За мъртвите си близки българинът по правило се сеща само на Задушница. Независимо от времето през годината обаче всяка събота е ден за помен на починалите. Масово по села и градове това сякаш не се знае, но за разлика от това много добре се знаят езическите ритуали и суеверия, които стриктно се спазват както по гробищата, така и в случай на траур. При едно от тях хиляди българи покриват огледалата в дома на покойника, за да не би да вампиряса или да стане призрак. И това се практикува вече от много лета. В тази връзка ви предлагаме словото на Красимир Кръстев, свещеник в храм „Св. пророк Илия“, град Долни Дъбник.
Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез „бабешкото“ предание:
Пирон в дюшемето
Покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т.н. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат” с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след 11 века православие по твоите земи е безкрайно тъжно. Но за бесовете това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, като се надсмиват на човешките суеверия.
Основната причина за това е невъцърковеността. Някой си шегобиец е казал, че българинът е „християнин на колела“, идва на църква три пъти в живота си и винаги с транспорт. Първият път е в бебешката количка за кръщение, вторият – в лимузината за сватба, и третият – в катафалката за погребение. Чули-недочули, повярвали-недоповярвали, кръстени-невъцърковени – това е реалността днес. Затова и суеверното „бабешко“ предание намира почва в такива хора, а не Свещеното предание на Църквата. И понеже фантазията на суеверния човек може да ражда нелепости до безкрай, за мен е по-лесно да кажа какво трябва да се прави, а всичко останало е от лукавия. Повтарям, всичко останало е от лукавия!
Заупокойна молитва
Четири неща се искат от нас: 1. Заупокойна молитва. 2. Милостиня в името на покойника. 3. Чист и праведен живот. 4. Безкръвна жертва – светата Евхаристия.
1. Св. Йоан Дамаскин разказва, че един свят старец имал ученик, който живеел безгрижно и много съгрешавал. В такова състояние юношата умрял. Светецът много искал да узнае каква е задгробната участ на неговия ученик и затова със сълзи на очи взел да се моли Богу да му я открие. Господ чул молитвата на стареца и във видение му показал юношата, който горял до шията в страшен пламък. Светецът се ужасил и почнал усърдно да моли Бога за спасението на грешния младеж. Тогава във второ видение Господ му показал юношата, който пак бил в огъня, но тоя път пламъците стигали до пояса му. Подир това утешително видение старецът продължил с още по-усилен подвиг да възнася молитви за прощаване на греховете на юношата и Господ му показал младежа и трети път. Сега вече ученикът стоял вън от пламъка.
Йоан Кронщадски
Свети праведни Йоан Кронщадски наставлява така: „Когато се молиш за упокоение на душата на някой починал, принуди себе си да се помолиш за него с цялата си душа, като помниш, че това е твое съществено задължение, а не само на свещеника и на църковния служител. Представи си колко е необходимо починалият да има покой и как той се нуждае от молитвите на живите за него, защото е член на едното тяло на Църквата – как бесовете спорят за душата му с ангелите и как трепери тя, като не знае каква ще бъде участта й във вечността. Много означава пред Господ молитвата на вярата и любовта за починалия. Представи си още колко необходим е за теб покоят, когато те свържат веригите на грехопаденията, и как ти усърдно, с искреност, с жар и сила се молиш тогава на Господ и на Пречистата Богородица, и как се радваш и тържествуваш, когато след усърдна молитва получиш избавление от греховете и душевен покой. Приложи това и към душата на починалия: и неговата душа също се нуждае от молитва – сега вече от твоята, защото тя сама не може да се моли плодотворно... За починалите се моли така, сякаш твоята душа се намира в ада, в пламъка и самият ти се мъчиш; чувствай техните мъки със сърцето си и колкото можеш по-пламенно се моли за упокоението им в място светло и злачно, в място прохладно.“
Освен личните молитви за починалите заупокойни моления по своята същност са опелото, панихидите, литиите и трисагиите, отслужвани от свещеник.
Раздавки
2. Както знаем, тези молитви са съпроводени и с подаване на храна за „Бог да прости“. Това не е защото покойникът е гладен, а защото чрез нашите ръце той все едно подава милостиня към ближните, най-вече към нуждаещите се. Чрез тези така наречени раздавки живите роднини на покойника искат да добавят още едно малко дело на милосърдие към добрите дела на отишлия си от този свят. Тази практика има основание още в старозаветни времена, но не трябва да ограничаваме милостинята само до едни раздавки и поменни трапези за покойника.
