В българските земи е имало традиция, че вършитбата трябвало да завърши до средата на август. Има и една народна поговорка, която гласи: „До средата на август и сламата е жито, а след това и житото става слама“. Смятало се е, че до Голяма Богородица добрите стопани трябва вече са прибрали житото в хамбарите си.
На хармана
Вършитбата е процес на отделяне на ядивната част на зърното от люспите и сламата, към които е прикрепена. Тя се е извършвала на „гумното“. Тази архаична дума пък указва мястото, където са се събирали снопите, развързвали са се, вършали са реколтата и са веели овършаното. Така, хвърляйки нагоре зърното, вятърът е отвявал слама, люспи и други примеси, а на земята е падало само зърното.
Гумното, наричано още и харман, е трябвало да бъде равно и добре набито. И винаги очертано в окръжност, за да не успеят злите сили да проникнат и да посегнат на хляба. Затова в края на жътвата стопанинът трябвало да изравни гумното и да опише ясно и забележимо окръжността, смятана за магическа от време оно.
Хората са пренасяли с каруци житните снопове от нивата до гумното, като са окичвали воловете си с цветя. Според традицията върху снопите са качвали момите, за да ги види цялото село. Стопанката на дома е посрещала първата кола и преди тя да влезе в двора, е лисвала по пътя й вода, та така да се лее и житото.
След прибирането на всичкото зърно от нивата най-младата омъжена дъщеря или най-младата снаха в семейството е забивала метла с дръжката надолу в купчината зърно на хармана. Това е било пожелание догодина житото да се множи като метличината.
Сакрално
На това сакрално за българите място се е правило жертвено заколване на петел, до купчината жито и до стожера, около който се върти диканята (шейновиден уред за очукване на зърната). При това е трябвало кръвта да опръска и житото, и стожера. Този обичай води корените си още от славяните и траките и се е запазил чак до ново време в живота на народа ни при вършитба, коментират етнолози.
Смъртта на петела пък е символизирала приключването на жътвата и вършитбата. Така хората са изразявали радостта си от това, че са осигурили хляба за идващата година. Оттук тръгва и изразът: „Заклахме петела!“. След това се е правил общоселски курбан. Приготвянето и изяждането му е ставало все на гумното - свещено място в представите на българина - почти толкова, колкото е било и огнището в собствения му дом.
Хромел
В деня, в който приключва вършитбата, се е смилало и първото брашно, което също се е извършвало на хармана. Смилането е ставало в древния хромел - примитивна ръчна мелница, направена от два кръгли камъка, при което горният се върти с ръчка, а долният остава неподвижен.
Първата пита се носи „на вода“
От първото брашно на новата реколта стопанката е омесвала хубава и голяма погача, която на много места в страната ни е била „носена на вода“ - на чешмата, извора или реката. След което от нея е било раздавано на всеки, който е взел някакво участие в осигуряване на годишния хляб - от орачите в дома, през жетварите, та чак до селския ковач, който е клепел косите и сърповете.
На някои места, например в крайдунавските ни земи, заедно с погача се замесвал кравай. Той се е окачвал над огнището или под иконостаса и е бил пазен до следващата вършитба, когато е свалян и натрошаван на добитъка.
