Б ългарското Възраждане особено през втората половина на 19-и век е времето на бързото зараждане, развитие и утвърждаване на модерните капиталистически отношения в българското общество под османска власт. Още в предишните векове отделни българи успяват да се издигнат и да натрупат имоти и парични средства, но именно през този период старите български чорбаджии, занимаващи се със земеделие, скотовъдство и лихварство, постепенно отстъпват местата си на хората с новото мислене, ориентирани към настъпващата в Европа и по света модерна индустрия. Това са годините на братята Евлоги и Христо Георгиеви, на Пенчо Семов, Губиделникови, Бурови и на не по-малко познатия от тях Иван Калпазанов.
Животът на този индустриалец от втората половина на 19-и век е интересен, динамичен и най-вече поучителен за това как човек, за да спечели и да върви напред, трябва често да рискува, без да се страхува от последиците.
Началото
Иван Колчев Калпазанов е роден през 1835 г. в габровското село Калпазани, като е най-голямото от общо деветте деца на занаятчията Колчо, който се занимава с направата на кании за ножове. Противно на традицията обаче бащата не взема при себе си да наследява занаята му, а го изпраща при съседа си по дюкян, който е майстор терзия (шивач). Така от дете малкият Иванчо е принуден да премине през двете по-низши степени при усвояване на един занаят: чирака и калфата. За съжаление преди синът да положи майсторски изпит, бащата Колчо умира. Така на 17 години Иван става глава на многочленното семейство, за чиято прехрана трябва да се грижи. И още тук се проявява неговия стремеж към риска и търговски нюх.
Почти без никакви средства с братовчед си Петко Иван отваря терзийски дюкян. В него наред с шиенето двамата продават манифактурни стоки, внесени от чужбина, главно платове, сукно, конци, прежда, дрехи по европейска мода. През свободното си време, вместо да почива, младият Иван решава да усвои още един занаят, който по това време все по-успешно се налага сред българските майстори и това е гайтанджийството. След като научава тайните и тънкостите и на този занаят, той започва да го практикува и да продава гайтаните си не само в родното Габрово, но и в другите части на българските земи. Работата му потръгва и скоро Иван успява да задели настрани значителна сума пари.
Инвестиции
Вместо да ги крие по долапи и кьошета обаче, той решава да ги инвестира. Заедно с Иван Парлапанов купуват три машини за механично плетене на гайтан. След няколко месеца обаче решава да рискува. Разваля съдружието и започва сам да се занимава с терзийство и гайтанджийство. А успоредно с това продължава да се занимава и с търговия на вносни стоки. За да разшири производството си, той не се колебае дори да взема големи суми под лихва. За доброто име, което младият Калпазанов си спечелва сред по-възрастните си „колеги“, може би най-доброто свидетелство е, че най-богатият лихвар в Габрово Добри Стоянов го прави свой зет, като му дава дъщеря си Велика за съпруга.
Към 1870 г. Иван Калпазанов вече разполага с 20 чарка за механично плетене на гайтани. А за да не дава излишни пари на чужди занаятчии да му ремонтират повредените части, той си прави и своя собствена ковачница. Това се оказва много добра инвестиция, която твърде бързо се изплаща, тъй като в следващите няколко години в ковачницата на Иван Калпазанов идват да ползват ковашки услуги хора от цяла Северна и Южна България.
През 1871 г. идва и така дълго чаканото признание. Това става, след като Калпазанов е избран за устабашия на гайтанджийския еснаф в Габрово. Както и за „съкровищник“ на търговското дружество „Бъдъщност“. През тези години Калпазанов вече не само участва на най-големите български търговски панаири като Узунджовския и Джумайския, но и в такива извън пределите на Османската империя.
Иноватор
Макар и натрупал солидно състояние Иван Калпазанов никога не забравя откъде и как е тръгнал. До последните дни на живота си той помага на хората и често дава пари, без да иска те да му бъдат връщани, ако види, че човекът срещу него е беден и едва свързва двата края. Наред с това той се грижи за голямото си семейство. Съвременниците му го описват като „тих и незлоблив човек, отзивчив към чуждите болки и всякога ценен съветник“. Освен това макар и да не е имал възможност да учи в училище Иван Калпазанов е надарен с природен ум и интелигентност и умение твърде бързо да се ориентира в ситуацията, да преценява и анализира и да намира най-доброто решение. Особено по отношение на пари и търговски сделки. Калпазанов живо се интересувал от новостите в Европа в областта на индустриалните отрасли. Когато разбира, че в другите държави бързо навлизат машините в отраслите, свързани с шивашката манифактура, той без да се двоуми, през 1872 г. прави дарак и чепкало за овча вълна, задвижвани изцяло с водна сила. Постепенно успява да механизира изцяло производството и да затвори цикъла за производството на гайтаните: от чистенето и чепкането на вълната, до боядисването на вече готовите гайтани.
Избухването на Освободителната руско-османска война през 1877 г. временно обърква плановете му. Но не за дълго. Калпазанов бързо успява да се ориентира в обстановката и по време на войната открива дюкян, в който продава стоки от първа необходимост. След края на войната дюкянът е затворен и занаятчията отново се връща към гайтанджийството.
Апотеоз
Само четири години след края на войната идва времето и на апотеоза на делото на Иван Калпазанов. На 13 и 14 ноември 1882 г. в Габрово е официално открита първата модерна и фабрика за текстил в България. За времето си тя действително изглежда впечатляващо. Разположена е върху площ от 500 кв. м. Височината на помещението е 3,80 м и има цели 35 прозореца, през които влиза достатъчно светлина. Покривът е покрит с каменни плочи, а подът и таванът са обковани с дъски. През студените зимни дни помещението се отоплява с големи ламаринени печки на дърва.
Две години след откриването фабриката е посетена от княз Александър Батенберг. Той е толкова впечатлен от фабриката, че иска тя да стане личен доставчик на гайтани и сукно и да носи престижното име „Първа княжеска придворна фабрика“. Благодарение помощта на величеството фабриката на Иван Калпазанов става и основен доставчик и на военното ни министерство. Не на последно място построената фабрика има и социален ефект, тъй като дава хляб и препитание на голяма част от местното население. През следващите 2-3 години Калпазанов успява да построи още две фабрики. В своите индустриални обекти собственикът въвежда непознати досега практики за българските индустриалци и занаятчии. Той създава работническа баня, открива парна електроцентрала, прави застраховки живот и отпуска пенсии на своите работници.
Големият български индустриалец напуска този свят на 22 юли 1889 г. на едва 54 години от обикновена простуда, прераснала в пневмония.
В личния си живот Иван и Велика Калпазанови имат 7 деца: трима синове и четири дъщери. Неговите деца и семействата им развиват широка благотворителна дейност, като даряват средства на църкви, манастири, сиропиталища и старчески домове. Най-малкият от синовете на индустриалеца, Димитър, загива като подпоручик на фронта през Балканската война.
Иван Георгиев
