Д ебютната книга на Александър Пашов носи заглавието „В устата на звяра“ – компилация от разкази, проза и поезия.
Някои от историите са истински, други – само базирани на реалността, а трети – изцяло измислени, отбелязва авторът. Работата по нея започва по време на пандемията от COVID-19, с известни прекъсвания, но вече е на финалната права.
Към проекта се включва и младият художник Виктор Жеков, като всяко произведение ще бъде придружено от оригинална илюстрация. Книгата ще бъде издадена от издателство „Мусагена“ и се очаква да излезе в по-топлите месеци на тази година.
Тематиката е тежка – изследва тъмните кътчета на човешката психика: насилие, депресия, самоунищожение, но засяга и светлата страна – любов, морал, надежда. Концепцията, по думите на автора, е вдъхновена от музикант, загубил живота си твърде млад и станал известен със своите тъжни песни: „В този момент и аз минавах през труден период и осъзнах, че всеки път, когато слушам песните му – ми става по-леко. Разбрах, че когато не се страхуваш да споделиш болката си, тя отслабва. Споделената болка е половин болка. А какво е звярът ли? Звярът е много неща, той е навсякъде и има много форми. За да напиша тази книга, реших да вляза в устата му съвсем нарочно и да се опитам да изляза. Все пак, мисля, че успях".
Ето и един от разказите, наречен „Изненада“:
ИЗНЕНАДА
Исках да я изненадам. Подготвих се, купих цветя, любимия ѝ шоколад и специална гривна, която знаех, че ще оцени. Само чаках. Чаках телефонът да звънне. Няма да се натрапвам, ще изчакам тя да ми каже, че вече е свободна. Времето тече твърде бавно, вече се побърквам. Правя кръгчета в стаята с усмивка на лице. Репетирам репликите си. Съмнение... Ами ако не се освободи и я задължат да остане още? Нямаше време за това, телефонът ми иззвъня. Стана ясно, че е в градинката пред Народния театър. Била с приятелка, щяла да се прибере скоро, нямало смисъл да идвам. Съгласих се с нея, лукаво, защото тя не знаеше какво съм намислил. Край, вече знам къде е – изненадата ще е още по-добра. Облякох се набързо, приготвих се, взех всичко. Качих се в трамвая. Колко ли ще се зарадва, или изчерви, или изненада. Все ми е едно – перфектният ми план е в действие. Просто ще я намеря в парка.
Слязох от мотрисата, изпълнен с щастие. Крачех смело и радостно, с букет в едната ръка и бонбони в другата. Гривната пазех в джоба си – тя е „черешката на тортата“. Тя сама си я избра, веднъж, като се разхождахме из малките улички. Беше достатъчно да изписка: „Виж колко е хубава тази“, докато зяпаме витрина на затворен магазин. Край, това вече ми е фикс идея! Идея, превръщаща се в реалност.
Стигнах, носещ се на крилете на щастието. Оглеждам се, но не мога да я намеря. Паркът е пълен с хора – лято е. Всички са усмихнати, почти колкото мен, но не мога да я намеря. Изведнъж, в далечината, започвам да разпознавам тези фигури, тази коса и тази усмивка – тръгвам натам.
Колкото повече се приближавам, обаче, започвам да издишам. Тя не е сама... И не е с приятелка. С друг е. „Е, какво толкова“ беше първоначалният ми малоумен аргумент. Говори си с някого, докато приятелката ѝ е до тоалетната. Може би иска информация, може би е срещнала стар приятел, или пък ѝ рекламира нещо... Може би... го целува... ТЯ ГО ЦЕЛУВА!... Мисловният ми процес минава в кратка пауза...
Дори не знам защо го направих. Защо ѝ звъня? Защо???
Тя: Ало?
Аз: (гласът ми сякаш не е моят) Ехо, какво става?
Тя: Нищо, тук сме с Ева и пием кафе.
Аз: Аха...
Усети нещо в тона ми.
Тя: Какво става?
Аз: Много е гнусен тоя.
Затворих. И повече не ме чу. Никога. Телефонът ми посрещна цимента. Цветята отидоха в кофата. Бонбоните оставих на една празна пейка. И тръгнах. На един от безкрайните ми походи из центъра с цел да намеря себе си някъде там. Бях твърде разнебитен, за да обърна внимание на слънчевия ден или усмихнатите хора. Само ми се натрапваха, ако трябва да съм честен.
Осемстотин питиета по-късно, вече няма слънце. Вечер е, на „Раковска“ съм. Хората вече не са толкова приветливи. Отбягват ме – и може би по-добре, защото бих разместил челюстта на който и да е било. Не ми пука за никого, честно казано. Дори и аз самият не знам защо продължавам. В главата ми са само стари балади и мъртви мечти. Празни надежди и чужди усмивки.
Чувствайки се неканен никъде, реших да седна на мястото, където „никой не ги пита“, а именно – мястото, където всички отрепки се събираме, в един или друг случай – „Покойника“. Седнах на единствената свободна пейка. Толкова съм пиян... и гузен, и ядосан, и непримирим, и кипя, и ще откача, и ще направя глупост. Усещам го – по вените ми тече катран, черна омраза, готова да умори всеки, който се изпречи на пътя ми.
И тогава той седна до мен... Моят любим бездомник – Санчо (светла му памет). Той не беше характерният бездомник, за когото се сещаш, като чуеш думата. Обръщаше се към всичко и всички със „Санчо“, включително и към самия себе си. Той беше от тези, дето ще те попитат: „Гладен ли си?“ и ще извади от торбата си с боклуци ядене, ако така случайно се чувстваш прималял.
Санчо: Санчооо, какво става, защо си така унил?
Как да обясня на човека, който е станал бездомник заради мъка по жена, че аз имам същия проблем?
Аз: Нищо, Санчес... Лош ден, не знам какво да ти кажа...
Санчо: Абеее...
Дърпа от цигарата си, не ми вярва. Последва неловко мълчание, но той остана да седи до мен. Усещаше, че не ми е добре – не знаеше защо, но остана. Седяхме си в мълчание. Казват, че наистина си окей с някого, когато можете да споделяте тишината. Изведнъж се сетих – сетих се, че все още нося нещо в джоба си.
Аз: Санче?
Санчо: А?
Аз: Мога ли да ти подаря нещо?
Санчо: Само да не е скъпо, Санчо, защото не мога...
Извадих гривната. Той кимна одобрително и запретна ръкава на дясната си ръка. Без да преувеличавам – имаше си тридесет такива, всичките различни. Закопчах я около китката му.
Аз: Твоя е вече!
Санчо: Благодаря ти, Санчо!
Казахме си „Наздраве“. Изпушихме по още една цигара и приех това за моя знак да си ходя.
Колко гривни носеше този човек... Колко истории беше изслушал – много еднакви, но не и моята. Носещ чуждата мъка, макар неговата да е по-силна. Но готов да подаде ръка, да те изслуша. Нещо, на което така и не можах да се науча. Да си с добро сърце е трудно, особено в свят, който най-много уважава коравосърдечните.
Моята любов към теб подарих на него. Санчо вече не е между живите. Любовта ни – също. Дадох я на нещо чисто и то вече не е сред нас. Няма и да бъде. Може би за по-добро...
