Т ова е много модерен термин в наше време. Термин, който оправдава и разрешава всичко. Детето ми е хиперактивно, то си е такова, не мога да направя нищо, виж как си прави каквото иска… И още много подобни обяснения, които, мисля си, са много добро извинение за родителите - снемат нашата отговорност и вина и ни оправдават.
Мисля за това от няколко дни. Говорих със съпругата си и тя ми каза, че в Англия масово диагностицират деца като хиперактивни и в детските градини и училищата им предписват успокоителни, за да са спокойни, да не тичат и да не пречат на работата на учителя. Дори родителите дават успокоителни на децата си.
Проблем
По всичко личи, че имаме проблем и че това не е нормално, но защо се случва? Ние знаем, че Бог прави всичко добро и че е воден от любов. Знаем, че нищо не се случва случайно в живота ни и че сме изправени винаги пред избори.
Ние сме родители на две деца, които минаха и минават през различни периоди: палави - спокойни, смели - уплашени, любопитни - апатични, но винаги търсещи света и по-точно любовта в света, любовта на родителите, любовта на другите деца. Децата, мисля си, по-добре от нас разбират Бога и по-добре от нас общуват с Него. Те помнят Неговата любов, която отслабва в света с всеки изминал ден, и търсят начин да наваксат любовта, докато и те не пораснат и станат сърдити и лишени от любов хора.
Детската душа е чиста и търсеща, тя е хиперактивна, защото се опитва да навакса загубата или по-скоро отслабването на любовта. Детето търси любов много по-активно от нас, защото помни, че доскоро е било близо до Божията любов, помни колко е хубаво да си обграден от любов. За жалост това търсене се сблъсква с апатията на света и което е още по-жалко, с апатията на родителите, тези, които би трябвало да компенсират първи липсата на любов.
Храната за душата
Ние заместваме любовта, храната за душата, със земни неща, с неща за тялото. Купуваме скъпи играчки, буйки и кецове на известни марки, даваме телефони и таблети, пускаме телевизора… Все неща, които са за тялото, а не за душата. Детето ни е объркано. Иска любов, а получава забавление. Сещам се за един пример от Евангелието: Христос пита лаконично кой баща, ако синът му поиска риба, ще му даде змия. Трагично е, че ние май правим точно това.
Та ние помпаме тялото с преживявания, с цветове, с въздействия, атакуваме всички сетива и тялото става активно. Детето се изгубва само в себе си. Започва да търси любов, но вече използва тялото - пищи, тича, не слуша. Ние обаче и на това не обръщаме внимание, а решаваме, че детето ни има проблем, че е твърде активно телесно и започваме да го успокояваме. Не виждаме и последната подсказка до момента, в който детето ни вече тотално се е загубило и не знае какво е любов или поне му трябва дълго припомняне, не знае как и къде да я търси. Колкото по-активно става физически по този неправилен начин на активност, толкова по-пасивно става душевно - спира да общува, не търси приятели, не търси родителите си. То вече има игра, телефон, таблет, лакомство, които да заместят любовта.
Смърт
Знаем обаче, че любовта не може да се замести и че това състояние води до смърт. Малко пресилено? За жалост, май не. Смърт душевна - алкохолици, наркомани, психично болни и объркани хора, и смърт телесна - самоубийства...
Мисля, че сатаната ще ни победи окончателно, ако забравим какво е любов, защото ще спрем да я търсим, но това е трудно, защото въпреки всичко ние жадуваме за любов. Той има друга тактика: да ни каже, че забавлението е любов, че грижите са любов, че уважението е любов, че успокоителното е решението на проблема, че детето ти няма проблем, а е просто хиперактивно.
Автор: отец Ангел Вангелов, източник фондация „Богоносци“, публикуваме със съкращения, заглавията са на редакцията.
