П рез 1870 г. младият търновец Стефан Стамболов получава предложение от протестантския мисионер д-р Алберт Лонг да замине за Цариград и да стане възпитаник на престижния Робърт колеж. Но по настояване на баща си и своя роднина Никола Даскалов, преводач в Руското консулство във Варна, той заминава за Одеса на безплатно обучение в тамошната Духовна семинария.
Д-р Алберт Лонг
Стефан не се оказва прилежен ученик. Твърде малко заляга над богословските писания. Предпочита волния живот. Не сварва да научи както трябва и руския език. Става член на народническия кръжок на Ив. Ковалски. Запознава се с трудовете на Бакунин. Разменя писма с революционери от Румъния и България. В средата на 1873 г. в. „Зорница“ съобщава, че е изпъден от семинарията за безнравственост и че руското правителство го изгонило извън границите за нихилизъм. Колко прав е Джордж Уошбърн, като казва, че ако Стамболов е учил в Робърт колеж, щял да бъде друг човек и щял да придобие други идеи за държавно управление, различни от тези, които е видял в Русия.
В един хубав юлски ден на 1873 г. Стамболов пристига в Цариград и отсяда при своя съгражданин Филип Симидов, повикан същата година от тогавашното „Благотворително дружество“ за учител в училището на „Айноле-чешме“. Джобовете му са празни, в козените му дисаги се подмятат няколко книги руски и няколко долни дрехи, но какви мисли се прескачат в главата му никой не знае. Според писанията, които го възхваляват като революционер, пристига в Цариград да воюва за политическата свобода на България. За тази цел Стамболов и Симидов събират около 30 души и една вечер провеждат в училището събрание, на което обсъждат бъднините на България. Стигат до извода, че трябва да се усили революционната пропаганда в отечеството, а на екзарх Антим да се каже, че решението на черковния въпрос не е оправдало напълно желанието на българския народ. Затова трябва да се внуши тайно на свещениците да готвят народа за бързо въстание навред.
Легенда
Константин Величков, отлично запознат с живота на българите в Цариград, разсейва легендата и ни съобщава, че Стамболов и Симидов се събрали да правят фалшиви турски монети за патриотически цели, тогава – популярно хъшовско занимание. Само с няколко примера: Иван Кършовски е арестуван в Румъния за майсторене на фалшиви руски банкноти, в Измаил Петър Дългия от Болград и Мирко от Търничане, Калоферско, приятели на Ботев, леят турски бешлици. По 200 оки камък една ока е равна на 1225 грама, слагат на гърдите им, но корави излизат, нищо не признават. Колкото до Симидов, той ще се прочуе като баш майстор на фалшификаторите. В Бяла Слатина открива тайна тескереджийница за издаване и визиране на фалшиви тескерета. С голяма точност изработил на восък печатите на кметовете (мухтар й вел) и помощниците им (мухтар й саяни) почти на всички села на Врачански окръг, също и печатите на Оряховския и Врачанския каймакам. Всички дейци и апостоли от Румъния използвали неговите документи, но след залавянето на Никола Славков работилницата е разбита, а той е осъден на смърт чрез обесване. Това нанася тежък удар върху комитетските дела, но за да разбере днешният читател защо, трябва да поясним ролята и значението на тескерето в ония години.
Константин Величков
За да може легално да пътува из империята, всеки пътник трябвало да бъде снабден с открит лист, с пътно тескере, издадено от съответните околийски власти. Най-напред мухтаринът (старейшината, кметът) на дадената махала издавал удостоверение, че лицето е жител на махалата, описвал отличителните му белези и посочвал за къде и защо иска да пътува. Въз основа на това удостоверение мюдюринът на околията издавал подпечатано пътно тескере, което служело като личен паспорт и открит лист. При пристигането си в съответния град пътникът бил задължен да регистрира (да каити) тескерето си пред местните власти, което означавало легализиране на пребиваването му в града. Пътни тескерета можели да издават и главите на църковно-религиозните общности в империята – православната патриаршия, арменогрегорианската патриаршия, католическата архиепископия и упълномощени от тях органи, както и чуждите посолства – за своите поданици, пребиваващи в империята.
