Със своя талант, специфичен тембър и маниер на изпълнение, повлиян от ритъм енд блус и соул, Силвия Кацарова има определяща роля за успеха на групата LZ, чиято солистка е. Песни като „Бяла въздишка“, „Големият кораб минава“, „Топъл дъжд“, „Обещай ми любов“ се превръщат в шлагери през 80-те. Няколко десетилетия хиляди български меломани си припяват хитовете на LZ и нейните самостоятелни. Голяма популярност придобиват дуетите й с Васил Найденов „Огън от любов“ и „Всичко е любов“, а в началото на 90-те и „Моля се“. „Топъл дъжд“ е носител на „Мелодия на годината“ в едноименния телевизионен конкурс през 1987 г. Пее песни, написани от композитори като Тончо Русев, Зорница Попова, Валентин Пензов и други. През 1994 г. заедно с първия си съпруг Милчо Кацаров основава собствено звукозаписно студио - „Силвия мюзик“. В музиката я наследява дъщеря й Теди Кацарова, любимка на новите поколения. Днес ви срещаме с обичаната певица Силвия Кацарова в едно специално интервю за „Златно време/Телеграф“.
- Каква е разликата в концертите ви преди и сега?
- Сякаш разлика няма. Човек се вълнува и преди, и сега, защото всеки има един страх дали ще се представи добре. Това не е физическа работа, а по-скоро психическа. Много често ми е спадал гласът от страх. Така че концертите са еднакви, публиката също. Тя жадува за българската музика, тя я обича и никой не може да ме убеди, че българската публика не желае нашите песни. Навремето имахме сякаш по-многобройна публика, но и сега имам концерти с по 4000 - 5000 души, така че не намирам разлика.
- А има ли разлика в отношението на зрителите към вас, изпълнителите?
- На последния концерт, който направихме за посрещането на Първа пролет - 22 март, имаше уникална атмосфера в залата. Толкова много любов и взаимност отдавна не съм изпитвала. Щастие от страна на публика и изпълнители. Може би защото сега живеем в много трудни времена и човек започва да оценява, че наред с липсата на храна за тялото започва да му липсва и духовната храна. Аз съм доволна от реакцията на публиката, защото все пак, както някои казват, че сме възрастни и не ни искат, напротив - доказва се, че българската музика се търси. Нима всяка страна си няма своите легенди?! Имам чувството, че у нас има някаква определена бройка нереализирани музиканти ли, не знам, които бълват негативи против нашето поколение, че сме възрастни. Но Създателят така е решил - да се раждаме и да остаряваме, така че никой не може да избяга от този сценарий. Нека не се впрягат насила да ни мразят, защото ние обичаме българския народ и съответно той ни отвръща с любов. И България не е София. А в София някои забравят род и родина, и език. Но ако отидете в истинската България извън София, смея да ви кажа, че народът си е същият - любвеобилен, трудолюбив. Никой не може да ме убеди, че българският народ бил мързелив. Напротив, от ден на ден, от година на година го мачкат все повече, но той оцелява. И самочувствие, и всичко, само и само да си въведат европейските ценности, които явно са част от плана.
- С кои композитори сте работили най-много и успешно?
- С Тончо Русев и Валентин Пензов. От Пензов е половината репертоар и другата половина са от Тончо. От Любо Дамянов имам 3-4 песни. Това са.
- Какъв топъл спомен носите в сърцето си от родния ви край?
- Аз напуснах като дете. И сякаш най-силен е споменът ми от учителя по рисуване Радулов и Виденов - учителя ми по музика. Те бяха тези, които ми дадоха насока за моето бъдеще. Наистина се интересувах от рисуване и това ми влечение го предадох на Теди, която завърши такова училище. А учителят ми по музика беше толкова любвеобилен и обичлив, че целият клас бяхме влюбени в него. Той пък ми даде и другата насока - любовта към музиката.
- Какви нови песни пее днес Силвия Кацарова?
