0

П реди 50 години в САЩ избухна аферата "Уотъргейт" - един от най-шумните политически скандали в историята на страната, завършила след две години с оставката на президента Ричард Никсън.

Проникване

В нощта на 16 срещу 17 юни 1972 г. петима души - Вирджилио Гонсалес, Евгенио Мартинес, Бернар Баркър, Франк Стърджис и Джеймс Маккорд, са арестувани в централата на Демократическата партия на шестия етаж на хотелския и офис комплекс "Уотъргейт" във Вашингтон. Арестуваните мъже са носели слушалки, хирургически ръкавици и са оборудвани с фотоапарати и устройства за подслушване. С което приличали на тайни агенти, а не на на крадци. В документите и адресните книги, които са в тяхно притежание, са намерени името на агента на ЦРУ Еверет Хауърд Хънт и телефонни номера на Белия дом. Арестуваните се обявяват за водопроводчици. Един от тях, Джеймс Маккорд, привлича особено вниманието: той е запасен полковник от ВВС, бивш служител на ФБР и ЦРУ и най-важното - член на Комитета за преизбиране на президента, отговорен за финансирането на кампанията за преизбиране на Никсън.

Медиите

На следващия ден вестник "Вашингтон пост" съобщава на първа страница за това странно нахлуване. Двама млади журналисти - Боб Удуърд и Карл Бърнстийн, обръщат внимание на факта, че сред задържаните е именно Джеймс Маккорд. За журналистите връзката с Белия дом е очевидна. На 22 юни Ричард Никсън отрича администрацията му да е замесена по какъвто и да било начин в скандала. Колкото и да е странно, аферата тогава не повлиява на общественото мнение.

Дълбокото гърло

Двамата журналисти продължават своето разследване и научават, че двама души са направлявали "водопроводчиците" с радиостанции от хотел близо до "Уотъргейт". Но чак през 2005 г. става ясно, че източникът на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн, станал известен с прякора Дълбокото гърло, е Марк Фелт, по това време заместник-директор на ФБР. Той почина през 2008 г. на 95-годишна възраст

На 10 октомври 1972 г. Двамата журналисти правят обществено достояние гигантския скандал. Въпреки това Ричард Никсън триумфално печели изборите на 6 ноември 1972 г. срещу кандидата на демократите Джордж Макгавърн.

Процес

На 8 януари 1973 г започва процесът срещу седем души, включително бивши съветници на Белия дом, обвинени за проникването в централата на Демократическата партия в "Уотъргейт". Първоначално съдебното дело не привлича общественото внимание и то завършва подозрително бързо. Между 11 и 30 януари 1973 г. петима от мъжете се признават за виновни в заговор, влизане с взлом и незаконно подслушване, но са осъдени само двама от тях.

Разследване

През февруари 1973 г. демократическото мнозинство в Сената създава комисия за разследване на предизборната кампания през 1972 г. и скандала "Уотъргейт". На 16 юли 1973 г. тя установява от свидетелски показания, че всички разговори на Никсън в Белия дом са били записвани. Никсън първоначално отказва да предаде записите на комисията. На 24 юли 1974 г. Върховният съд на САЩ постановява Никсън да предаде записите.

Записът

Правната комисия в Камарата на представителите одобрява три основания за импийчмънт на президента: възпрепятстване на правосъдието, злоупотреба със служебно положение и нарушаване на президентската клетва, както и неизпълнение на разпорежданията на камарата да даде свидетелски показания.

На 5 август 1974 г. става обществено достояние запис, на който Никсън одобрява предложението на началника на канцеларията си да окаже натиск на ФБР да спре разследването за проникването в "Уотъргейт".

Републиканците, които възнамеряваха да подкрепят Никсън в процедурата по импийчмънт, го изоставят. На 9 август 1974 г. Никсън изпреварва гласуването и сам подава оставка. На 8 септември новият президент Джералд Форд му дава „пълна и безусловна амнистия за всички престъпления, които може би е изпълнил по време на президентския си мандат или за нещо друго, което е сторил“.

Глух сенатор трябвало да води стенограмите

Ричард Никсън се опитал да направи всичко възможно, за да прикрие своето участие в аферата „Уотъргейт“. Никсън се съгласил да бъдат разкрити записите по скандала, но само при едно условие - за стенограмите да отговаря 71-годишният сенатор Джон Стенис, който бил почти глух. Един от приближените на Никсън - Фред Бъзхарт, щял да му „помага“, което на практика означавало, че сенаторът щял да напише това, което иска президентът.

Планът на Никсън почти проработил. Той получил одобрението на Конгреса, преди специалният прокурор Арчибалд Кокс да му наложи вето. Тогава Никсън настоял главният прокурор Елиът Ричардсън да отстрани Кокс. Ричардсън, обаче не се поддал на натиска и сам подал оставка. Според повечето експерти това белязало началото на края на Никсън - няколко месеца по-късно Камарата на представителите започнала процедурата по импийчмънт.