Д нес ви срещаме с една от емблемите на българската поп музика - красивата и нежна Нели Рангелова в едно специално интервю за „Златно време“. Освен че е помъдряла и се е разхубавила, сладкопойната Нели е удвоила своята прямота, чувство за хумор и самоирония. Гледа на нещата от живота по един спокоен и уравновесен начин, но не и без страст към сцената и почитателите си. Предана и всеотдайна на Нейно Величество Музиката, тя подбира с любов своите песни, за да ги дари с още повече любов на своята публика, която я боготвори. Но, както сами ще разберете защо, тя все още очаква нейната единствена и неповторима песен, за да я изпее.
- Имаш качеството да не си поплюваш пред всякакви авторитети и това се харесва на хората. Откъде я имаш тази смелост?
- Защото съм такъв човек и съм научена така, дори и днес това да не са ценности за някои. Учена съм да казвам истината, много държа на истината и когато я мисля, се старая да я казвам. От друга страна, това невинаги ми е носило много позитивни моменти, защото голяма част от хората не обичат да чуват забележки и мнението ти по някои въпроси, дори и да са истински. Сърдят се. Затова се научих в годините да си затварям голямата уста.
- Успя ли да се научиш?
- Донякъде да, но понякога не издържам. Аз съм зодия Дева и в характера ми е заложено да мълча, докато не ми писне и не яхна метлата, както казват. През годините, които съм преживяла, съм се научила, че много трябва да внимаваш, когато изказваш някакво мнение дори и на шега във връзка с някой колега, защото не всеки има чувство за хумор. За моя радост аз го притежавам в много големи количества и дори често се самоиронизирам.
И съм свикнала с това, но не винаги хората възприемат по този начин нещата. Има и друг проблем, когато се загледам в себе си - не знам защо, след като се сприятеля с хора, а аз съм много общителен човек, те впоследствие ми казват, че това, което са гледали по телевизията, им давало усещането, че съм някак студена и недостъпна.
Което мен ме хвърля в музиката, защото аз най-малко съм такава. Разбира се, че когато снимам нещо или съм на сцена, си влизам в ролята на певец, изпълнител и съм съвсем различна от това, което съм в действителност. Може би хората прекалено много се стряскат от това, че съм изрядна, много претенциозна за външния си вид, когато работя. Може би това поставя някаква граница между нас, но на мен така ми харесва и така го усещам и правя.
Случвало се е да излизам на сцена и със спортни обувки и по-дълга тюлена пола, но това съвсем не е необмислено. Въпросът за истината е интересно понятие, защото не всеки възприема моята истина, която може да не е твоята, а твоята да не е нечия друга.
- Преди време си имала остра позиция към твои колеги. Така ли е?
- Всичко това е плод на журналистическа фантазия. Имената на статиите, които слагат, обикновено нямат нищо общо с материала вътре. Дори слагат и други имена, което е непочтено, защото с повечето ми колеги сме и приятели.
Цялата работа е, че излезе едно мое възмущение във Фейсбук и те са го препостнали, преписали, копирали, в което аз не съм цитирала нито едно име, не съм коментирала абсолютно никой, но се възмутих в поста си, как е възможно да обещаеш на колега, който има юбилей, че ще присъстваш на този негов юбилей и да не отидеш по ред причини в последния момент.
За мен това е супер непрофесионално. Или отказваш, или поне два дни преди това предупреждаваш. Не е коректно. А и скоро не съм давала интервюта. Това е първото, което давам от есента на миналата година.
- С кои автори обичаш да работиш?
- Работила съм с толкова много хора, но като че ли най-много са уцелвали моята душевност и усещането ми към музиката Краси Гюлмезов и Александър Петров. Ние имаме два албума. Имам прекрасни неща, направени с Явор Кирин, Михаил Белчев, разбира се, който ми е написал невероятни текстове. Почти няма човек, с когото не съм работила. В съвместната работа трябва да се познаваш с човека, да имаш отношение към него, за да направиш нещо хубаво.