- Две нови песни се завъртяха по ефира, и то само на единственото БГ радио - „Зов за любов“ на Гого Милтиядов, аранжимент Максим Горанов, текст Пантелей Пантелеев, и „Живот като на кино“ - по музика на Теди Кацарова, текст на Ангел Симеонов, който е наш много близък приятел, а също и продуцент. Той се явява сега като един вид меценат на почти всички известни фигури в нашата популярна музика и им е написал минимум по две-три песни. Той е и продуцент, защото издаде и няколко диска наред с поетичните си книги. Докато има хора, които милеят за българската култура, тя ще е жива. Въпреки че не случихме на министри на културата досега, нищо че имаше и изявени лица. Аз не виждам някаква помощ за нашите колеги, които ги оставихме да си отидат от този свят много разочаровани и в нищета. Народът може да те харесва и уважава, но институциите са тези, които трябва да се грижат за оцеляването на българската култура, а те не го правят. А колко е лесно да превземеш една страна, дори и без война - като започнеш да унищожаваш културата й.
- Къде е мястото на класическата българска музика, на народната ни музика и фолклора?
- Е, точно това е сега нашата битка, която за съжаление я политизираха. Започнаха да ни хвърлят в разни крайности. Битката на практика започна още след промяната, вече 32 години. Българската култура не може да си намери мястото, както се казва. Защо е нашата битка? Тя е, за да има законови квоти в БНТ и БНР. Защото тези институции имат делегиран бюджет и са обществени. Не са на пазарен принцип. Имат възпитателна и образователна цел и задачи, те трябва да проповядват правилния български език. Ние имаме толкова много известни имена в световната класическа изява, като оперни певци, музиканти, инструменталисти, диригенти. Всичко това се знае само в тесен кръг. Какво пречи на БНР да слушаме повече предавания, в които да ни запознават с творчеството на такива изявени имена? Ами в джаза? Имаме уникални музиканти и изпълнители - нищо не знаем за тях. Фолклорната музика, която съдържа в себе си такова голямо разнообразие от области и видове, та нали с нея сме разпознаваеми по света? Георги Андреев ми е любим композитор, който прави такива невероятни разработки, така смесва цялата балканска, егейска музика, всичко това, което имаме като наследство. Невероятен мащаб на музиката и той вече е световноизвестен, но ако попитате някой дали го познава, ще са малцина. Боли ме, че се опитват да ни унижават, за кой ли път. Като тези, които ни нападат, забравят наистина, че в момента е голяма битка за нашата националност, за нашия език, за нашата култура, бит, традиции. Всичко това е на път да се унищожи. Е, какъв българин си ти, ако си против мен, която сега се явявам като лицето на битката, защото имах честта да бъда първа, която излезе в предаването „Лице в лице“ и оттам започна тази полемика, която ме хвърля в някакви крайности и жестоки нападки, било то по повод произхода ми, било то по повод възрастта ми. Преживях го. Беше ми мъчно в началото, но сега разбирам, че това са платени хора. Не са истински хора. Може би така си изкарват хляба, но този хляб просто ще им загорчи един ден, защото не е този начинът да се продаваш. В 21-ви век, в днешно време ти да си продаваш доброволно вярата и езика!!! Ако си спомним турското робство - насилствено било, но сега някой насилва ли българите да си предадат езика, духа и традициите?
- Защо се политизира всичко и в частност музиката в България?
- Това е идея на музикантите отдавна, но ние сме огледало на този народ. Той е толкова разединен и нашата гилдия, естествено, е разединена. Ние не можем да се съберем и да отстояваме своите искания. Да искаме своите права. Композиторът Лобошки бе споделил с Цвета Галунова, която е депутат в сегашното Народно събрание и член на комисията по култура и медии. Тя е и голям фен на българската музика и много я заболява, че всички започват да ни отричат и наистина има голяма инвазия на западна музика. Не казвам да не я слушаме, аз също обичам да я слушам. Естествено че те са по-напред от нас. Немислимо е да ги сравняват с нас. Всяка страна и тези на Балканите си има своя култура в музикално отношение, но те си държат на своята музика. Има достатъчно частни радиа, които не въртят българска музика, може да се наслаждават с часове на западна. Но да ни отнемат правото в националното ни радио на четири часа да чуеш две български песни, е нечестно и срамно. Ние сами се отказваме от своята националност. Тогава да си изберем друга страна и директно да си отиваме там. С такава лека ръка искаме да изтрием страната си от лицето на земята. Това няма аналог. В коя държава би могло да има такъв спор. Граничи с национално предателство. И, както е казал Паисий: поради що се срамуваш да се наречеш българин? За двадесет години бавно, но сигурно се изтрива самосъзнанието да си българин. Какво ли ни чака след десет - не ми се мисли. Ако не се стреснем, интелигентните хора, защото народът е по-българин от всички други, но интелигенцията много по-лесно се манипулира, ще изчезнем. Трябва да се обединим и защитим България и българския дух.
