П аленето на свещи в храма е една от ритуалните емблеми на християнството. Светлината от малките пламъчета създава тържествено настроение и предразполага към молитва, покаяние и сърдечен зов към Бога.
Днес обаче хилядолетната традиция е попаднала в плен на доста суеверия и неписани правила. Тъй като всяка свещ е връзка на дадения човек с Бога, от доста време витае страхът, че е опасно да се пали от чужда вощеница. Метафизичното обяснение гласи, че така се взимали и чуждите грехове или болести на този, който я е запалил. Някои дори вярват, че има опасност и молитвите им да се преплетат с чуждите. Ето защо не малко миряни си носят запалки и кибритчета в храма, от които си палят свещите. Вярва се още, че ако свещта се запали от пламъка на три, то така се получава чиста божествена светлина и кибритът става излишен. А за най-сигурно се взима огънче от кандилото. Всичко това изглежда нелепо в очите на свещениците, според които Бог знае всичко за всеки от нас и трудно би объркал една молитва с друга, чуждия грях с нашия. В зоната на суеверията попадат и следните табута – не се пали свещ за здраве от такава, поставена за упокой на починал човек; не се пали с лява ръка, а само с дясна и т.н. Друго доста разпространено неписано правило гласи, че е грях да се пали свещ за умрял човек на голям църковен празник. Но сам Христос казва, че „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” (Лук. 20:38). Т.е. безсмъртните души на покойниците винаги имат нужда от нашите молитви.
Църковната практика едно малко пламъче да придружава нашата молитва идва още от старозаветните времена. През ХІV-ХІІІ в. пр. Хр., по подобие на другите народи, старозаветните евреи получили от Бога указания как да организират своя религиозен култ, като огънят е бил в центъра му. Когато Бог се явил на Моисей и му дал каменните скрижали с десетте Божи заповеди, Той приел образа на горяща неопална къпина. По-късно Моисей получил от Твореца и точни указания как да направи първото кандило от злато. С идването си на земята Иисус забранил принасянето на кръвни жертви, защото самият той станал жертва за спасението на Човешкия род. В светите книги на доста места се говори, че е угодно Богу да се пали свещ (или кандило) именно като жертва пред Твореца. Така смисълът, който днес православните християни влагат в запалената свещ, е от една страна безкръвната жертва, а от друга светлината, която тя разпръсква, напомняйки за това, че Спасителя Христос е светлина на света (Йоан 1:9). Светлината от вощеницата е и символ на нашата непрестанната молитва към Бога.
При влизането в храма всеки закупува една или няколко свещи с размер според желанията и възможностите си. Неписано правило гласи, че първата се пали пред иконата на Христос, а втората пред Богородица. Болшинството християни също така първо палят свещите за здраве, а след това за помен на починалите. Първите се поставят при запалване на високите свещници за здравето и благополучието на живите, а вторите в специалните пригодени за това места (може и с пясък) за упокой. Свещта сякаш издига молитвата към Бога, както тамянът. Можем да се молим за дадено желание, за близък, за здраве, за благословия през деня – няма ограничения, стига да е за добро. След запалването може да се изрича следната молитва: “Господи, удостой ме да Ти се помоля с пламенна молитва, какъвто е пламъкът на тази свещ. Нека думите на прошението ми предстоят пред Теб, както постоянен е пламъкът на кандилото пред светия Ти образ”.
Не бива обаче църковният ритуал да се превръща в едно външно, показно механично действие без молитва и чувство на покаяние. Свети отци казват, че тогава свещта не е принос пред Божия олтар, дори да е запалена в храма. Не на последно място не бива да се забравя, че купувайки църковни свещи (а не от някое тържище, например), човек дава своята лепта към издръжката на съответния храм и неговите служители.
