П латон я нарича „десетата муза”. Би могла да остане в историята и с тази титла. Но мнозина я възприемат като прабабата на лесбийките. Тези, които се изчервяват, когато се заговори на тази тема. Или тези, които започват да цъкат възмутено с език. Както и тези, които я заклеймяват първосигнално – спрете дотук! Не си струва да знаете нищо повече за тази велика жена легенда, любимка на боговете, създателка на безсмъртна любовна лирика и вечен символ на плътската любов. Можете да продължите да тънете в неведение.
Като вятър, дърветата в
планината връхлитащ
Ерос разтърсва сърцето ми.
От незапомнени времена гръцките племена се заселили по слънчевите брегове на Егейско море. Населението се разраствало както на крайбрежието на Гърция, така и на крайбрежието на Мала Азия. Естествен мост между тези две отдалечени за хората от това време крайбрежия стават 483 острова, равномерно запълнили морските простори. Гръцките мореплаватели се движели между тях, без да губят сушата от поглед.
Сред тези многобройни острови е и Лесбос. Той е известен с изгодното си разположение на търговските пътища, със здравия си климат и плодородни почви. Древните го причислявали към петте острова, носещи наименованието „блажени” или „щастливи”. На тази щедра земя живеели представителите на еолийското племе, а жените им се славели с особена красота. Още Омир ги нарича „най-красивите жени на Елада”. За да умилостиви Ахил, Агамемнон му предлага дар – седем девици от остров Лесбос, „с красотата си победили всички земни жени”. На Лесбос се ценяла високо човешката красота. Победителките в специалните женски състезания се награждавали с призове. Един вид там още в незапомнени времена са се провеждали конкурси за „миски”. А ги печелят „отличниците”. Вероятно оттам тръгват и клюките, които се отнасят до еднополовата любов. Нима има някаква разлика със съвременността? Всеки знае какво съдържание се изсипва върху главите на победителките в конкурсите за красота. Та и на остров Лесбос така. Най-красивите сред красивите, а следователно и най-недостижимите, са обект на всякакви клюки. И така постепенно всички достойнства на острова преминават на заден план, а той се превръща в нарицателно.
Ако забравим за момент човешката завист и злоба, трябва да отчетем раждането на една велика поетеса на благодатния остров във втората половина на VІІ век пр. н. е. Името на Сафо или Псапфо, както се произнася на еолийския диалект, се превежда като „ясна”, „светла”. Независимо че често я причисляват към поетичните гении на всички времена и народи, до нас са достигнали само откъслечни данни за нейния живот и творческа дейност. Но и тук твърдо установените исторически факти кореспондират с голямо количество легенди и измислици.
А на мене в уплах тръпне,
обладано от смут, сърцето,
само щом те зърна от нейде,
мигом секва гласът ми.
На какви достоверни данни можем да се опираме, когато говорим за Сафо? Първо, знаем къде се е родила. Това е крайморският град Ерес на Лесбос. Но по-голямата част от съзнателния си живот прекарва в главния град на острова – Митилена. Именно тук се развива и процъфтява нейният поетичен талант. В семейството й има още трима братя, а родът е богат и аристократичен.
В биографията на Сафо има един брак по сметка с богаташ на име Керкола, който я прави една заможна вдовица. От този брак се ражда момиче – Клеида, което Сафо обожава и за което казва, че е най-голямото от всички богатства. Що се отнася до славата на Сафо, която достига до наши дни, тя се дължи на факта, че оставайки без време с една камара пари, които се чуди какво да прави, Сафо открива училище за даровити девойки. Нейният дом се превръща в „жилище за музи”. Най-накрая е известно и това, че заради политически сблъсъци в родината й тя е принудена да избяга от Лесбос в Сицилия. При това не бяга, придружавана от някоя от своите музи, а от поета Алкей. В изгнание прекарва времето от 595 г. пр. н. е. До 580 г. пр. н. е. Умира на преклонна възраст.
