- Честит юбилей, г-н Йорданов! Как посрещате 85-ия си рожден ден днес?
- Благодаря за постоянното внимание на вашия вестник към мен.
Досега на тези кръгли или полукръгли годишнини канех съответното число мои приятели в един голям ресторант. През последните пет години немалко от тях си отидоха и някак не ми е празнично тяхното отсъствие. Поканил съм най-близките си хора в Народния театър на моето представление „Каквото такова“, след което ще има време да се видим.
Концерт на Хайгашод Агасян
- Тази ваша постановката претърпя различни трансформации заради загубата на любими актьори. В какъв вариант ще е сега? От афиша виждам ново присъствие - на Латинка Петрова?
- Това е една болезнена тема за мен. По време на репетициите и представленията си отидоха Валя Гиндева, Иван Налбантов, Емилия Радева, а Жоржета Чакърова и Богдан Глишев се разболяха. Дойдоха нови артисти на тяхно място: Янина Кашева, Виктория Колева, Йордан Петков, Станислав Пищалов, а сега и Латинка Петрова.
Афишът за юбилейния спектакъл
Останаха титулярите Пламена Гетова, Сава Пиперов, Любомир Младенов, Рут Рафаилова, Ева Тепавичарова, Христо Терзиев. Спектакълът се играе вече пети сезон и аз присъствам на почти всички представления, защото се интересувам от реакциите на публиката. Интересното е, че макар героите да са в почти преклонна възраст, има много млади зрители в салона.
Със синовете Асен и Недялко, 1971 г
- БНТ пък ще почете утре, 19 януари, годишнината ви с излъчването на филма "Дневна светлина" от 1974 г. пак по ваш сценарий. Какво си спомняте от него, от снимките му и работата с актьорите?
- Този факт научавам сега от вас. Това е една странна и все пак приятна изненада за мен.
Ще гледам този филм като нещо съвсем забравено, защото е правен в безкрайно далечната 1967 г. В основата на сценария беше моята скандална навремето пиеса „С надежда за утре“. Всъщност втората моя пиеса след забранената „Ние не вярваме в щъркели“.
Тази пиеса щеше да бъде поставена в театъра на Товстоногов в Ленинград от Леон Даниел, но не получи съгласие от нашия ЦК на БКП и беше спряна. Кинорежисьорът Маргарит Николов – съветски възпитаник, се изхитри да ми предложи да направим филм по пиесата, но с променено заглавие „Дневна светлина“.
Главната роля поверихме на моя приятел, режисьора Младен Киселов, който никога дотогава не се беше снимал като актьор. Играеше и Иван Кондов – един най-големите навремето артисти. Не присъствах на нито една от снимките, не исках да се бъркам и да усложнявам положението, което беше на ръба.
В крайна сметка видях филма само веднъж, на излъчването му.
Сега ще го гледам с голямо любопитство, като нещо, което сякаш не е мое. А пиесата „С надежда за утре“ поставих след десетина години в театър „София“, като промених заглавието на „Имате ли огънче“. Това бяха нашите хитрости по онова време. Взех за главната роля също моя приятел Тодор Колев, току-що дошъл в София. И спектакъла се игра, доколкото си спомням, над 120 пъти.
- Община Бургас отпусна парична награда за издаването на специална ваша книга - антология със стиховете ви, посветени на морето. Тя излиза тези дни. Разкажете повече подробности, любопитни истории около някоя от тези творби, като примерно "Гларус в София"...
- Благодаря наистина на община Бургас за жеста. Това е една стара моя мечта - да събера в една книга всички стихотворения, които съм писал за морето. За моето бургаско море, край което съм израснал като дете и съм се оформил като човек.
Настина това ще бъде една уникална книга, писана цели 70 години. Първото стихотворение е от 1955 г., когато съм 15-годишен, а последното - 2025 г., на 85. Не очаквах, че имам толкова много стихотворения, в които морето е не просто фон, а свидетел на живота ми.
Предпоследното стихотворение в книгата, писано през декември 2024 г., е „Гларус в София“. Случката е действителна – един морски гларус внезапно се появи в центъра на столицата, рискувайки да бъде премазан от минаващите трамваи и коли. И аз реших да го взема и да си го закарам с колата в Бургас, защото видях в него сякаш себе си – едно морско момче в шумната столица.
- Книгата се нарича по заглавието на една от най-популярните ви песни - "Момчето, което говори с морето". Каква е нейната история?
- Имах един голям приятел, безкрайно талантлив, който пишеше музика на всичките ми режисьорски спектакли в бургаския театър.
С него спечелихме три поредни години музикалния конкурс „Бургас, морето и неговите трудови хора“. Казваше се Константин Ташев. Загина трагично през 1990 г. при автомобилна катастрофа и сега малко хора го помнят. Един ден Коцето ми изсвири у тях на пианото една мелодия с особен ритъм, който много ми допадна. Много рядко съм писал текст по готова музика, смятах го за светотаство едва ли не, но този път сам предложих да го направя.
