З мей закриля крепостта Баба Вида, която е единствената запазена през вековете на робството. Змеят е вграден в зида на крепостта и затова тя не може да бъде разрушена. Това пише в новия фентъзи роман „Змей закрилник“ на Симона Панова, издание на „Сиела“. Авторката умело използва стари легенди, за да сътвори едно модерно произведение, изпълнено с аромат на вълшебство. Изминало е хилядолетие, откакто кулите на Баба Вида разпростират сянката си над китния Видин. Но тяхната господарка – Вида, все още е там, за да го брани. Някога царкинята е започнала да линее заради любовта на змея Пламен. Тогава тя решила да го подлъже с измама и да го вгради в основите на крепостта си, за да закриля любимия й град завинаги. С последния си дъх младият змей проклина нея и сестрите й никога да не намерят покой. Днес Вида е нащрек и готова за битка. Защото в нощта, бележеща изтичането на хиляда години, змеят има шанс да се освободи, ако друг заеме мястото му. Няколко видински деца ще се окажат насред истинска буря, в която змейове, лами и самодиви плетат заговори и интриги, а във всяка усмивка може да се крие предателство.Родена съм в събота – затова от малка притежавам дарбата да съзирам сили, които остават невидими за другите. Още като смъртно девойче имах усет за билките и лековете, можех да лея куршум и да разчитам бъдещето по сухи бобови зърна.
Но никога не бях виждала змей, докато не срещнах Пламен за първи път.
Слънцето още се излежаваше над Белоградчишките скали, когато тръгнах за вода онова утро. Веднага щом се скрих от поглед, разпуснах коси от вечната плитка и почувствах прилива на дивата, безименна сила, с която природата ме изпълваше. Горският въздух беше свеж и примамлив и аз крачех бързо и безшумно по росната трева, скрила пътеката.
Нарочно избягвах чешмите, на които се сбираха другите моми – от неспирното им весело цвъртене като на рояк дребни птичета главата ми бръмваше болезнено. Предпочитах да тръгна по-рано и да повървя по-далече, за да извадя вода от скришния кладенец, дето беше скрит навътре в планината.
За това място говореха, че било самодивска поляна и че го обикаляли какви ли не чудати твари, но аз не бях виждала нищо особено там. Стигаше ми, че водата от този бунар беше по-студена от лед и от нея лековитите ми отвари ставаха дваж по-силни. Ако налееш такава вода в чисто ведро и я донесеш у дома си в пълно мълчание, а после я оставиш на двора под звездите в нощта на лятното слънцестоене, в тъмното можеш да видиш на повърхността й отражението си, ама не както си сега, а какъвто ще бъдеш след много години. Поне така бях чувала да казват – когато аз го бях направила същата година, водата беше отразила лицето ми непроменено... Тогава сметнах, че не съм изпълнила ритуала правилно, без да подозирам, че водата е била права.
Гората, която прекосявах, за да се добера до кладенеца, също ми предлагаше възможности да усъвършенствам дарбите си – из път непрестанно се оглеждах за дъхави билки, лишеи и гъби, събирах ги внимателно и после вкъщи тайно ги сушах и складирах. Онази сутрин бях открила цяла поляна с разцъфнал жълт кантарион и бях набрала огромна купчина, която свих на венец и сложих на челото си, за да освободя ръцете си да крепят кобилицата.
В този вид, с ореол от мънички жълти цветчета и разпуснати от плитката коси, пристигнах на кладенеца. Но този път там имаше някой.
Стреснах се, кобилицата се изхлузи от рамото ми и ведрата изтропаха долу, а венецът запърха на главата ми – сигурно треперех. Свлечен на земята, досами бунара, беше паднал млад момък, застинал в неудобна, неестествена поза.
Извиках, но той не помръдна, затова набрах повече смелост и се приближих крадешком към него. Русите му коси бяха потъмнели от съсирена кръв и по ръцете му се ширеха жестоки изгаряния, но изпод клепачите му слабо струеше слънчева светлина. С ужас забелязах златистия блясък на дребни люспи по китките му, а от прокъсаната му отстрани дреха се подаваше върхът на малко остро крило.