Много пъти съм получавала предложения от колеги, автори на песни, но съм отказвала, защото не ги познавам. Работила съм много и с Мария Ганева, Вили Казасян, Тончо Русев, старата гвардия. От по-младите Миро ми беше подарил една много хубава песен преди години. Имам три песни с Димо от група P.I.F., които никой не знае, светла му памет. Дори имаме дует с него.
Експериментирала съм с доста от младите колеги. И с „Мастило“ преди години правих една песен „Няма да плача“ - прословутият клип в тоалетните на НДК. Не мога да отхвърля хубавото. Когато нещо ме завладее и ми хареса, не мога да го отхвърля. Последно съм работила с Иван Кръстев от Варна - композитор и поет, когото никога не съм познавала.
Човекът ми писа във Фейсбук, свързахме се, обади ми се по телефона и реализирахме една много приятна песен - „Тангото на живота“, в която участва и цигуларят Веско Ешкенази. Аз съм широко отворена за нови колаборации. Ако някой ми изпрати нещо хубаво, винаги бих му обърнала особено внимание.
Както е случаят с Валентин Тонков от Горна Оряховица, от когото аз се криех една година, защото си мислех, че е някакъв фанатизиран фен, който ме преследва за песен, а накрая тази негова песен, която се казва „Както съм била“, се оказа невероятна. Този човек е полицай, който през цялото време ми казваше, че ми е направил страхотна песен, аз обаче си мислех, че е един от хилядите, които ми пращаха текстове.
Най-накрая се осмелих да чуя това, което ми беше пратил, и се оказа, че песента е невероятна. Понякога и аз малко страдам от предразсъдъци. А и в онзи период през 2006 имаше едно шоу „Скрита камера“ и мен много ме беше страх. Имах непрекъснато чувството, че някой е решил да ми прави скрита камера.
- Какви песни обичаш да пееш?
- Обичам да работя с хора, които пишат мелодична музика. Мразя да пея солфежи. Песента трябва да е мелодична и да има хубав текст. Както и да бъде изпълнена добре. Само като млада певица съм имала подобни солфежирания, защото тогава не познавах още добрите автори. Такива песни обаче са безсмислени. Да, показваш си възможностите и после не можеш да я ползваш никъде.
- Коя песен беляза твоя живот и беше решаваща за кариерата ти? С коя песен изгря твоята звезда на небосклона?
- Първо ще кажа, че цял живот съм била влюбена в Арита Франклин. И 15 години след началото на моята кариера изпях песента й Like a Natural Woman заедно с Биг Бенда на Вили Казасян. Другата певица, от която съм се учила как да изглеждам, е Даяна Рос. Затова винаги са дългите, елегантни тоалети, не танцуващата, която може да те накара да се разплачеш, да се усмихнеш. Имала съм два идола в живота си.
И от моите колежки съм се учила и съм си крадяла по нещо. По отношение на моите песни не мога да отговоря еднозначно, защото аз преминах през различни периоди, като винаги съм работила с младите и не толкова с най-маститите имена. Дори и една песен „Бум-бум“ на Явор Кирин и Емил Бояджиев, за която малко или много ме обвиниха тогава, че съм навлязла в чалгата, а то беше чисто етнопарче, тази песен заради хилядите си ротации по една телевизия ме върна отново в играта по някакъв начин.
Преди това бяха песните на Краси Гюлмезов - „Що ли те чакам още“, „ Писмо до татко“, „Една сълза“, много, много години трябваше да минат, за да се закачи емблемата „Мой стих“. А всъщност песента се казва „Необясними неща“ и никой не й знае името даже. Тогава, когато децата започнаха да я пеят по фестивали, тя се възроди и изведнъж, в очите на всички тя стана „Мой стих“ и моя емблема.
Аз много си я обичам, но това не беше така, когато я създадохме. Прекрасният „Автопортрет“ на Мария Ганева, „Далечно“, песен, която много повече беше в класациите, отколкото „Мой стих“. Но ето това е песен, която живее втори или трети живот на няколко поколения.
А истинската песен, за която съм мечтала цял живот, но още не съм се докоснала до нея, е защото не е родена. Искам да е като песента на Арита Франклин Like a Natural Woman или поне подобна. Още не съм си изпяла песента, любимата.
