Н е са никак малко незнайните герои, жертвали личния си живот за освобождението на родината от османско робство. Един от тях е опълченецът исполин Никола Корчев, висок 2,10 м, на когото дължим спасяването на Самарското знаме от посегателствата на османлиите.
Безмилостен
Никола Корчев е роден през март 1836 г. в с. Горна Диканя, Радомирско. Снажният и красив млад мъж се венчават в съседното село Долна Диканя, където заживява с красавицата Парашкева. Стопанисва воденица и един ден във воденицата нахлуват двама разбойници с фесове, които се опитват да изнасилят младата му булка. Никола не се поколебава нито за миг и „мераклиите“ са удушени от исполина. След което труповете им потъват някъде вдън-земя. Младото семейство е принудено да бяга и се премества в Самоков, но непримиримият му характер го вкарва в конфликт с гръцкия владика. Според достигналата до наши дни легенда една нощ той влиза в дома на владиката, мята го на рамо и го изнася извън града. Помилва го, но му „намеква”, че е нежелан в града. Семейството отново се мести, но този път далече, в Цариград.
Железница
Там Никола изучава железничарското дело и става машинист в току-що тръгналата железница на барон Хирш Цариград-Варна-Русе. С челядта си се заселват в Русе. Неговата внучка Константина Корчева оставя спомени, че като машинист на влака Русе-Варна няколко пъти укрива Васил Левски в склада за въглища на локомотива.
Веднъж по време на панаир в Русе заможен грък се занася с жена му Парашкева, става спречкване и „мераклията се споминал”. Никола Корчев поеме отново пътя, този път към Букурещ. Там бунтовната му кръв отново забушува - сприятелява се с българи емигранти и без колебание се записва в българското опълчение. Зачислен е в Трета рота на Трета опълченска дружина под командването на подполковник Павел Калитин.
Командир
В Освободителната война той извършва най-героичното си дело. По време на сражението при Стара Загора на 31 юли 1877 г. той защитава с тялото си Калитин, но за съжаление подполковникът пада, пронизан от щикове. Тогава Корчев тръгва смело и спасява Самарското знаме. В битката исполинът се хвърля и грабва знамето, откъсва го от дръжката му и го увива около тялото си. Освен командира Калитин загиват един след друг знаменосците - опълченците Антон Марчин и С. Минков, както и унтерофицер Авксентий Цимбалюк. В тази страховита битка Корчев получава 11 огнестрелни и прободни рани, но оцелява.
За подвига си е награден с войнишки кръст „За храброст“. След Освобождението е последният знаменосец на Самарското знаме в Радомир, където е разположена Трета опълченска дружина. Демобилизиран е през 1881 г. и се установява във Варна, където умира на 29 август 1921 г. Цяла Варна е в дълбок траур и го изпраща с военни почести. Години по-късно, когато е преместена варненската гробница, първородният му син Иван събира костите на баща си и ги предава в храма-костница на връх Шипка, където те се съхраняват и до днес.
Реликви
На 2 март 1981 г. наследниците на Никола Корчев предават всички негови лични вещи реликви на Националния военноисторически музей. Между тях са оригинални подписи на Филип Тотьо и Стефан Караджа, Георгиевски кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много оригинални снимки на опълченци. Оставят за семейството само един кристален сервиз, подарък от императора на Русия Николай II по случай честванията през 1902 г. на връх Шипка. След Освобождението Самарското знаме се съхранява в Радомир. На 30 август 1881 г. е предадено в царския дворец, където се пази до 1946 г., след което е дарено на Националния военноисторически музей. Внукът на знаменосеца, скулпторът Никола Корчев, който носи името му, извайва паметник с образа на своя дядо. Читалището, което се намира в радомирското село Долна Диканя, както и една от улиците в град Варна носят името “Никола Корчев” в памет на спасителя на Самарското знаме.
През лятото на 1876 година съветниците от Градската дума в град Самара решават да се изработи знаме за българските въстаници. Идеята е на офицера Пьотр Владимирович Алабин и съпругата му медицинската сестра Варвара Василиевна. С ушиването му се заемат монахините на Иверския девически манастир в град Самара. Те използват копринен плат в три цвята - малинов, бял и светлосин. От двете страни на знамето поставят черен кръст със златни арабески. В средата на кръста от едната страна изобразяват Иверската икона на Божията Майка и изписват "Города Самара, болгарскому народу в 1876 году", а от другата страна - образите на светите братя Кирил и Методий и надписа "Да воскреснет Бог и расточится врази Его."
В края на април 1876-а с одобрението на руския император Александър II се създава българското опълчение в Кишинев. Няколко месеца по-късно, в края на април 1877-а, лагерът на опълченците, съставен предимно от бесарабски българи, е прехвърлен в Плоещ и към него се присъединяват още много доброволци от Сръбско-турската война. Първоначално са формирани шест дружини, като броят на опълченците достига 7400. През лятото на 1877 година, след форсирането на река Дунав при Свищов, са създадени още шест дружини, а опълчението вече надхвърля 10 000 души.
Самарското знаме е връчено на българските доброволци на 6 май 1877-а в лагера край Плоещ от руските общественици и славянофили Пьотр Алабин и Ефим Кожевников. На специалната церемония знамето е заковано за дръжката със златни пирони. Последният пирон е поставен от войводата дядо Цеко Петков. Думите на стария поборник се помнят и днес: "Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя! Всичко нечисто, поганско и зло да бяга от страх пред него, а подире му да настане траен мир и благоденствие!"
Картината
На тържествата през 1902 г. на Шипченските височини, когато е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, чешкият художник Ярослав Вешин вижда исполина с дългите мустаци със Самарското знаме в ръце. Той е между всички живи опълченци, събрани на Орлово гнездо с униформите. След няколко години баталистът изпраща телеграма до Никола Корчев във Варна с молба, че желае да го нарисува със знамето в ръце. Дядо Никола не се колебае и се качва на влака за София. На последвалите сеанси в ателието на Вешин често присъства и писателят Иван Вазов, който попива от дядо Никола непознати за него факти за боевете. На тези дълги срещи в Патриарха се избистря идеята прототип на Боримечката да бъде спасителят на Самарското знаме
Румен Жерев