Един свят старец на име Лука имал брат монах, който малко се грижел за спасението на душата си. След смъртта му свети Лука намерил в килията му много пари, което показвало, че покойният бил грубо нарушил монашеския обет за нестяжание. Всичко намерено старецът раздал на бедните за спасение на душата на своя брат. Често в молитвите си той се обръщал към Бога с думите: „Господи, открий ми задгробната участ на моя брат!“
И ето, веднъж той вижда насън душата на покойника, около която стояли ангели и спорели със злите духове.
- Тая душа е наша! – викали бесовете. – Тя вършеше нашите дела.
- Не – отговорили ангелите. – Тая душа е вече избавена от вашата власт с милостинята, която е раздадена за нея.
Но злите духове възразявали:
- Нима сам покойникът е раздал милостинята? Брат му я раздаде!
И те посочили при тия думи Свети Лука. Тогава той се намесил в разговора и рекъл живо:
- Да, наистина аз раздадох милостинята, но не за себе си, а за душата на моя грешен брат.
След тия думи бесовете изчезнали посрамени...
Праведен живот
3. Следващото стъпало в помощта ни за покойниците е нашият чист и праведен живот. Тук мисленето ни се сблъсква с духа на себичността. Но Бог не е подвластен на този дух и Неговата света Църква също не бива да е подвластна. Всички ние, цялото човечество, сме едно. Всички сме от една плът, под едно проклятие и за всички е осигурено изкупление от Христос. В романа на Достоевски „Братя Карамазови“ един от героите, старецът Зосима, произнася знаменателната фраза: „Всеки пред всички за всичко е виновен“. Това твърдение може да разбуни духовете в нашия егоистичен свят, който е приел за свое мото думите на Каин: „Да не съм пазач на брат си?“ (Бит. 4:9). Но истината е, че ние сме свързани един с друг като скачените съдове.
Поетът Борис Христов казва:
„Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха на цялата вселена“.
Такъв ефект, но с отрицателен знак, има и ръката (и устата), посегнала да удари ближния. Човекът е социално същество. Той е свързан мистично със всички свои себеподобни, независимо от времето и пространството.
В нашия Православен молитвеник това разбиране е изразено ясно в молитвата за починал родител: „Зная, Господи, че Ти, Съдията на целия свят, наказваш децата заради греховете и нечестията на бащите. Но и това зная, че Ти помилваш родителите заради молитвите и добродетелите на чедата!“.
Ако прибавим към нашите молитви и своя добродетелен живот, то нашите покойници наистина ще усетят топъл благодатен полъх, който идва към тях.
Евхаристия
4. Най-висшето средство за подобряване на вечната участ на покойниците е светата Евхаристия, която отслужваме на литургията. Големият съвременен сръбски богослов еп. Атанасий (Йевтич) казва: “Без литургията няма православие, няма Църква. Без литургията няма християнство, няма Нов завет. Новият завет е завет в кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с теговия народ чрез божествената литургия. В литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето благодарение на Божието единство, както казва Св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.
Литургията е сърцето на православието, а сърцето на литургията е светата Евхаристия. Няма спасение без единение с Христос и без единение с ближния. Това се случва в най-висша степен в причастието.
Думата „литургия“ означава „общо дело“. В нея ние признаваме точно това, което заявихме преди малко: всички сме от една плът, всички сме под едно проклятие и за всички е осигурено изкупление от Христос. И не само признаваме, но се ползваме от това велико изкупление – биваме очистени и обновени за нов живот. Ние, живите, не можем за откажем на починалите този велик дар. Защото напускайки тялото си, кръстеният християнин излиза от видимия свят, но не напуска Църквата.
Проскомидия
В подготвителната част на литургията, т.нар. проскомидия, свещеникът отделя късчета от просфората не само за живи, но и за покойници, като ги поменава поименно. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Светия потир, в кръвта Христова. Всички сме едно и то едно в Христос. И живият, и починалият са еднакво „потопени“ в Светия потир и свещеникът тихо се моли за живи и починали: „По молитвите на Твоите светии, умий, Господи, с Твоята честна кръв тези, чиито имена бяха поменати тук“.
Източник: Църква „Св. пророк Илия“, град Долни Дъбник/Двери.бг
Разказ разкри как душите избягват мъченията
Един средновековен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на Свeтите дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „подобно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на страданията Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“. Този разказ онагледява онова, което се върши по време на литургията: душите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос...