- Ще направиш ли скоро нова песен?
- Трябва. Знам, че трябва, но не знам още каква да е тази песен. И много разчитам на професионалистите. Да, критична съм по време на записи, мога да давам акъл за аранжимента и как го искам, но и винаги се вслушвам в тяхното мнение. Затова и никога не съм се опитвала да си пиша песни сама, не че не ми е идвала идея, но все ми прилича на някоя друга песен.
- Кой е любимият ти музикален стил?
- Rhythm and blues, но кой слуша такава музика вече в България? Някога започнах изцяло с джаз парчета и видях, че така няма да стане. Бившият ми съпруг е големият джазмен Данчо Капитанов, но двама джазмени под един покрив - не става. И тогава си тръгнах по моя път. Обиколих фестивалите, после започнаха авторите да правят и хубави и не чак толкова хубави песни за мен.
Но ако мога да кажа, че една песен ме описва и най-много ме е затруднила, и най-много ме притесняваше, докато съм я записвала, е „Както съм била“ на полицая Валентин Тонков от Горна Оряховица, който замина за Англия.
- Каква е тази история с този полицай? Поет ли е, композитор ли е?
- Той е музикант. Написа си и музиката, и текста. Бивш полицай, който си имаше неприятности в службата, защото нямал право да пише песни. Аз им доказвах, че не съм му плащала нищо, наказаха го, искаха да го махат от полицията. То бяха едни истории, едни драми, чудо.
- Кога започна активно да пееш?
- Работила съм много с музиканти и най-вече в Бургас. Безкрайно го обичам този град. В началото даже си мислеха хората, че съм бургазлийка. Започнах на щат в оркестър „Бургас“. Беше много смешно, защото те минали и ме чули, а аз тъкмо бях завършила и пеех в „Балкантурист“ в Монтана. Обадиха ми се по телефона да отида на прослушване.
Одобриха ме и започнах като беквокалистка в едно трио на Зоран Миливоевич, който беше голяма звезда за времето. С тях заедно после във вариетето на Слънчев бряг. Впоследствие се запознах и с Данчо, прибрах се в София, завърших Консерваторията, започнах с Биг бенда. Аз съм започнала със Биг бенд и Симфоничен оркестър.
- А в самото начало?
- Аз съм започнала още като ученичка да пея. Отидох да уча в Икономическия техникум в Монтана по настояване на баща ми, за да съм имала професия. Но аз отидох там, защото имаха единствения самодеен оркестър. Оттам се започна.
Пяла съм на първия фестивал „Ален мак“ с Немската гимназия, но тогава това беше събитие. Продължих в Младежкия дом с музиканти самодейни. След това се явих на един от първите конкурси за художествена самодейност в Монтана и тогава Тончо Русев е бил председател на журито, когато спечелих първия си златен медал. Било е 1974 година.
Години по-късно той ми го припомни. Последва Бюро „Естрада“. Всички музиканти тогава бяхме на щат към тази организация. Следват вариететата, Бургас, Слънчев бряг и 1981 година влязох в Естрадния отдел на Консерваторията и като студентка първи курс спечелих „Златния Орфей“ в Международния конкурс за изпълнители.
С две парчета - едното е „Остани“ на Паша Христова, а второто е „Няма нищо по-силно от любовта“ на Натали Кол. С Биг бенда на БНР пея от 1979 година есента. Записвах, естествено, само преводни парчета. После с тях - навсякъде, по всички фестивали. Александър Бръзицов казваше, че аз, Орлин (Горанов) и Петя (Буюклиева) сме неговите състезателни коне. Където се появявахме, бяхме първи.
Навремето, преди Евровизия да стане така популярна, в далечната 1984 година имаше един фестивал „Кнок“ в Белгия, който беше първообраз на Евровизия. Тогава всяка национална телевизия на всяка държава изпращаше по трима изпълнители на този конкурс. Ние бяхме аз, Орлин Горанов и Йълдъз Ибрахимова.
