Т я е жена, която с вида си казва: „Това съм аз. Знам, че може и да не ви се харесвам. Но не ми пука.” Тя е бохем, която живее така, както си иска. И се облича по същия начин – екстравагантно, ярко, кичозно, претенциозно и много цветно, какъвто е целият живот и свят на Фрида Кало. Живот, изпъстрен с много болка и копнежи, пъстър и крещящ.
Независимо дали е с мъжки костюм или с дълга пола и пъстра блуза в етнически стил, тя влага определен смисъл. Едва ли някой би се досетил, че даден детайл символизира матриархата, а друг – плодородието и творческата сила. Това е психиката на художника – ако не видиш с невъоръжено око това, което иска да ти покаже, ти го дообяснява. Роклите й от всички мексикански региони се водят произведения на изкуството. В музея на Фрида Кало в Мексико се съхраняват корсети, чаршафи, възглавнички и покривчици с орнаменти, които в друг случай биха били определяни като старомодни или форма на кич. Фрида Кало се е превърнала в легенда. Нейните картини са изложени в Лувъра, в Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, в частни колекции и поддържат доста високи цени. А образът на самата художничка – широки сключени вежди, замислени очи, черни коси със затъкната на върха на главата й китка – отдавна се е превърнал в световно разпознаваем символ на мексиканската култура.
Едно не може да й се отрече – Фрида не е човек, чийто живот е преминал незабелязано. Но зад цялата тази палитра от цветове действително стои толкова много болка – физическа и сърдечна, че едва ли някой би искал да е на нейното място.
1907 г., Койоакан, Мексико. В семейството на немския евреин Вилхем Кало и испанката с индианска кръв Матилда Калдерон Гонзалес проплаква трето гърло. Ако знае какво я очаква, Магдалена Кармен Фрида Кало-и-Калдерон би ревала неспирно чак до онази трагедия, която ще я сполети на 6-годишна възраст. Заболяването от детски паралич ще я превърне в инвалид. Всички знаят колко жестоки могат да бъдат децата. Крясъците: „Фрида – дървеният крак”, кънтят в съзнанието й. Но колкото и да й се иска да заплаче, тя върви с гордо вирната глава. Фрида упорито отказва да се възприеме като инвалид. Тя ходи на плуване, играе футбол с момчетата, тренира даже и бокс. Десният й крак е по-тънък от левия. Нахлузва по 3-4 чорапа един върху друг, за да не си личи. Ще продължи да крие физическия недъг под панталоните, а след като се омъжва – под дългите национални дрехи, каквито и до ден днешен носят в щата Оахака и които толкова много се харесват на Диего. Ах, този Диего. Но за него – по-късно...
Фрида Кало през 1913 г., на 6 години.
Катастрофа
Автомобилната катастрофа се случва в дъждовната вечер на 17 септември 1925 г. Съдбата е жестока, гадна и несправедлива към това толкова младо момиче. Та тя е само на 18. Чии грехове изкупва? Не беше ли достатъчно „наказанието” с полиомиелита? Тя е все едно участничка в някакъв смразяващ кръвта експеримент. Някой (или нещо) изпробва силата на характера й. Автомобилът, в който Фрида пътува със свой съученик, се сблъсква с трамвай. Ударът е толкова силен, че приятелят й изхвърча от колата. Но на него му се разминава леко – само с контузии. А Фрида...
Автопортрет с плитка, 1948 г.
Железен прът от трамвая се забива в стомаха й и излиза през слабините, раздробявайки тазобедрената й кост. Гръбнакът й е увреден на три места, потрошени са бедрата и краката й. Лекарите не дават гаранции, че ще успеят да я спасят. Но тя побеждава.
Започват мъчителни месеци на неподвижно бездействие. Именно по това време тя моли баща си да й донесе бои и четка. С помощта на специален ремък рисува от легнало положение. Под балдахина на кревата й е закрепено голямо огледало, в което се вижда. Започва с автопортрети: „Рисувам себе си, защото прекарвам много време в самота и защото съм тази тема, която познавам по-добре от всичко друго”.
На 22 години Фрида Кало постъпва в най-престижния институт в Мексико, където от 1000 студенти са приети само 35 девойки. Именно там Фрида ще срещне бъдещия си мъж Диего Ривера, току-що върнал се у дома от Франция.