Производството на фалшиви пари се проваля и безпаричието продължава да тресе Стамболов, а в Цариград – халва сладка, душа сака, пусти пари няма! Продава на убита цена руските книги на копривщенеца Иван Говедаров, управител на новооткритата книжарница на Българското печатарско дружество „Промишление“ в Цариград, намираща се срещу Балкапан хан – „Ерусалим на българската търговия“. Малкото парици, които получава, не стигат да се поддържа за туй-онуй. И Симидов е на същия хал, не му плащат редовно никак. Тогава двамата другари решават да посетят с родолюбива цел екзарх Антим, отец на народа. Приготвят се, както подобава, обуват меки обувки, купуват хубави ками, на които пише the pet… selg delender по 10 гроша едната. Пъхат ги в джобовете на панталоните си, но понеже дръжките им стърчат, бутват ги под джелетките. Към обед тръгват за Ортакьой, където е Екзархията. Палещото слънце нажежава калдъръмите и покривите на къщите, под които на хората им се додрямваше. Симидов уточнява: южните хора, особено цариградчаните, много обичат да спят къде пладне след ядение лятно време.
Тишина
Екзархията е потънала в благочестива тишина – гробно мълчание! В преддверието се натъкват на един млад дякон с добри черти по лицето и черна брадица, който чете на френски „Жан-Жакка-Руссо“ (това е бъдещият екзарх Йосиф I). Той им обяснява, че трябва да чакат, защото сега Антим почива. Минава време, неканените гости стават нетърпеливи, но са отпратени с пожелание да явят утре, но сутринта. Стамболов и Симидов правят точно обратното. Вмъкват се през задния вход, минават край един бедно послан кревеш, върху който похърква портиерът като всички други. Разсъждението на Симидов е: Сънят е като прихватличева болест в една къща. Той прехваща всичките в къщата, налягват и заспиват до един тъй, като че в къщата всичко живо е измряло под жегата на южното слънце. Като котки тръгват по стълбите и влизат в един широк салон на втория етаж. До прозорците, на един мендерлик, постлан красиво с плат от дамаска, излегнат дядо Антим чете в. „Напредък“. На благия му въпрос какво ги носи насам, Симидов казва, че са дошли да му кажат, че започнатото народно движение трябва да продължи да се движи напред, защото решението на черковния въпрос не е донесло цяр на народните рани. Според Симидов в разговора се намесва и Стамболов, който обяснил, че старите борци са изпълнили дълга, че борбата от духовна трябва се превърне в политическа, че началото е турено, сеячите вече сеят и те са техни пратеници, за да му заявят, че ще действат и без неговото благословение. Завършват с предупреждение да не ги издаде. Антим не смее да ги погледне в очите, погледът му блуждае около поясоците им, от които, волно или неволно, стърчат дръжките на камите.
Тревога
Симидов усеща тревогата в светия старец и го успокоява, че тези ножчета случайно се намерили у тях и двамата нямали лошо намерение. Антим смирено ги моли да не говорят такива приказки, защото и дуварищата имат уши, и ги уверява, че милостивият султан видял правото ни и ни го дал, той ще простре своята милост и по-далеч върху ни. Симидов твърди, че на раздяла целуват ръка на екзарха.
Вече е невъзможно да се узнае дали така е протекла срещата с Антим, но разказът на Симидов е изпъстрен с редица апашки адети – меките обувки, острите ками, вървежа като котки, което ни навежда на мисълта, че целта на посещението им е била да получат пари, къде с добро, къде насила, но нещо им попречва и те си тръгват с празни ръце, дето се казва – за вълна тръгнали, остригани се върнали.
А колкото до революционната окраска на разказа, тя е съзвучна с времето, когато Симидов започва да нахвърля своите незавършени и почти непознати бележки – 1892 г. Вече е греховно да се напомня за тъмни хъшовски зулуми, сега се пеят възхвали и се изтъкват патриотични приноси, защото те отварят вратата към поборническите привилегии. Писанието е и поредният поклоннически опит да се изпълни с бунтовно съдържание рехавото революционно минало на Стамболов, който тогава мощно дърпа юздите на държавата.
Късмет
Сиромашията продължава да стиска за гушите патриотите търновчани. Разхождат се безпарични Стамболов и Симидов из широкия Стамбул – Симидов – барон ефенди, Стамболов – султан без гащи, и умуват как пари да спечелят. Решават да опитат късмета си в книжовното дело. Вероятно идеята е на Стамболов, защото от Русия е донесъл превода на повестта „Тереза“ от Емил Екерман и Ален Шатриан.