На практика това е всичко, което се знае със сигурност за живота на знаменитата в античността поетеса. Затова към историческите факти трябва да се добавят и спомените на нейните съвременници, които, безспорно, са имали много по-богати впечатления от нейното творчество. Бележитият реформатор Солон заявява, че не иска да умре, преди да е научил всичките й стихотворения наизуст. Платон казва за нея: „Казват, че има девет музи, но тази бройка е неверна. Сафо от Лесбос е десетата”.
Гръцките поети и писатели я наричат „лесбоския славей”, „божествена”, „целомъдрена”, „непорочна”, „смъртната сред безсмъртните музи”. Други отбелязват, че думите й имат огнен заряд и че тя не може да бъде сравнявана с никоя друга жена. Приятелят й Алкей отбелязва нежната й усмивка и чистота. Скулптори и художници се вдъхновяват от нея – рисуват я с четка, извайват я. Но наред с възторжените отзиви за нея до нас достигат и други мнения, представящи я за развратница и дори куртизанка. Особена заслуга за това има римският поет Овидий, който създава съвършено нов образ на поетесата, дошъл до нас. А за да е още по-интересно, се появява и легендата, че тя е приключила дните си със самоубийство.
Красив е красивият, само додето
го гледаш. Красив е добрият, само с това,
че добър е.
Не е ясно с какво Сафо е предизвикала злобата на Овидий, а и на останалите си „биографи”, но със сигурност жена с нейния темперамент и талант не се е интересувала от хорските приказки. И точно затова провокира още повече зложелателите си, които в безсилието си да я стъпчат се ожесточават. Всъщност училището й за изящни изкуства е било много силно развито, тъкмо защото отвсякъде при нея се стичали девойки за обучение в свирня на лира, пеене, стихоплетство и танци. Те получавали музикално и поетическо образование. Представители на знатни семейства изпращали там дъщерите си, за да ги обучава не само на изящни изкуства, но и на изискани маниери. Сафо водела част от заниманията лично. Весела, жизнерадостна, отзивчива и чистосърдечна, вдъхновена поетеса, безупречен музикант и новатор в музиката, тя успяла да създаде училище, славата на което се разнесла надалеч.
Гняв изпълни ли сърцето,
необмислените думи ти задръж.
В училището за музи, призвани да служат на Афродита, всъщност няма нищо чак толкова необичайно. „Както е прието да се смята, в VI в. пр. н. е. на Лесбос жените от авторитетни семейства са организирали неформални общества, където са съчинявали и декламирали поетически произведения – разказва Пол Ръсел.- Сафо е била лидер на едно такова общество – своеобразен античен бохемски салон – и се е явявала кумир на възхита от страна на поклонничките си, някои са пристигали от далечни страни, за да я послушат и видят”.
Неуспешната връзка между Сафо и поета Алкей или историята на нейната любов към някакъв Феон по-скоро са били измислица. Историци предполагат, че тук има объркване на имената и фактите – Феон всъщност бил свързан с куртизанката Сафо Ефеска, а не с поетесата. Еднаквите имена довели до това съдбите на две различни жени да се свързват в една биография.
„Жените на Лесбос действително са били обсебени една от друга, но Сафо е намерила страстта в обичаите и нравите на страната си, а съвсем не е неин родоначалник”, твърдял Лукиан.
Девет сборника с поезия, като не се смятат многобройните елегии, химни, епиталамии – това е творческото наследство на „мъжа Сафо”, както я е наричал Хораций. Копия на нейните сборници са се намирали в средните векове, но в края на краищата техните следи за съжаление се губят. Две оди стигат до нас благодарение на превода на френски език на поета Буало.
Смята се, че Сафо се е отличавала с остър и изобретателен ум, образованост и рядка красота. Впрочем възторгът около нейната външност е силно преувеличен. Ниска на ръст и много мургава, поетесата блестяла главно с искрящите си живи очи. Друго „украшение” си нямала. Сърцата на своите почитатели тя покорявала с изкуството си да реди рими и вдъхновеното декламиране.
Какво от всичко, което е изписано и изговорено за Сафо, отговаря на истината, днес е трудно да се каже. Сигурно е едно –нейното желание да бъде запомнена се е сбъднало. И още как.
Кристи Петрова