Разликата им е 20 години. По-късно ще признае, че срещата й с този мъж е била втората катастрофа в живота й след автомобилната.
Автопортретите на Фрида Кало са й помогнали да сформира много точна представа за себе си, да намери пътя към самопознанието. Лицето на художничката почти винаги наподобява маска, не показва никакви чувства и настроения. Но това е само привидно. Зад маската се крие една млада жена, на която извънредно много й се живее след втората трагедия, която е надмогнала след паралича.
Талант
През 1928 г. тя показва свои работи на Диего Ривера. Картините му правят огромно впечатление: „Те предаваха изпълнена с живот чувственост, която се допълваше от безпощадна, но много точна и внимателна способност за наблюдение. За мен беше очевидно, че тази девойка е природен талант”.
Следващата година се женят. Диего получава поръчки за работа в САЩ, където прекарват 4 години. За този период Фрида има три неуспешни бременности. Думите са излишни. Те не могат да опишат болката и разочарованието й. Ето я Фрида в литографията „Абортът” – окървавеното й тяло е проснато върху болничното легло. Душата й кърви не по-малко. Тя няма да роди мечтания син на Диего. Ще продължи да рисува деца – най-често мъртви. Това е контрапунктът на болшинството от нейните картини, натюрморти и пейзажи – пъстри и огрени от слънчева светлина.
И ето я нея – истинската Фрида. Картината е „Болницата Хенри Форд”, 1932 г. Тя лежи на болнично легло. Гола. Белият чаршаф е пропит с кръвта й. Над все още закръгления от бременността корем държи три червени ленти, които наподобяват артерии. Краят на първата се превръща в пъпна връв, която води до зародиш – детето, което е изгубила при втория аборт. Другата лента е свързана с охлюв. Това е спиралата, в която се върти. И бавното, мъчително разделяне с мечтата й да стане майка. Розовият анатомичен модел на долната част на тялото й показва причината за абортите – увреденият гръбнак и таз при катастрофата. Това са елементите, разположени във въздуха. В долния край на лентите също има символи. Като пурпурната орхидея в средата – същата като тази, която й е донесъл в болницата Диего.
С любимия й Диего и кучето им в Мексико Сити през 1940 г.
Макар че мотивите на картината са изобразени внимателно и детайлно, композицията като цяло избягва реалистичното жизнеподобие. Предметите са извадени от обичайното обкръжение и включени в нови съчетания. За Фрида е по-важно да възпроизведе емоционалното си състояние, отколкото да запечата с фотографска точност подробностите. Тя изобразява реалността не такава, каквато я е видяла, а така, както я е почувствала.
На този инфарктен брак не му върви и абортите са само елемент от тази невъзможна любов. Ако е вярно, че денят си личи по сутринта, Фрида е трябвало да подаде молба за развод още след първата си брачна нощ. Тогава 42-годишният младоженец прекалява с текилата и започва да гърми с пистолет във въздуха. Увещанията да спре още повече го настървяват. Фрида едва ли е предполагала, че първият семеен скандал ще се случи толкова скоро. Булката се прибира при родителите си. Когато изтрезнява, Диего я моли за прошка. И я получава.
Буря
В семейния им живот ще има още много „гърмежи”. Не могат да са разделени, но не могат и да са заедно. Отношенията им са страстни, бурни, а понякога дори и мъчителни.
Ако е хранила илюзии, че мъж, който има два брака преди този с нея, ще й бъде верен до гроб, Фрида се е объркала. През 1934 г. Диего й изневерява с по-малката й сестра Кристина, която е позирала пред него. Не крие какво е направил. Ударът е жесток. Какво е изпитвала Фрида в този момент може да се разбере по картината на голо женско тяло, цялото насечено с кървави рани. Повече от ясно е, че мъжът, който стои встрани от тялото, е Диего. „Нищо особено, само няколко драскотини”, иронично коментира Фрида. Това не е убийство с четка. Бракът й с Диего я убива системно. И тя се ражда отново и отново, за да надмогне поредното изпитание.