Стамболов и Симидов превеждат брошурата „О деньгах“, издадена от книжния магазин на А. Черкесов през 1871 г. в Петербург. Това народническо издание добива широка популярност в Русия, защото по-възможно най-достъпен начин обяснява някои от идеите, залегнали в „Капитала“ от К. Маркс. На обложката името на автора не е указано и той остава неизвестен. Но да види брошурата бял свят, трябва доста да се потича из сокаците на Цариград. Първо я отнасят на Никола Михайловски, цензор в Министерството на просвещението. Той отхвърля няколко страници и дава нужното разрешение за печат. И започват мъките. Най-после, след дълго лутане, отиват при Петър Карапетров (Черновежд), родом от Панагюрище, основател със Славейков на първото българско печатарско дружество „Промишление“ (3 май 1870 г.), който с Петко Децимиров и Иван Дочков държи печатница в Чомариджи хан. Тя разполагала с две печатни ръчни преси и около 1 тон нови букви, изписани от странство. Първоначално за 1000 бройки Карапетров им поискал и дрехите на гърба. Хубаво го казва Симидов: Един печатар може да възкреси или умъртви едно свято дело и продължава: Бедни младежи бяхме, богати с идеи, а сиромаси от пари. Ний нямахме нито чейрека (четвърт, четвъртина от нещо) не, ами и на чейрека – чейрека пари. След дълги пазарлъци Карапетров се съгласява да отпечата брошурата, която озаглавили „Народно четение. За парите. Превели от руски С. и С.“. От спомените на Симидов разбираме, че те веднага са я продали, неотпечатана, на споменатия вече Иван Говедаров, книжар тогаз в Бал-капан. Карапетров приключва с отпечатването на книжката през 1874 г. Симидов не забравя случката и лее с перото си гняв: Карапетров си остана гладник – голтак, какъвто го видях после в София службаш, и то в министерството, от гдето го изпъдиха за грабеж!… По времето си в Цариград като печатар той не вярваше в освобождението на България, като мнозина, и не даваше за нея нито съдрания си мазен фес, но после стана „патриот“ и то какъв йоще – „посребрен!“. Горещо, партизанско сърце Симидово…
Митарствата на Стамболов и Симидов из султанския град стават достояние на полицията и започват да ги търсят за обяснение.
Проблем
Посещението им в Екзархията се разчува. Цариградските българи порицават гостуването им при Антим с ками в джобовете и открито споделят, че то породило съмнение за нечестиви помисли.
Симидов с мъка изкопчва 280 гроша от училищното настоятелство и потегля за Македония, където се търсели учители. В Солун се среща с Никола Живков и Стоян Михайловски, който избягал, без пукнат грош, от деспотичния баща – Никола Михайловски. Скоро Симидов става даскал във Велес, Живков в Бързоряк, а Михайловски в Дорян.
Стамболов отчаяно започва да търси пари за обратния път. Ръка му подава Лука Моравенов, син на Иван Говедаров, който на 13 юли 1873 г., петък, го завежда в българското читалище, където настоятелството нарежда бюджета за 1874 г. Стамболов носи под мишницата си свитък от много листи. Лука Моравенов го представя и моли дейците да му отпуснат пари, за да се върне в родния си град. Просителят още говори, когато напред към масата, около която са насядали членовете, пристъпва Стамболов, изпъчва се и с един тон почти безобразен, надменен, близо до нахалност, казва: Господа! Аз не ви искам тия пари даром, ще ви оставя този зaлог, показва свитъка и продължава – и когато ви повърна парите, да ми го повърнете и вие. Секретарят Петър Атанасович, възмутен от безочливото поведение на момчето, поканва Моравенов да го изведе вън. Дейците, които вече са прочели в „Зорница“ битието на Стамболов, са против да се отпусне парична помощ, но председателят Станчо Брадински проявява великодушие и му отпуска осем лири турски срещу зaлога от свитъка (това е повестта „Тереза“).
Стамболов не се помайва нито за миг. Натъпква в дисагите оскъдния си багаж и се качва на първия параход за Варна.
Така завършва първото цариградско приключение на Стамболов. Дали си е помислил, че след време отново ще стъпва по царските калдъръми, но вече като височайш гост и ще се радва на небивало султанско благоволение?
Боян Драганов
