„Чумни нощи“ (издание на „Еднорог“) - новият роман на Орхан Памук, е от литературните събития на годината. Това е уникален реквием за Османската империя, понесена от вълната на естествения си упадък, разтърсвана от националноосвободителни борби, изостаналост и суеверия, от конфликта между традиции и прогрес. Това е и изключителен исторически роман, който умело преплита фантазия и реалност, минало и настояще, принципите и страховете на Изтока и Запада.
Остров Мингер е перлата на Източното Средиземноморие и на него съжителстват мюсюлмани и християни. Когато през 1901 г. избухва чумна епидемия, местните жители започват да се обвиняват взаимно, докато броят на смъртните случаи главоломно нараства. Султан Абдул-Хамид II изпраща на острова своя главен здравен инспектор, който скоро е убит. След него пристига младият доктор Нури, който ще се опита да овладее разрасналата се епидемия и да открие убиеца. Султанът и великите сили нареждат на военните си кораби да блокират острова, за да предотвратят разпространението на заразата, жителите на Мингер са оставени да се справят сами. Разразява се истински огън от страсти, в който официалните власти само наливат масло. Те демонстрират желание да помогнат на хората, но всъщност вместо бързо да разрешат проблема, хвърлят цялата вина върху местните и единственото, което наистина искат, е заразата да не достига до техните уютни и луксозни палати.
Орхан Памук е най-продаваният турски писател в световен мащаб. Книгите му са преведени на повече от 60 езика. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г. за цялостно творчество.
Султан Абдул Хамид, който се боеше да излезе от двореца „Йълдъз“, беше абониран за повечето основни вестници и списания по света и се опитваше да следи новите книги и течения. Служителите в преводаческата служба, която беше основал към двореца, наред с политическите статии превеждаха за падишаха също така и новините и книгите, проследяващи напредъка в науката, технологиите, инженерните науки и медицината. Последно бяха преведени три книги от френски – един труд за руската армия, друг за живота на Юлий Цезар и изследване върху инфекциозните болести. През повечето време обаче служителите в Преводаческата служба бяха заети основно с преводите на детективски романи.
Понякога падишахът с голямо нетърпение очакваше новите книги на автори на детективски романи, които наскоро бе открил (Йожен Бертол-Гревил, Едгар Алан По или Морис Льоблан), или пък научаваше от посланика в Париж Мюнир паша (чието друго задължение е било, както сам разказва в мемоарите си, да купува на султана бельо от магазина „Бон Марше“), че някой от авторите, които харесва (Емил Габорио, Понсон дю Терай), е издал нов роман, и още щом книгата пристигнеше в Истанбул с експресната поща, преводачите се захващаха да я превеждат. Бъдещият съпруг на по-голямата сестра на Пакизе султан – Хатидже – на която тя пишеше писма, беше дворцов писар и от време на време бе правил подобни експресни преводи от френски, като беше се опитвал да насмогне с превода на романа, който падишахът четеше вечер. Султанът разполагаше и с преводачи от английски. Преводачът, който беше превел на турски една статия за Абдул Хамид, публикувана в списание „Странд“, (в която го наричаха „Кървавият султан“, „тиранин“ и прочее!) беше превел, и то с усет, една история за Шерлок Холмс, поместена на съседната страница („Палецът на инженера“), която падишахът прочете, след което започна да следи автора й – Артър Конан Дойл.
Когато дворцовите преводачи не насмогваха с работата, с посредничеството на известните истанбулски книжари биваха впрягани в работа и професионални преводачи на литература. Без да подозират, за Абдул Хамид бяха превеждали романи хора, които го ненавиждаха – младотурци, революционери, либерали и журналисти. Противниците на падишаха, твърдящи, че той е тиранин, който праща всички в затвора и забранява всичко, както и някои от гръцките и арменските студенти по медицина, говорещи добре френски, които го наричаха „Кървавият султан“, бяха превеждали за падишаха, понякога подозирайки каква е всъщност работата, а понякога с убеждението, че просто работят за книжаря арменец Гарабед. Понякога пък Абдул Хамид поръчваше цялостен превод на класически романи като „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“, караше някой да му ги чете вечер и ако откриеше в тези книги нещо притеснително, лично подлагаше на цензура отделни пасажи или цялата книга. След обявяването на републиката тези преводи са публикувани с рекламен етикет, гласящ „Преведено за Абдул Хамид“ и без цензурираните от него части.
Тъй като годините на управлението на Абдул Хамид II бяха период, в който детективските и криминалните романи се бяха появили първоначално във Франция, след това бяха набрали популярност в Англия, а оттам чрез преводи бяха започнали да се четат из целия свят, няма да е преувеличено, ако кажем, че намиращата се днес в библиотеката на Истанбулския университет султанска колекция от петстотин преводни романа представлява всъщност малка тематична библиотека за началните години на детективския роман.
Повече от сто години по-късно, във времена, когато политическите лидери в Република Турция кръщаваха болници на името на Абдул Хамид и го представяха като деспотичен, но обичан от народа, родолюбив и набожен султан, историците бяха изследвали тези детективски романи и бяха установили предпочитанието към криминалетата на султана, от който така се възхищаваха. Последният велик османски султан, който щеше да остане на престола в продължение на трийсет и три години, не харесваше мелодраматичните случайности („Парижките потайности“ на Йожен Сю) или пък когато детективската история и логическата линия биваха изместени на заден план от евтини любовни истории (Ксавие дьо Монтепен). Най-голямо удоволствие му доставяше, когато в разказа умният детектив съвместно с правителството и полицията прочиташе внимателно докладите на различни информатори, по интелигентен начин се досещаше кой е престъпникът и разрешаваше случая.
Абдул Хамид не четеше сам тези романи. Четеше му ги един стар придворен писар с хубав глас, който бе спечелил доверието му и който вечер стоеше зад параван недалеч от леглото на падишаха. Този четец известно време е бил началникът на дворцовия гардероб, чието задължение било да облича султана, а по-късно за четци са били назначавани доверени паши от Двореца. Когато Абдул Хамид се унасял, казвал от леглото си „достатъчно“ и малко след това заспивал. Или пък спечелилият доверието на султана придворен четец разбирал по продължилото дълго мълчание, че Негово Величество, Стълбът на света, е заспал, измъквал се на пръсти иззад паравана и излизал от спалнята му. Когато детективският роман свършел, писарят, също като китайския император, който слагал печат „видяно“ с червено мастило на рисунките с пейзажи, които му харесвали, изписвал на последната страница на книгата „прочетено“. Защото Абдул Хамид, чиято памет била изключително силна като у всички невротични и отмъстителни хора първоначално отстранил от двора, а впоследствие заточил от Истанбул в Дамаск един писар, който започнал да му чете за втори път роман, който му бил чел седем години по-рано.