Фрида като цветен акцент в градина в Сидни, Австралия
След измяната на Диего решава да си отмъсти и подхваща връзка с американския скулптор Исаму Ногучи. Така научава за една друга непозната страна на разкрепостения си съпруг, който се оказва болезнено ревнив. Както вече казахме, Диего е голям барутлия. Ногучи за малко да получи няколко куршума в тялото, когато „титулярят” го сварва в леглото с жена си.
Това не е единственият опит на Фрида да преодолее разочарованието си на принципа „клин клин избива”. Сред безразборните й връзки трябва да се отбележи тази с революционера Лев Троцки. Мексиканската художничка се възхищава на „трибуна на руската революция”, тежко преживява изселването му от СССР и е щастлива, когато благодарение на Диего Ривера той намира подслон в Мексико.
През януари 1937 г. Лев Троцки и неговата жена Наталия Седова се озовават в Тампико. Посреща ги Фрида – Диего по това време е в болница. Художничката ги води в своя „син дом”, където Троцки намират най-после тишина и покой.
Ярка, интересна и обаятелна, Фрида моментално пленява гостите си. И двамата. Но Троцки ще се влюби като ученик в нея. Дълбоко, романтично, чувствено.
Наталия Седова се досеща за любовната им авантюра. Не е ясно как би приключила тази връзка, ако бе продължила. Но пламенната мексиканка един ден отсича: „Уморих се от стареца!”. И слага чертата.
Традиции
Фрида си остава Фрида докрай. Тя не се поддава на никакви нови течения или повеите на модата. В нейната действителност абсолютно реален е само Диего. През 1939 г., когато се развеждат, се ражда автопортретът „Двете Фриди”, съчетаващ две различни индивидуалности. Едната част символизира това същество, което толкова много е уважавал и обичал Диего Ривера – мексиканската Фрида в традиционна одежда. Тя държи в ръцете си медальон с детски портрет на мъжа си. До нея се е разположила европейската Фрида в ефирна бяла рокля. Сърцата на двете жени са изложени на показ, съединява ги само една тънка артерия. Лявата Фрида държи в ръка ножица, с която артерията е срязана. По бялата рокля е покапала кръв. Заедно с любимия си Диего отхвърлената европейска Фрида е изгубила част от себе си. Ще оцелее ли?
През 1940 г., само година след като са се развели, Фрида и Диего сключват повторно брак и остават заедно до нейната смърт. Този път съдбовната им любов е регламентирана с предбрачен договор. Всичко, за което са се споразумели, е написано черно на бяло.
Много хора свързват Фрида Кало със Салма Хайек, която я изигра на екрана. Всъщност тези два образа чисто визуално изобщо не могат да бъдат насложени един върху друг. Екзотичната красота на Салма и сключените вежди на Фрида. Женствеността и сексуалното излъчване на първата, което струи от всяка нейна пора. И мустачките над горната устна на Фрида, които допринасят за мъжествеността й. И те карат да се питаш дали изобщо е чувала за предназначението на самобръсначката.
Въпреки всичко Фрида е истински магнит както за мъжете, така и за жените. Нейният темперамент и чувство за хумор, самоиронията – всичко това я прави харесвана и желана. Ярък пример за това как физическите недостатъци бледнеят, когато душата е извисена. Фрида всячески се опитва да избяга от жестоката действителност. И само с четка в ръка си позволява да мисли за неизбежното.
Увреденият гръбнак постоянно напомня за себе си. Периодично Фрида постъпва в болницата, носи специални корсети, които й позволяват да се държи изправена. Състоянието й е изобразено в автопортрета „Счупената колона", 1944 г. На картината тя е опасана в ремъци. Това, изглежда, е единственият начин тялото да бъде удържано, за да не рухне. Колоната заема мястото на увредения гръбнак. Навсякъде има забити пирони. Те символизират мъченичеството и ужасните болки, които всекидневно изпитва. Тя е заимствала елементи от християнската иконография, за да придаде още по-драматичен израз на страданието си.
Автопортретът Diego y yo (Диего и аз), нарисуван от Фрида Кало през 1949 г.
През 1950 г. претърпява 7 операции. Девет месеца прекарва прикована към леглото. Сега може да се придвижва само в инвалидна количка...
Интересен е интериорът в спалнята й. Редом до портретите на основоположниците на марксизма-ленинизма пърхат ярки нарисувани пеперуди. Когато ги гледа, Фрида се успокоява. Болката утихва и тя успява да поспи няколко часа. А след като се събуди, грабва яростно четката. Сякаш за да изгони болката, която не я изоставя.
