В предния брой на „Златно време“ отворихме страницата на живота на магьосника на писаното слово Ърнест Хемингуей. Продължаваме разказа за навиците на гения. Хемингуей пишел сутрин рано прав, обикновено докъм обяд: "Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин, колкото е възможно по-рано. По това време не те безпокои никой, хладно е и се стопляш, докато работиш."
Бягство от скуката
В парижките си мемоари "Безкраен празник" Ърнест Хемингуей описва срещите си с друг гигант на художественото слово Френсис Скот Фицджералд. Запознали се през пролетта на 1925-a в "Динго Бар", където Хемингуей скучаел с „някакви абсолютно безполезни хора". В бара влязъл Скот Фицджералд, веднага се надушили и... разбира се, прекалили с алкохола.
Двамата писатели се срещнали отново няколко дни по-късно в Closerie des Lilas. Там Скоти помолил Хем за услуга. Колата му "Рено" останала в Лион заради лошото време, така че би ли бил така добър да отидат двамата и я приберат? Пътували с влак и в Лион Хемингуей бил поразен от видяното - малкото "Рено" било с отрязана горна част. Скот и Зелда били "принудени" да я оставят в Лион на ремонт, защото жената на писателя е поискала горната част да бъде отрязана след незначителна катастрофа в Марсилия.
Тя харесвала повече откритите коли, обичала косата й да се вее, когато пътуват. Скот и Хем поели обратно за Париж в осакатената кола, но по пътя неколкократно ги спирал дъждът. Обядвали печено пиле с трюфели, към което пиели бяло вино "Макон". Купили няколко бутилки за из път, но забавлението скоро приключило - дъждът ги измокрил до кости. Скот се опасявал, че е получил прилив на кръв в дробовете и настоял да пренощуват в хотел преди да го сполети „треската и делириума". Хемингуей се надявал, че още няколко глътки "Макон" може да накарат Скоти да се почувства по- добре, защото "добро бяло вино, с умерена плътност, но и ниско алкохолно съдържание, е почти специално препоръчвано срещу тази болест". Баща му все пак е бил лекар.
Бабешки лекове
Накрая двамата намерили хотел и Скот легнал. Ърнест станал лекар и сестра. Докато подгизналите от дъжда техни дрехи съхнели, той поръчал два изстискани цитрусови плода и две двойни уискита, които Скот отказал с пренебрежение, като "онези бабешки лекове". Хемингуей се опитал да поръча цяла бутилка, но я продавали само в насипен вид. Скот поискал аспирин и термометър. В крайна сметка сервитьор от хотела донесъл и двете, но термометърът се оказал за измерване на температурата на водата в банята. Ърнест изтръскал професионално термометъра и казал на Скот: "Имаш късмет, че не е ректален термометър".
Той му измерил температурата под мишницата и го убеждавал, че 37,6 градуса е нещо нормално. Фицджералд настоял Хемингуей да измери собствената си температура, която се оказала същата: "Опитвах се да си спомня дали 37,6 е нормално или не. Нямаше значение, защото термометърът така или иначе си стоеше стабилно на 30 градуса", пише Хемингуей.
Скоти бързо изпил уискито и казал на приятеля си Хем да поръча още едно. После двамата отишли в хотелския ресторант, където си взели гарафа фльори (сухо, леко червено вино от Божоле) към охлювите, последвано от бутилка монтани – "леко, приятно местно бяло вино" към основното ястие. После Ф. Скот направил това, което често е правил и дотогава - заспал на масата с глава, положена върху ръцете си: "Беше естествено, нямаше театралност в това, дори изглеждаше сякаш внимаваме да не разлеем или счупим нещо", разказва Хемингуей. Той и сервитьорът пренесли внимателно спящия писател обратно на горния етаж в леглото, след което Ърнест се върнал долу и довършил вечерята и виното. На сутринта двамата в прекрасно настроение и слънчево време се върнали в Париж.
Целуни ме отзад!
Скот Фицджералд е сред приятелите му, които често са търпели сарказма и острия му език. Когато изпратил на Хемингуей писмо от 10 страници, в което го съветвал как да завърши романа "Сбогом на оръжията", Ърнест му отговорил с бележка от 3 думи: "Целуни ме отзад". Скарал се с американската писателка и феминистка Гертруд Щайн, която е автор на прочутото изречение, свързано с концепцията й за изкуството: „Розата е роза е роза.“ Типично в неговия саркастичен тон, Хемингуей й изпраща кратка телеграма: „Кучката е кучка е кучка.“
Мразел автографите
Хемингуей не обичал да дава автографи. Негов почитател се оказал толкова упорит, че го преследвал цели три месеца. Накрая писателят склонил: „На Виктор Хил, един истински кучи син, който не може да разбере отговора НЕ!“
Свил писоар
Веднъж в приповдигнато настроение Хемингуей откраднал писоара от тоалетната на любимия си бар, в който непрекъснато ходел, и го отнесъл в дома си в Кий Уест. Неговият аргумент бил, че е „излял“ прекалено много пари в този писоар и че той на практика си е негов.
Фен на котките с 6 пръста
Страстен почитател на котките, писателят отглеждал котки с шест пръста. Първото коте кръстил Снежна топка. Постепенно котките в дома на писателя достигнали до 57. И до ден днешен в къщата музей на писателя в Кий Уест продължават да живеят няколко поколения от шестопръстната порода, кръстена „Котките на Хемингуей“.
Три от четирите му съпруги са журналистки
Отношенията на Хемингуей с жените са също толкова сложни и объркани както целия му живот. Младият Ърнест харесвал по-зрелите жени. Голямата си любов Агнес фон Куровски той срещнал още 19-годишен в болницата в Милано, където се възстановявал от раняването. Тя била девет години по-голяма от него и въпреки плановете им да се оженят, го зарязала, а той се прибрал в Америка.
Любовта му с Агнес, както и преживяванията му в Италия по време на войната са в основата на романа „Сбогом на оръжията“. Три от четирите съпруги на Хемингуей били писателки журналистки. С всяка следваща той започвал връзка по време на брака си, след което се развеждал. Когато се запознал с Полин Пфайфър (Файф), тя била най-добрата приятелка на първата му жена Елизабет Хадли Ричардсън. С Полин станали любовници и впоследствие втората госпожа Хемингуей. И двете били по-възрастни от него съответно със 7 и 8 години.
През 1937 г. Хемингуей заминал за Испания и взел участие в Испанската гражданска война като военен кореспондент. В Мадрид срещнал Марта Гелхорн, писателка и също военен кореспондент, която през 1940 г. станала третата г-жа Хемингуей. Той посветил книгата "За кого бие камбаната" (1940 г.) на Гелхорн - тя е прототип на Мария от романа. Четвърти път се оженил за Мери Уелш, кореспондентка на списание "Тайм", която той срещнал в лондонски ресторант през 1944 г.
Въпреки че е имал четири брака и три развода и макар безбройните си любовни авантюри, Ърнест Хемингуей се е грижел за семействата и децата си.
Румен Жерев