Мен ме допуснаха до финала и станах втора. Което си беше голямо постижение изключая всички други награди, Братиславска лира, в Америка, в Полша – Сопот, и къде ли не. При мен всичко ставаше плавно. Не е имало рязък скок от нищото и изведнъж - хоп - на върха. Всичко ми е ставало трудно и не веднага и от първи път. Никога не ми се е изсипвало нещо отгоре просто така.
Затова много уважавам не само собствения си труд, но и труда на колегите си, защото знам какво ми е коствало. Хората от моето поколение наистина са се борили, наистина са изпитвали затруднения и още ги изпитваме. Сега нещата са различни. Критериите са различни. Начинът, по който се случва всичко, е различен.
- Кога беше първият път, когато се качи на сцена?
На истинска сцена се качих, когато бях в Икономическия техникум в Монтана с техния оркестър. Съвсем професионално. Пея от детската градина. Нямам родови традиции в музиката. Обичам много родното си място, Северозапада, Монтана, а там се слуша само сръбска музика. И не мога да си обясня откъде е тази моя любов към джаза и ритъм енд блус. Затова винаги съм смятала, че всяко дете се ражда с хляба под мишницата, така казваше тати.
- Труден път ли имаше?
- Никога не съм се отказвала. Да, имало е моменти, когато съм падала, не съм била на мястото, на което е трябвало да бъда. Вълната ме е люшкала ту горе, на върха, ту долу, в ниското. Имало е моменти, когато съм имала проблеми с гласа и т.н., но никога не съм се отказвала. Едва сега осъзнавам, че аз всъщност съм амбициозен човек и това, пеенето, е единственото нещо, което ме прави щастлива, изключвам семейството. И невинаги се чувствам така, защото не винаги имам възможност да бъда сред публиката и да „пръскам“ любов.
- От колко години сте заедно с втория ти съпруг Георги Бочуков?
- Скоро ще станат 29 години съвместен живот. Фактът, че сме толкова години заедно, значи, че това е моята половинка. Имам човек до себе си, който просто ми вярва, не обръща внимание на много неща, въпреки че и той се дразни понякога, но не е ревнив. Повтаря ми, че не трябва много да говоря, но аз съм си приказлива и откровена. Синът ми е прекрасен. Стана на 26 години, голям е, занимава се с компютри, сайтове. Едно хубаво дете, което нито пуши, нито пие. Ние сме голямо семейство, защото Жоро има три щерки от първия си брак, дори има и внуче. Те живеят в Америка. Американски гражданки са и сме в много добри отношения както с бившата му съпруга, така и с децата. Всяко лято идват и ставаме голяма фамилия.
- Как поддържаш красотата си?
- Една моя дерматоложка все ми казва: „Красотата, освен че е скъпа, и боли. Много държа на външния си вид. Аз съм човек артист. Слава богу, още нямам драматични изменения и поправки. Ужасно суетна съм. Внимавам какво ям, внимавам кой се грижи за лицето ми, защото преди две години имах много неприятен случай - след поставяне на едни конци ми се възпали лицето.
Една година имах големи проблеми, но разбрах, че винаги трябва да се доверяваш на големи професионалисти, а не да оставиш някой да се учи на теб. Ходя си при доктор Валянова вече година. Никога не съм крила, че слагам филърчета, малко ботокс на челото, защото имам много мимики и бръчкам челцето. Тези процедури ми дават това, което организмът ми не произвежда вече. Ходя на масаж, глезя си се.
Бях запалена по фитнеса и ходех всеки ден, но ми омръзна и се отегчих. Сега се разхождам. Не съм активен спортист вече. Само се съобразявам с храненето. И сутрин, като се погледна в огледалото, първото нещо, което си казвам, е: Благодаря ти, мамо! Може би е и до ген. Но второто нещо, което изобщо не е за пренебрегване и ще го кажа без чувство за скромност, защото скромността не краси вече човека - аз просто съм много фотогенична.
Много ме обича камерата и с едно прекрасно осветление нещата стават като във филм.
- Кое ти е „най-любимото“ от неприятните, но задължителни домашни задължения?
