Голям фен, през лятото, когато бях на осемнайсет, карах по селски път с майка ми. Беше в селския окръг, където израснах. Всички пътища бяха селски, къщите се простираха на километри, почти нито една от тях не се виждаше от съседната. Шофирайки, преминаваш покрай безкраен поток от дървета, полета и диви цветя. Този конкретен следобед майка ми и аз се натъкнахме на разпродажба в голяма къща, където много възрастна жена живееше сама, съпругът ѝ беше мъртъв, децата ѝ бяха пораснали и не живееха с нея. „Нека да погледнем и да видим какво има“, каза майка ми, докато минавахме, така че обърнах колата, спрях на алеята на старата жена и двете излязохме. Ние бяхме единствените. Дори възрастната жена, която правеше разпродажбата, не излезе от къщата, а само ни помаха от прозореца. Беше август, последният период от време, през който щях да живея с майка ми. Бях завършила първата си година в колежа и се бях прибрала за лятото, защото си бях намерила работа в близкия град. След няколко седмици щях да се върна в колежа и никога повече нямаше да живея на мястото, което наричах дом, макар че тогава още не го знаех. Видях, че нямаше нищо интересно на разпродажбата в двора, докато си проправях път сред боклуците – стари тенджери и износени настолни игри; непълни комплекти съдове в избледнели демоде цветове; ужасяващи полиестерни панталони, – но когато се обърнах, точно преди да предложа да си тръгваме, нещо привлече вниманието ми. Беше червена кадифена рокля, украсена с бяла дантела, подходяща за малко дете. „Виж това“, казах аз и го показах на майка ми, която отвърна: О, това не е ли най-сладкото нещо, аз се съгласих и оставих роклята обратно. След месец щях да навърша деветнайсет.
Рокля
След година щях да се оженя. След три години щях да стоя на една поляна недалеч от двора на онази стара жена и да държа в дланите си праха от тялото на майка ми. В онзи момент бях почти сигурна, че никога няма да бъда майка. Децата бяха сладки, но в крайна сметка досадни, мислех си тогава. Исках повече от живота.
И все пак, абсурдно и необяснимо, в онзи ден, месец преди да навърша деветнайсет години, докато с майка ми се ровехме сред отломките на нечий чужд живот, аз продължавах да се връщам към тази червена кадифена рокля, подходяща за малко дете. Не знам защо. Не мога да го обясня дори сега, освен да кажа нещо за желанието, което ме беше обзело. Исках тази рокля. Опитах се да се убедя да не я искам, докато гладех кадифето с длани. Имаше малко квадратче маскираща лента близо до яката, на което пишеше 1 долар. „Искаш ли тази рокля?“ – попита майка ми, вдигайки безгрижно поглед от собствените си размишления. „Защо бих я искала?“ – сопнах се, обезпокоена повече от себе си, отколкото от нея. „За някой ден“, каза майка ми. „Но аз дори няма да имам деца“, възразих аз. „Можеш да я прибереш в кутия – отговори тя. – Тогава ще я имаш, независимо какво ще решиш да правиш.“ „Нямам долар“, казах категорично. „Аз имам“, каза майка ми и посегна към роклята. Сложих я в кутия, в кедрово сандъче, което принадлежеше на майка ми. Влачих го със себе си през целия път по изпепеляващата пътека на двайсетте и трийсетте си години. Имам син и след това дъщеря. Червената рокля беше тайна, известна само на мен, заровена от години сред най-ценните вещи на майка ми. Когато най-накрая я извадих и я държах отново, все едно бях удряна и целувана едновременно, сякаш силата на звука се усилваше и намаляваше. Двете неща, които бяха верни за съществуването ѝ, имаха противоположен ефект и все пак бяха един и същ факт: Майка ми купи рокля за внучката, която никога няма да познава. Колко красиво. Колко грозно. Колко малко. Колко голямо. Колко болезнено. Колко сладко.
Граница
Почти никога не можем да начертаем граница между това и онова. Нямаше сила, различна от собственото ми желание, която да ме принуди да искам тази рокля. Значението му се изясни само от смъртта на майка ми и от раждането на дъщеря ми. И тогава това означаваше много. Червената рокля беше материалното доказателство за моята загуба, но също и за начина, по който любовта на майка ми ме бе пренесла отвъд загубата, животът ѝ продължи години по начини, които никога не бих могла да си представя. Беше нещо, за което не бих и мечтала в момента, в който червената рокля привлече вниманието ми. Дъщеря ми не ме свързва с майка ми повече, отколкото синът ми. Майка ми живее толкова ярко в момчето ми, колкото и в момичето ми. Но да видя дъщеря си в онази червена рокля на втората Коледа в живота ѝ ми даде нещо, което не може да бъде описано. Чувството беше като онова усещане, което изпитах, когато за първи път извадих тази рокля от кутията с най-ценните вещи на майка ми. Дъщеря ми носи рокля, която баба ѝ купи за нея от дворна разпродажба. Толкова е просто, че ми разбива сърцето. Колко обичаен е този факт за толкова много хора, колко обикновено е едно дете да носи рокля, която баба му е купила, но колко необикновено беше за мен. Предполагам, че имам това предвид, когато казвам, че не можем да знаем какво ще се появи в живота ни. Живеем, трупаме преживявания, напускаме хора, които обичаме, и нас ни напускат. Хората, за които сме мислили, че ще бъдат с нас завинаги, не са, а хората, за които не сме знаели, че ще дойдат в живота ни, го правят. Нашата работа тук е да поддържаме вярата си, да я поставим в кутия и да чакаме. Да вярваме, че някой ден ще знаем какво означава тя, така че когато обикновеното чудо се разкрие пред нас, ние ще бъдем там, застанали пред момиченцето в красивата рокля, благодарни за най-малките неща. Твоя, Захарче.