Така се роди „Момчето, което говори с морето“.
Точно тогава се появи един млад, почти неизвестен певец от Айтос, казваше се Панайот Панайотов. С прекрасен глас и будещо доверие излъчване.
Решихме да поверим песента на него за бургаския конкурс. Никакъв официален костюм, както се обличаха тогава звездите. Моряшка фланелка и седнал на стъпалата на театъра. Споделя съвсем откровено и без никаква поза своя някогашен и сегашен разговор с морето. Разбира се, получи наградата на публиката. Беше преди почти 50 години. Кой да подозира, че тази песен ще остане и досега.
- На 22 и 23 януари е премиерата на вашата пиеса "Старо село накрай света" в Драматичен театър "Йордан Йовков" - Добрич. Тя описва свят, който безвъзвратно си отива, а пък е още актуална. Какво според вас е привлякло вниманието на режисьора Стефан Спасов, както и това на зрителите да я гледат?
- Тази пиеса съм писал също много отдавна за моя театър „Възраждане“. Поради големия интерес написах и втора част. В спектакъла играеха Павел Поппандов, Ивана Джеджева, Мариана Станишева и Митко Босев. Ужас! Като си припомням, изминали са 30 години.
Това е пиеса за един свят на душевна чистота и първичност, който наистина си отива. Но слава богу, не съвсем. Тя се играеше по това време в доста театри в провинцията. И ето сега – една приятна изненада. Добричкият театър и неговият режисьор и директор ми поискаха съгласието да я поставят. Разбира се, че се съгласих и благодарих. Разбрах, че там ще гостува една любима моя актриса - Йоана Буковска. За съжаление няма как да присъствам на премиерата.
- Като споменахме Народния театър, голям скандал предизвика поставянето на пиесата на Бърнард Шоу "Оръжията и човека" от холивудския актьор Джон Малкович. Вие бяхте от малкото, които я подкрепиха, защото сте я чели. Гледахте ли спектакъла и какво мислите за него? Струваше ли си този протест пред сградата и исканията да бъде спрян заради "гавра с България"?
- Разбира се, че гледах спектакъла. Изненадан съм от режисьорските качества на Малкович, направил е един стилен и емоционален спектакъл. Пиесата на Шоу не само че не е гавра с България. Това е уникален факт – един световноизвестен драматург пише пиеса с пет главни положителни герои българи.
- "Театърът си остава моята радост и болка за цял живот" - казвате. Защо болка?
- Защо радост е ясно. Написах 28 пиеси. Имам 68 постановки. На практика не съм напуснал театъра от 1963 г. д сега. А защо болка? Не защото имам три спрени пиеси, уволняван съм за една от тях в Бургаския театър. Закрит е с полиция другият ми театър - „Възраждане“ в София.
Това, ако ме е боляло, то е било временно, защото все пак е побеждавала справедливостта. Театърът е моята сегашна болка, защото вече нямам никакво време за него. Малко са ми годините, които ми остават.
- Пишете ли нова пиеса?
- Започнах преди няколко години, но се отдадох повече на поезия. Може би ще се опитам да довърша намерението си.
- Вашата половинка от толкова много години - Ивана Джеджева, също е в юбилейната си година. Броили ли сте колко стихотворения сте й посветили? Има ли такова, което през годините нещо не е харесала много? Тя ли е първият читател на творбите ви? Критикува ли ви?
- Едва ли има такъв случай един поет да е написал повече от сто стихотворения за един и същ обект. Но този обект не е просто и единствено конкретна личност, а Любовта с всичките й превъплъщения, възторзи и разочарования.
Поетът с Ивана
Ивана е човекът на моята любов и на моя живот. Всъщност ние никога не сме се разделяли и в житейския бит. Това може да стане само в нашата театрална професия. От сутрин до (и) вечер непрекъснато заедно – на работа и вкъщи.
- В една от последните си публикации във Фейсбук пишете: "Често ми се случва да се ядосвам за свои постъпки, които бих могъл да избегна и да се въртя в леглото и да не мога да заспя". Какви са тези постъпки?
- Главно в ежедневието – на всеки му се случва. Но в големите неща в този живот мисля, че все още не съм сгафил. И дано продължа така, колкото ми остава.
- Безводие, Гунди, дезинформация, дубайски шоколад, избори, Ново начало, Олимпиада, санитарен кордон, Тръмп и Шенген... Това са номинираните за "Дума на годината" на 2024 г. За вас коя е и защо?
- Една и съща е винаги, колкото и банално да звучи. България.
- Как виждате изкуствения интелект в поезията и прозата? Има ли от какво да се притесняват авторите?
- Не знам какво точно е това и не ме интересува.
- Подготвяте и голям юбилеен концерт в НДК на 23 май. Какво да очакваме?
- Доскоро почти всяка година правех такъв концерт в НДК. Но напоследък предпочитах Летния театър в Бургас.
