П рез 1877 г. избухва поредната Руско-османска война, която за българския народ има характера на освободителна. След почти 500 години част от българските земи получават отново статута на почти свободни. Да, именно почти, но не и изцяло. А освен това част от земите ни остават полу или напълно под властта на султана. Така, че с основание може да се приеме тезата на историка Живко Войников, който определя случилото се след края на войната като българското „полуосвобождение“. А основната причина за това наше „полуосвобождение“ всъщност е разнопосочната и объркана руска външна политика, както по време на войната с Османската империя, така и преди и след нея, когато трябва уж да защитят дипломатически бъдещето на резултатите от войната.
Факти
В продължение на повече от 100 години в българската историография като водещо се лансира твърдението, че цар (император) Александър II, пропит от любов към българския народ и неможещ повече да търпи „братушките“ да страдат под османското робство, обявил война на султана. Няма нищо по-невярно от това. Да, и преди, и по време, а и след войната руската дипломация ще лансира като една от водещите причини за войната освобождението на братята славяни, сред които са и българите. Това обаче, казано на съвременен и модерен език, е един пиар трик за хвърляне на прах в очите на европейската общественост. А истината всъщност е по-различна и започва с това, че Русия в лицето на нейния император и правителството му всъщност изобщо не иска тази война. Да, това е факт, който лесно може да бъде доказан.
Граф Николай Игнатиев е един от малкото руски дипломати, обявяващи се за агресивна външна политика на Балканите и по отношение на Османската империя
Основната цел в балканската външна политика на Русия по онова време е достигането на Черноморските проливи – Босфора и Дарданелите, и поставянето им под руско влияние. За да достигнат до тях обаче, руснаците трябва да преминат от север на юг през българските земи на Османската империя. А това няма как да стане без обявяване официално на война на султана. Война, която император Александър не желае. За да я обяви, водеща причина са размириците в Босна и Херцеговина, последвани от жестоко потушеното Средногорско въстание през април 1876 г. на юг от Балкана и последвалата бурна антиосманска вълна по цял свят. Управляващите кръгове в Русия решават, че това е най-изгодният момент за една бърза война, достигане до проливите, овладяването им и поставяне на Портата и Великите сили пред свършен факт. Планът е идеален и може би щеше да бъде реализиран, ако не бе страхливостта на император Александър и дипломатическата некадърност на канцлера Горчаков и по-голямата част от руските министри и дипломати.
Канцлерът Горчаков е главният виновник за провала на руската дипломация
Грешки
Без да се спираме надълго и нашироко в чисто военните грешки, допуснати от руските командващи, ще отбележим само че вместо да следват първоначалния план и с бърз марш да стигнат до Цариград и да влязат в него, руските войски са хвърлени в излишни сражения и обсади из цяла Северна България, и най-вече в района на Плевен, губейки така време и фактора на изненадата. Грешките на руското командване на фронта обаче са засенчени от онези, които проявява руската дипломация преди, по време и след войната. И ако руските воини и българските опълченци с кръвта и живота си все пак успяват да измият срама, причинен от техните некадърни военачалници, то руските дипломати правят всичко възможно да се представят като най-некадърните в цяла Европа. И само с няколко хода да сринат всичко, постигнато от армията по бойните полета на Балканите.
На 26 юни 1876 г. в замъка Райхсщад е сключено споразумение между Австро-Унгария и Русия като прелюдия към предстоящата Руско-османска война. Според клаузите му след войната на Балканите няма да се създава голяма и силна славянска държава. Австро-Унгария ще окупира Босна и Херцеговина. Русия ще си върне Южна Бесарабия. А в българските земи ще бъдат създадени две независими княжества.
След края на войната обаче Русия внезапно еднолично решава да промени правилата на играта и започва да увърта за анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. А това, както и да бъде погледнато, си е неспазване на веднъж договорени официално клаузи. Така от приятел Австро-Унгария се превръща във враг на Русия наред с Англия. Онова, с което Русия успява да противопостави срещу себе си и останалите Велики сили, е идеята й за създаването на обединена България, лансирана в Сан Стефанския договор. За всички Велики сили е ясно, че тази силна България трябва да бъде верният руски сателит, който ще гарантира свободния й достъп по всяко време по суша до Проливите.
Гняв
Идеята за голяма и силна България обаче не се харесва и на останалите балкански държави, които също се обръщат срещу Русия. Така само с две свои стъпки Александър II и обкръжението му си навличат гнева на почти всички останали европейски сили. Изключение е германският канцлер Бисмарк, който от началото до края подкрепя Русия и се опитва да убеди нейния владетел да не се занимава със славянската кауза, а да се насочи към реализирането на основната си цел – овладяването на Проливите и влизането в Цариград. Александър под влияние най-вече на канцлера Горчаков обаче не се вслушва в съветите на Бисмарк. Според Александър времето за поставянето на Босфора и Дарданелите все още не е дошло. Подобна пасивна позиция заемат и следващите руски императори Александър III и синът му Николай чак до 1917 г., когато след болшевишкия преврат имперска Русия фактически престава да съществува завинаги.
Непоследователната външна политика оказва пагубно влияние на съдбата на българските земи. Ако Русия не беше извадила на масата на преговорите прословутия Сан Стефански договор, на Балканите щяха да бъдат създадени действително две български държави. Но те щяха да включват в себе си почти цялото българско етническо землище. И щеше да е въпрос на време тези две държави да се съединят. Сан Стефанският договор обаче настрои останалите Велики сили срещу България и крайният резултат беше осакатяването и чрез деленето на територията й на Княжество България, Източна Румелия, Македония, Тракия, последните от които си остават като част от Османската империя. Така благодарение на откровената недалновидност и глупост на Царя Освободител, чийто паметник се издига днес в центъра на София, България е раздробена по възможно най-неприемливия начин.
Клаузи
Спазването на клаузите на Райхсщадското споразумение и създаването на двете Българии щеше да предпази и българското население от Македония и Тракия от геноцида над тях, извършен от сърбите и гърците в продължение на десетилетия, тъй като двете области на практика щяха да бъдат включени в състава на една от двете Българии.
Железния канцлер Ото фон Бисмарк съветва руския император да остави славянската идея и да насочи цялото си внимание към овладяването на Проливите
В българската историография и в учебниците по история за учениците през целия ХХ век се говореше за великата освободителна мисия на Русия, за това колко добър е император Александър и колко лоши са западните Велики сили и най-вече германският канцлер Ото фон Бисмарк и австро-унгарският министър-председател Дюла Андраши. Оказва се обаче точно обратното. „Лошият“ граф Андраши е този, който предлага българският народ да бъде обединен, макар и не в една, а в две държави. А „добрият“ Александър прави така, че българските земи и народът ни да са разкъсани и разединени, може би завинаги. Това е и причината историкът Живко Войников да говори за „полуосвобождението“ на България през 1878 г.
Граф Дюла Андраши иска създаването на две Българии, но Русия му отказва
Иван Георгиев