- Кои са българските легенди в поп музиката?
- Не мога да ги изброя, а и ме е страх да не пропусна някого. Имаме си достатъчно легенди, но нямаме достатъчно уважение към тях, да ги изпратим подобаващо дори. За какво са ни легенди, когато имаме държава, която не може да оцени дейците си на културата. Един труд на вятъра. До десет години България ще бъде асимилирана, ако вървим по този път.
- Защо сте само жени в концерта „Обич и песен“, с който тръгвате на турне?
- Това е много стара наша идея и като я споделихме с Евгени Боянов, и на него много му хареса. На първия концерт в Пловдив е поканен Дичо, а след това продължаваме в женски вариант. Искаме да докажем, че жената има много голяма функция - като майка, съпруга. Има функцията да обедини нацията. Според мен жената има огромен ресурс от сила да раздава и любов, и търпение, и смирение. Всичко това, взето заедно в българската жена, която е отстоявала толкова векове традициите. Защото за българското огнище от древността ролята на майката е била да опази семейното огнище и духа на рода си, земята си. Участваме шест жени в концерта „Обич и песен“: Йорданка Христова, Тони Димитрова, Роси Кирилова, Нелина, Теди Кацарова и аз, Силвия Кацарова.
- Развивате ли звукозаписното си студио?
- Да, то вече натрупа опит и години. Беше първото частно музикално студио. Милчо Кацаров (първият съпруг на Силвия Кацарова – б.р.) над 20 години беше работил в Първо студио на БНР, записвал е почти всички представители от поп и рок музиката от нашето време, даже след като го построихме, от нашето студио тръгнаха и много групи, които станаха популярни и обичани сега. Това беше мечта на Милчо Кацаров и го направихме по модел на студиото в БНР. Горе е кабината, а долу е студиото, за да може всеки музикант да се чувства свободен. Сега сме го дали под наем, а Милчо се профилира в озвучавания на сцени. Има много сцени, а той има огромна озвучителна система и осветление.
- Откъде тръгна Силвия Кацарова в началото и докъде доплува нейният голям кораб?
- Бях на 15 години, когато започнах в читалище „Заря“ в Хасково да уча хармония, акордеон и моят учител по музика Теохар Теохаров на практика създаде една група, в която имахме три вокалистки. Аз бях соло вокалистка. Започнахме да обикаляме околията на Хасково и той е този, който запали у мен любов към голямата сцена. След това кандидатствах в Консерваторията, в естрадния отдел и съм все още благодарна на Евгени Комаров, моя учител по пеене, на моите учителки Лили Ненкова, Ирина Чмихова, на всички тези преподаватели, за които, ако попитате някои от младите музиканти, никой нищо не знае. Ето това е голямата болка на всеки творец - да не бъде толкова бързо забравен. Защото нямаме наследственост, приемственост. На някои ще им стане много неприятно, като кажа, че съм гледала в Турция новогодишна програма с тяхна певица, около 90-годишна, и всички пееха с любов нейната песен и й отдават почитта си. Докато няма оценка към предните поколения, за това, каквото са оставили за следващите, мисля, че това ще бъде най-голямата глупост на новите поколения - неуважението. Помните ли една народна приказка за едно дете, което гледало баща си как носи на дядо му храна в гаванка в някаква колиба като на куче. Като остарява бащата, на свой ред синът го оставя в колибата и започва да му носи като на куче храната и тогава бащата попитал: „Сине, защо?“ „Ами тате, ти така гледаше дядо!“ Значи това е моделът, който си дал, с една дума. Както го научиш детето. Така че ето го модела, когато не уважаваш своите предци. Не само в културата. Това е божествен закон - да уважаваш родителите си.