Понеже вероятно ще е за последно, реших този път да не съм сам на сцената, а да поканя и най-близките мои приятели певци и композитори - Хайгашод Агасян, Михаил Белчев, Маргарита Хранова, Богдана Карадочева, Стефан Димитров, Панайот Панайотов, Кичка Бодурова, а може би още няколко, които пеят песни по мои стихове. Разбира се, главното в спектакъла ще бъдат моите нови стихотворения и песни, които сам ще изпълня.
Среща с бургаски деца
- Каква беше 2024 г. за вас? С какви надежди посрещнахте новата?
- Не се чувствах самотен, макар че изгубих отново близки хора. Новата година, както всяка друга, посрещам, разбира се, с нови планове. Няма да се предавам.
- За какво ви се пише сега?
- За нищо по-различно. За това, за което цял живот съм писал. Изповед.
БЯЛО КУФАРЧЕ
Бях млад... А пишех много рядко стихове..
И ето вече трайно остарях.
Уплаших се навярно...Няма време...
И пиша всеки ден... Дали от страх?
Не, не от страх... И сам не знам какво е...
Олеква ли ми някак... Може би...
И откъде ми идват?.. Не се питам...
Преплитане на чувства и съдби...
Сегашни... Вчерашни... И вероятно
пристигат със Космическия влак.
Оставят бяло куфарче... Отключват...
Отварят го... И заминават пак.
Надниквам вътре. Нищо. Въздух. Мирис...
И вдишвам го. Опасен наркотик!
Замайва ме... И сядам... И отново
клавиатурата надава вик.
Такива сме... Внушаеми... Когато
усетим вече идващия край...
А младите... И никакво съчувствие...
Нормално е... Банално е... Good bye!
Едва когато също остареят,
тогава може да ни разберат.
Но кел файда за нас... Каква утеха?
Когато тъй отдавна сме отвъд.
Но нека... Всеки нека преживее
от всичко... По природния закон...
Все пак дочакахме... Това е чудо!
Да хванем от последния сезон.
В ръка със бяло куфарче... По пътя...
Сезон директен. Точен. Без лъжи...
Макар да е последен... Нищо чудно
безкрайно време той да продължи.
50 ГОДИНИ ЛЮБОВ
Какво са петдесет години... Прекрасен миг от вечността.
Случаен и неразгадаем... В началото на младостта.
Когато търсиш... Не намираш... И нямаш нито миг покой.
И непрекъснато се питаш: Къде е Тя? Къде е Той?
Но идва оня час, когато си казваш: Ето! Може би!
И някак бързо, ненадейно се сливат вашите съдби.
Дали сте знаели тогава... Едва ли... На самия вход.
Че първата любов случайна ще продължава цял живот.
Какво са петдесет години... Кога изминаха... Нали?
И толкова житейски битки... И рани... Още май боли.
И толкова победи... Щастие... Надежди в пътя ви нелек.
И заедно... Невероятно! И половин изминат век.
Сега таймаут... Починете... Дълбоко поемете дъх.
Защото още ви очаква там недостигнатия връх.
Към който цял живот покорно, неосъзнато се стремим.
И заедно като го стигнем, нагоре пак ще продължим!
НЕ МИ СЕ ТРЪГВА...
Гледам се на екрана... Всичко на него личи...
Тези дълбоки бръчки... Тези стари очи...
Бяла брада... Неподстригана... Подстригана бяла коса.
Въобразявах си някак... Стават и чудеса...
И се надявах, че може да не изглеждам стар...
Тези жестоки камери... Прожекторът като фар...
Очите ми... Вече притворени... Гласът... Сякаш на друг...
Походката... да не говорим... Видно е... Куцук, куцук...
И все пак хората слушат... Специално за мене дошли.
Всякакви... Стари и млади... С трамваи... С метро... С коли...
Виждам лицата... Усмивките... Тук-там даже сълзи.
И ми е някак хубаво... Старата тръпка пълзи...
Връщам се несъзнателно 60 години назад...
Боже, колко е хубав тука земният свят!
Искам тук да си бъда... Не искам някакъв друг...
Ще се опитам... Ще пея... Още... Но само тук.
И докога?.. До когато... Самият аз не знам...
Просто не ми се тръгва... Никак... Още за Там.
Десетина години... Стават и чудеса...
Ще си подстрижа брадата... И ще си пусна коса...
Никакви стари песни, изпети по навик стар.
Просто излизам на сцената с чисто нов репертоар.
Това е той:
Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас
Завършва българска филология в СУ и първоначално работи като учител по литература в Малко Търново
От 1963 г. до 1983 г. е драматург и режисьор, от 1983 до 1990 г. и художествен ръководител в Бургаския драматичен театър "Адриана Будевска"
От 1990 до 1999 г. е драматург и режисьор на театър „Възраждане“ - София
От 2000 г. е творец на свободна практика - автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор.
Лео Богдановски
