Е дин необикновен духовник с мирско име Цвятко Димов се ражда в Севлиево около 1830 г. Още осемгодишен е пратен в метоха при севлиевската църква „Св. пр. Илия“ да учи четмо и писмо.
През 1844 г. го настаняват да учи при отец Неофит Рилски в училището към църквицата „Св. Лука“ в Рилския манастир, където децата изучавали славянски, гръцки, аритметика, география, история и хронология. След тригодишно школуване станал послушник при отец Давид, който го подстригал в монашество с името Пахомий. Заради усърдието си постепенно бил ръкоположен за йеродякон, а след това за йеромонах и сетне архимандрит. През 1856 г. Пахомий става таксидиот на Търновска епархия – пътник калугер, да събира подаяния за манастира и да кани поклонници. Той развил оживена дейност, бродил надлъж и шир из Търновската епархия, изявил се като истински духовен народен пастир. Тия му качества помогнали да бъде избран през 1861 г. за представител от Търновската (Свищовската) епархия в Цариград за разрешаването на българския църковен въпрос.
Епископ Антим Преславски
Докато текат преговорите, в гръцката патриаршия решават да откликнат на многобройните тревожни писма на Одринския владика Кирил за силното разпространение на униатския католицизъм в Малко Търново. Предлага се противоуниатска мисия да се възложи на епископ Антим Преславски и на Пахомий, които да разубедят тамошното население от грешния им път.
Злоба
Малко Търново брояло 7-8 хиляди жители. В градчето имало две партии – чорбаджиите и въглищарите. Вторите работели за първите, а те пък продавали добива на султана. Борбата между двете касти се изостряла винаги когато било време да се разплатят. В Цариград за парите от хазната през 1860 г. бил пратен чорбаджи Иванчо Калканджиев. След като се върнал, той представил сметка, в която направените през годината разходи почти се изравнявали с полученото от султана – т.е. нямало пари за миньорите. Само че Иванчо бил излъгал, че държавата вместо по 8 пари им заплатила въглищата по 3 пари оката. Местен човек обаче разплел кражбата и установил, че най-малко 500 кесии по 500 гроша са присвоени от партията на чорбаджиите.
Работният народ много се озлобил от измамата. Една многобройна женска депутация, водена от бедняка Стефан Ганчев, отишла в Одрин и се оплакала на валията и владиката. Няколко турски чиновници били наказани като съучастници в измамата, но ръката на правосъдието не достигнала до предприемачите. Ето защо на Великден през 1860 г. многобройна женска тълпа тръгнала да търси из града предприемачите, които се изпокрили кой където намери. В къщата на Манол Кондов открили чорбаджи Иванчо Калканджиев. Измъкнали го на пътя и му нанесли жесток побой, като го оставили в безсъзнание. След два месеца боледуване той починал. Погребали го в двора на църквата. На мраморния му кръст върху гроба бил изписан надпис на гръцки: „Тук лежи злощастният Иван Димитров, жертва на бясната мания на своите съотечественици: 2 юний 1860 г. М. Търново.”
Борба
Точно в това тревожно време в Малко Търново се появили представителите на Драган Цанков, които гарантирали на хората, че ако приемат униата с папския Рим, ще бъдат под закрилата на чуждите посолства, ще имат независима църква, училище и всички духовни свободи. Благите думи и щедрите обещания били посрещнати с одобрение.
Драган Цанков
Така през 1862 г. Пахомий и Антим пристигнали в градчето. Още с пристигането си Пахомий държал проповед в църквата, прекъсван често от язвителни апострофи на униатите. Антим бил посрещнат с подобаваща тържественост и отведен право в черквата, където произнесъл прочувствено слово на народен език в защита на православието, което предизвикало силно впечатление у богомолците. За късо време двамата върнали повечето от заблудените в лоното на православието. От 500-600 семейства само 35-40 не се отказали, главно заради паричните помощи, които получавали от Цариград. За да се заличи всякакъв спомен за униатството в Малко Търново, на Гергьовден се извършило анатемосване над друговерците. След църковната служба цялото население, начело с Антим и Пахомий, потеглили за върха Чукарката. Там след водосвет и слово на Пахомий всички присъстващи, дори малките деца, в знак на проклятие хвърлили по един камък назад, казвайки: „Господи, помилуй нас, католиците от нашето село изтреби! Анатема на католиците, анатема на Рим, анатема на папата!”
С това противоуниатската мисия на Антим, която продължила седем месеца, приключила. След тържествена служба и проповед потеглил за Цариград през Лозенград, а богомолците в Малко Търново поверил на Пахомий. Младият архимандрит продължил усърдно общото духовно дело и помагал на местните с църковно-училищните работи.
Грехове
Но Пахомий имал и грехове. Залюбил се с прислужницата си Дафина Манавелкина и тръгнал по лошия път. Един ден открил, че хазаинът му съхранява масивен сребърен многосвещник, който не бил още изплатен от черквата, та затуй стоял в долапа на бившия епитроп. Придумал стареца да му го даде, за да го изпрати на Рилския манастир, но го присвоил. Започнал да го къса на парчета, от които куюмджията Желязко Пиринчията изработвал украшения за любимата му Дафина. Изчезнало и друго черковно сребро, около 60 оки. Когато всичко се разкрило и срещу него било повдигнато съдебно разследване, той побягнал към Одрин, където с отворени обятия го приели униатите, срещу които така усърдно се борил. До Освобождението превъплъщенията на Пахомий от православен в униат не спрели, по едно време той дори изнудвал руския консул за 14 000 гроша, за да се върне обратно в правата вяра. След опит да бъде арестуван за среброто от Малко Търново Пахомий побягва с кораб за Одеса, където изкарва до Освобождението.
Цвятко
Името на Пахомий, вече като дядо Цвятко, се вплита и в страниците на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 - 1879 г. Отбелязано е, че благославя около 300 четници в черквата в Градево. Сетне се завръща в Севлиево и заживява в дома на близки роднини в Долната махала. Често посещава Рилския манастир, но най-дълго се задържа в Батошевския манастир. В празнични дни произнасял на съгражданите си прочувствени проповеди. Мечтаел за лека смърт. Бог послушал молбата му – дал му внезапна смърт, без да лежи, без да бъде в тежест на братството или на близките си. Метежният Пахомий – Махмуд ходжа, умира през пролетта на 1892 г. в пълно съзнание и с вяра в Бога.
*Автор: Боян Драганов