- Веднага казвам - гладенето. Малко съм луда - гладя и чорапите на мъжете освен бельото. И след един такъв четиричасов маратон яхвам метлата и все си намирам повод да им се скарам на моите мъже.
- Кой готви у вас?
- Аз правя салати и печени ястия, а мъжът ми е цар на питките и козунаците.
- Как си прекарвате вечерите?
- В последните две години много скучно. Само филми, книги, чаша вино. Но сега, когато имаме повече свобода, се надявам да си направим малко повече разходки тази година. Защото колкото и важен да е за теб един човек, сега разбирам колко е трудно да бъдеш 24 часа плътно с него.
- Може ли да се живее без любов?
- Аз никога не съм могла. И когато тя не е била около мен, съм се чувствала не добре, депресирана. Но за голямо мое щастие съм човек, който си е влюбен изначално и често се влюбвам, дори и в приятелите си. Обичам ги, ревнувам ги. Любовта е стимул за всичко, което правя. За това да изглеждам добре, да сложа копринен чорап, да бъда гримирана, фризирана. Да има за кого да живееш. А и ако сам не се обичаш, то как ще те обича друг?
- Имаш ли много приятели и кой може да ти стане приятел?
- Достатъчно. Всеки, който е откровен и не ме търси заради това да разбере мои интимни неща. Нямам много жени приятелки. Малкото, които имам, не са от моята професия.
- Какво да очакваме ново?
- И аз още се чудя къде, какво и как. Искам нови и хубави песни. Нищо че трудно можем да уцелим вкуса. Убедих се в едно - публиката, колкото и да те обича, може да допусне да чуе едно, две нови неща, но тя предпочита да слуша онова, което я е вълнувало през годините. Избягаш ли малко от очакванията й, въпреки че това си ти, с твоя глас, който е твоят отпечатък, тя е недоволна. Забелязала съм, че всичките ми дръзки решения да променям тотално нещата не се получиха. Хвърлих много средства, за което съжалявах, защото публиката не ме приемаше по този начин. Оттогава рядко правя експерименти.
- С кои твои колеги обичаш да работиш?
- Харесвам си колегите. На последния ми концерт пяхме и с Тони Димитрова „Автопортрет“, и с Краси и Вили Гюлмезови, и с Васил Найденов, и с Миро, и с Мария Илиева. Аз съм човек, който си обича колегите. И с Марги бих изпяла. И да се похваля малко - ами аз съм единствената певица, която е пяла в дует с Лили Иванова. Песента се казва „Невероятно“. Пяхме на моята петдесетгодишнина, тя беше мой специален гост. Мъжете ни са прекрасни изпълнители. Георги Христов и Орлин Горанов. Имам дуети и с тях двамата. Харесвам си колегите от нашето поколение. Някои казват, че сме останали в миналото. Не е истина. Ние продължаваме да работим.
- Какви са твоите страхове?
- От какво ли не имам страхове, но в последно време сякаш съм намерила душевно спокойствие и равновесие. Никой не казва и не говори как жените ги очаква да преминат през един дълъг и кошмарен период от време, който не са и очаквали. Говоря за онази тийнейджърска, крехка възраст. Но, слава на бога - премина.
- Какви са надеждите ти?
- Имам още много неосъществени мечти. Да направя концерт на Медисън Скуеър Гардън. Продължавам да нямам къщата на мечтите си. Все още не съм станала свекърва и баба. И докато търся все още онази песен, която все още не съм я изпяла, значи не съм си изпяла песента. Има надежда.
Искам да кажа нещо на всички момичета, независимо от възрастта им. Никога не трябва да се отказват от това да изглеждат добре и това да накарат поне един мъж, като минат покрай него, да накарат да се обърне след тях. Няма нищо лошо в това да бъдеш красива във всяка възраст. И аз например не съм съгласна с мнението на Сашо Петров, който казва, че е хубаво човек да остарява като катедрала. В днешно време, когато дерматологията може да ни помогне, можем хем като катедрали, хем красиво да остаряваме.
Вида Пиронкова