„Змей е – рекох си и сърцето ми изтръпна. – Какво да го правя сега?“
От старите хора знаех, че змей се не убива, а ако ти се случи да му услужиш, никога няма да съжаляваш. Оказаха се прави. Но и да не бях чувала преданията, пак нямаше да го оставя така.
Щом наплисках лицето му с ледената вода от кладенеца, той си пое въздух по-рязко и това ми даде надежда. Криво-ляво отмих изсъхналата кръв и после с мъка довлякох безжизненото му тяло до изпъкналите корени на един огромен бряст наблизо. Сетне се втурнах сред дърветата да търся с какъв горски дар да облекча изгарянията му.
Вече привършвах с превързването на раните, когато змеят се свести достатъчно, за да отвори очи.
– Аз... само помагам! – оправдах се боязливо, щом огнените му зеници се взряха в мен с удивление.
Тогава за първи път усетих лекото замайване, но не му обърнах внимание. Змеят не успя да проговори, само покорно изпи още горещата отвара, която му поднесох, и благодарно студената вода от герана. Отново беше в несвяст, когато най-после напълних ведрата си за вкъщи и забързах обратно към селото.
Кратката юнска нощ ми се видя безкрайна и едва дочаках да премине, за да тръгна пак за вода. Тичах през целия път до кладенеца, като внимавах да не разплискам млякото, което бях взела от дома си.
Този път змеят беше в съзнание, когато се появих със своите лекове.
– Помня те – беше първото, което ми каза. – Ти ме спаси.
– Още не съм – усмихнах му се. Пак ми се зави свят, ала беше едва осезаемо и затова го пренебрегнах. – Но ще успея.
Лекувах изгарянията на Пламен трийсет и девет дни, които се проточиха през любимия ми юли и стигнаха чак до жаркия даже в Балкана август. Когато позаякна, змеят започна да ми разправя за редки билки, сложни отвари и разни тайни свойства на растенията, за които не подозираха даже и най-опитните знахари. Попивах знанието до капка, понеже исках да няма тревичка в нашите гори, чиито свойства да не познавам, и да не срещна болежка, която да не мога да изцеря.
Улисана в работата си и радостна от бързото оздравяване на Пламен почти не бях забелязала как моето собствено състояние стремглаво се влошава. Хората покрай мен започнаха все по-настоятелно да питат какво ми е, но аз не им обръщах внимание, имах очи само за змея.
Когато на четиресетия ден Пламен се изправи да ме посрещне, вече съвсем здрав, аз бях на върха на щастието. Тревожният му поглед обаче помрачи утрото ми.
– Ти линееш. – Пламен побутна ведрото студена вода към мен. – И вината е моя.
Щом зърнах отражението си във водата, изтръпнах: за няколко седмици се бях превърнала в старица. Кожата ми беше изсъхнала и обезцветена като зимни ябълки, забравени до пролетта, а скованото си тяло усещах задъхано и капнало от умора.
Така става с момите, които ги залюби змей – те са обречени. Започват да вехнат като болнави растения и агонията им може да се проточи, но има само един изход от ситуацията и той не води към света на живите. Не знаех да се радвам ли, че Пламен е избрал мен, или да заплача, задето краят ми наближава.
– Върни се тук довечера по мръкнало – заръча ми змеят. – Искам да се отблагодаря за добрината ти.
Не посмях да откажа. Не знаех колко още ми остава и дали някога пак щях да го видя, ако пропуснех този шанс.
Затова, щом слънцето се скри и селото притихна, аз се измъкнах незабелязано и пак се шмугнах в гората.
Добрах се до уреченото място смъртно уморена и се отпуснах в корените на същия бряст, до който доскоро бях лекувала Пламен. Змеят приседна мълчаливо до мен и двамата зачакахме, докато мракът все повече почерняваше.
И тогава ги зърнах – бледи прозрачни силуети, които се мяркаха бегло на поляната около кладенчето, а светлината на звездите преминаваше през тях, сякаш бяха безплътни. Изглеждаха като млади дългокоси жени в свободни бели роби и се движеха грациозно в ритъма на музика, която аз не долавях.
Бях готова да повярвам, че ми се привиждат, докато Пламен не ми прошепна едва чуто:
– Самодиви!