Животът не ни е даден само да го живеем в ядене и пиене. Това не е смисълът на нашия живот. Всеки си има мисия и ако съумее да я оцени каква е и да бъде всеотдаен и към вселената, и към ближния си, да бъде добър, да бъде вярващ, мисля, че тогава ще е живял и оставил следа. Както Емил Димитров пее в неговата песен „Ако си дал“. Това е целта на човешкото създание. Ценности, с които ни е дарил Създателят, ако ние не ги предаваме на децата си, може би ще сме готови за нов вид безчувствени хуманоиди.
- Участвахте ли навремето в „Златния Орфей“?
- На два пъти не успях и не се сбъдна тази моя мечта, но и много пътувах из Скандинавието. Но имам една „Мелодия на годината“, която смятам, че е много хубава награда, защото беше награда от публиката.
- На какво научихте дъщеря си Теди в музиката и какво ще посъветвате младото поколение музиканти?
- Тя беше свидетел. От три-четиригодишна пътуваше с нас из страната по всички концерти и няма как едно дете, расло в такава среда с музика и музиканти, да не продължи в тази посока. Тя е закърмена с музиката. Много добре рисува също. Като млад творец, защото тя пише и много хубави песни, има прекрасни композиции. Като нея има много млади таланти. Трябва и техните песни да се въртят, да се слушат. Те нямат компания зад гърба си, която да ги лансира, и те сами се лансират, плащат си клипове, музика и си ги слушат сами или само в средата на свои приятели. Борбата ни е за тях - трябва да има повече разнообразна българска музика. Нека да преобладават младите. Защото и да ме пускат мен, аз няма да стана повече известна, но нека пускат цялата нова, млада музика, за която някои се изказаха негативно. А има такива таланти, които пишат и правят прекрасна музика, но не ги пускат. Те са захвърлени като ненужни вещи. Защо тази музика да не бъде чута и да има своята аудитория от техните връстници и по този начин да се родят новите шлагери, хитове, евъргрийни - както искат да ги нарекат, на новите поколения, които не искат ние да сме им евъргрийни. Ние сме такива за нашите поколения. Ами направете новите. Как се правят? Като имат популярност - да ги завъртят и самата публика вече ще отсее коя е златен хит и коя не е. Но не може някой с лека ръка да казва - „отвратително“. Защо някой не ни обедини, вместо отново да ни разделя? Защо ти, господине, от своята висока позиция не дадеш шанс на своите млади колеги да станат известни, а не да ни нападаш, че едните сме отвратителни, а другите - стари и за нищо не ставаме. Е, какво тогава, само американска музика да слушаме?
- Къде е мястото на любовта в живота ви?
- Любовта е това, което бог ни е дал като дар и човек, много често не осъзнава с какво е дарен. Имах, слава богу, две любови в живота си и съм щастлива и благодарна, защото има много хора, които си отиват от този свят, без да са изпитали това извънземно чувство. Това е една огромна, градивна сила. Една вълна, която те поема и започваш, ако си творец, да твориш нови неща, да постигаш върхове. Нещо, което ти дава енергия и сила. Животът е прекрасен. Човек го оценява чак когато стане на наша възраст. Младите трябва да започнат да го ценят повече. Това, което и ние сме изпитвали като млади, че сме безсмъртни, е много лъжовно. Просто да ценят мига, да бъдат добри, да бъдат съпричастни и да не се поддават на огромната машина, която иска да ги унищожи. Да оставят на децата си нещо.
- Какви са страховете ви?
- От неясното бъдеще, защото виждам, че планът е много голям - за сриване на цялото човечество - нещо огромно идва, което ние не го осъзнаваме. И в този случай за първи път се радвам, че не съм млада. Човечеството е сляпо. Всеки е погълнат от материалния свят и никой не вижда какво идва към нас.
- А какви са надеждите ви?
- Пак идва от древността - черпя от това голяма сила. Слушам много лекции на Дънов и за богомилите, и все се надявам, че в тази земя, където е имало много гонения, много смърт и кръв на богомилите, все имам някаква надежда, че те ще опазят българския народ, че нещо ще се случи, някакво чудо, за да се опазим. Друга надежда нямам.
- Щастлива ли сте днес?
- Много съм щастлива, защото съм намерила хармонията в себе си.
- Пее ли ви се?
- Да, много ми се пее. Пишат ми в момента нова песен и ще пея. Пее ми се балада, като „Обичам те“. Такава енергия има в тази песен, че докато я пея, духът ми полита.
Вида Пиронкова
