И ма ли някой, който да не е чувал за жегите в Русе? Последните дни градът изгаря под безмилостното слънце, а температурните рекорди падат един след друг.
Казват, че ако наоколо се залеси, микроклиматът ще се промени и Русе ще започне да диша поне през нощта, но на кого сега му е до това! Прословутите русенски жеги не са от вчера и всеки се спасява, както може. И ако сега стоим под климатиците, в първата половина и в средата на миналия век хората търсели разхлада в Дунав.
Спомени
„Станеше ли 1-2 юли, баба ми слагаше вестници на всички прозорци в къщата. През деня прозорците не се отваряха, за да не влиза голямата горещина. Вкъщи беше полутъмно от тези вестници и атмосферата беше много приятна. И тогава летните температури бяха високи – 37, 38, 39 градуса. След като семейството вечеряше, майка ми ме хващаше за ръка и отивахме на „Баничките“ да се разхладим“, разказа пред „Телеграф“ Александър Овчаров, който е напуснал Русе през 1967 г. и от дълги години живее в Потсдам. Владее пет езика и работи като съдебен преводач. Отдавна е в Германия, но винаги следи с интерес живота в родния си град.
„Баничките“ всъщност са плаващ басейн в река Дунав. Според Овчаров странното име идва не от тестеното изделие баничка, а от бани – място за къпане и събиране на слънчев загар. Малките бани в един момент станали „Баничките“ и с това име някогашната русенска водна атракция останала в историята.
Над 20 г. Баничките били любимо място за разхлада.
Течение
Къпането в Дунав в онези времена не е било забранено. Коварните ями и опасното течение всяка година вземали човешки жертви и общината решила да създаде по-безопасно място, където хората да се разхлаждат в летните жеги. През 1934 г. в Пристанищната работилница, прераснала по-късно в Русенска корабостроителница, бил изработен плаващ басейн от дъски с две отделения – мъжко и женско. Как можело в онези години полуголи мъже и жени да се къпят на едно място! В този си вид „Баничките“ просъществували над 20 години, след което били заменени от по-модерен плаващ басейн ресторант, наречен „Лебеда“. За „Лебеда“ спомени могат да разкажат много русенци, но за предшественика му те стават все по-малко.
Разделение
„Баничките“ бяха изработени от дъски с разстояние между тях, за да може дунавската вода да влиза свободно и да се обновява. Лятото басейнът се закотвяше в реката срещу пасарелката при музея на Баба Тонка. Бил съм към 3-4-годишен и влизах с майка си в женското отделение, което беше вляво, а вдясно беше мъжкото. Тя ме вземаше на ръце и така се потапяхме в басейна. Някъде дъските бяха нестабилни и аз много се страхувах от това“, продължава разказа си Александър Овчаров.
Контрол
За реда в „Баничките“ следял Кара Капитана – невисок, черничък мъж, с неизменна капитанска фуражка, който присърце приел ръководната си роля в новото предприятие и останал в него до края. Никой от силния пол не смеел да надзърне в женското отделение, защото Бай Кара така надувал свирката, че всички разбирали и любопитният ставал за смях. Билетите за вход, които били на символична цена, продавала жената на Кара Капитана - Мими. При нея имало един голям съд с лед, където се охлаждали бутилките с лимонада – единственото разхладително питие, което можело да се купи тогава.
„Кара Капитана ни беше съсед. Ние живеехме на ул. „Добруджа“ и нашата кухня гледаше към тях. Моите родители много се уважаваха със семейството на Кара Капитана. Хубави са спомените ми за този човек, беше ми много симпатичен. Той разправяше, че имал влекач „Цибър“, който през 1945 г. му взели и му останали само „Баничките“. Те всъщност не бяха негови, но той се грижеше за тях като за свои“, обяснява Овчаров.
На брега пред „Баничките“ имало плаж. Преди лятото изсипвали по един самосвал пясък и русенци събирали там слънчев загар. Щом хладните дни започвали да настъпват, местели плаващия басейн с помощта на влекач до Лимана, където оставал до настъпването на следващото лято. Над 20 години русенци се разхлаждали в „Баничките“ в горещите дни. Към средата на 50-те години решили да ги бракуват. Бай Кара останал без любимата си работа, в която влагал цялата си душа.
После Кара Капитана започнал да изкарва прехраната си с една лодка. Боядисал я в жълто, зелено и червено и я нарекъл на жена си Мими. Сложил и надпис: „Лодка за разходка „Мими“. За невисоки суми разхождал по реката клиентите си на къси разстояния и докато гребял с греблата, им разказвал любопитни истории. Така останал в спомените на русенци Бай Кара, на когото малко хора знаели истинското име. Всъщност той се казвал Панайот Тодоров.
Жанета Йорданова