Сирена
Недълго преди смъртта й следва поредният удар от съдбата – десният й крак е ампутиран. Въпреки всичко тя намира сили да открие последната си изложба през пролетта на 1953 г. Малко преди определения начален час на събитието събралите се чуват вой на сирена. Това е линейката, която съпровождана от ескорт от мотоциклети, кара виновницата за тържеството. Пристига направо от болницата. Изнесена е на носилка и положена върху креват в средата на залата. Фрида се шегува, пее любимите си сантиментални песни под акомпанимента на традиционния оркестър мариачи, пуши и се налива с алкохол, като се надява, че това ще й помогне да притъпи болката. Този незабравим пърформанс шокира фотографите, репортерите, поклонниците по същия начин, както и церемонията на 13 юли 1954 г., когато нейното тяло, загърнато в знамето на мексиканската комунистическа партия, е докарано в залата на крематориума за поклонение. Тълпа поклонници си взема последно сбогом с нея.
Мощната струя горещ въздух от отворените врати, където е пещта, повдига тялото почти вертикално, като извива косите й в блестящ ореол. Много от присъстващите твърдят, че са получили групова халюцинация – видели са как нейните устни се извиват в съблазнителна и ехидна усмивка.
Пророчество
„Чакам весело края и се надявам никога да не се върна. Фрида” – тези последни думи в дневника й пораждат слуховете, че се е самоубила. Едва ли.
Три години по-късно на същата дата ще почине Диего. Може би чак тогава двамата ще намерят покой. Може да се е сбъднало пророчеството на оня оракул, който е обещал на Фрида, че няма да се раздели никога с любимия. Може би са се слели в едно същество. А може и да продължават да се търсят, да се мразят и обичат едновременно. За съжаление този етап от връзката им не е в картини.
Дървото на надеждата
Това, че в последните години на ХХ век Фрида Кало става предмет на култ, е рационално необяснимо. Тя не е типичната феминистка и, разбира се, далеч не би трябвало да е еталон за подражание. Мъчително страдаща от любовна зависимост, принудена да стои в затвора на едно разрушено, принесено в жертва на непонятния езически бог тяло, въпреки всичко тя се превръща в идеал за жена, чийто жизнен път е образец за съпротива, воля, настойчивост. „Дървото на надеждата стои право!” – тази фраза от нейния дневник звучи като девиз.
На границата между два свята
Синята къща от нейното детство и от 1939 г. до нейната смърт през 1954 г.
Повечето биографи на Фрида Кало акцентират върху любовния й живот. А тя има и други страни, които са не по-малко интересни за изследователите. Да не забравяме, че Фрида Кало е мексиканска легенда. В „Автопортрет на границата между Мексико и САЩ”, 1932 г., тя изразява възгледите и размишленията си за този период, отношението към Америка, показва своята отдалеченост от родината.
Тя стои, подобно на статуя, на границата между два различни свята. В лявата част е представен пейзаж от древно Мексико, където управляват силите на природата и естественият жизнен цикъл. Вдясно виждаме пейзаж от Северна Америка, където властват технологиите. Облаците в мексиканското небе се бият с кълбетата дим, изригващи от комините на заводите на Форд, а пищната растителност вляво отстъпва място на образците на електрическото оборудване вдясно, чиито проводници се превръщат в корени, изсмукващи енергията на земята. Фрида се разкъсва между тези две противоположности.
Тя познава отлично историята на родината си. Множеството автентични паметници на древната култура, които двамата с Диего са събирали през целия си живот, сега са разположени в градината на „синия дом”. Каменните идоли са се съхранили под палмите и кактусите. От различните краища на градината надничат индиански маски. Тук може да бъде видяна дори рядка ценност за всеки етнографски музей – каменна плоча с халка за игра на мач, древна и съвсем не безобидна забава на мексиканските индианци: капитанът на изгубилия отбор е принасян в жертва на боговете. Тази реликва има особено значение за Фрида, която така и не успява да накара божествата да проявят милост към нея. Жертвоприношенията й не са достатъчни. Алчните богове никога не я оставят на мира и искат още и още.
Кристи Петрова
