А лек Попов се пресели във вечния дом на писателите класици, където му е отредено достойно място.
СКРЪБНО: Почина известен български писател
Издъхна в петък след продължително боледуване. Близки до писателя помолиха „Телеграф“ да не съобщава за причините за кончината. Опелото е в неделя, 24-ти март, от 15:30 в църквата на Централните софийски гробища.
Дъщеря му Александра сподели: „Да го пазим в себе си, в цялата красота и живот около нас да го откриваме. Аз толкова се гордея с него за всичко, което е. Той се бори до последно с всички сили, които имаше. Гордея се, че ми е дал живот и дух, и разум, но просто ужасно, ужасно ще ми липсва тук“.
Обич
Алек Попов е автор на едни от най-обичаните и продавани съвременни български книги - „Сестри Палавееви“, „Черната кутия“, сборниците разкази „Митология на прехода“, „Телесни новели“, „Пълен курс за напреднали“, „Спътник на радикалния мислител“, „Нови и избрани разкази“ и др. Ненадминати са сатиричните шедьоври „Мисия Лондон“ и своеобразното й продължение „Мисия Туран“, а филмът по първия роман е гледан от рекордните 3,4 млн. зрители само на кино.
С жена си и сценарист Деляна Манева на премиерата на филма Мисия Лондон
Той все още е най-издаваният съвременен български писател, като е престанал да брои държавите, където излизат произведенията му, след като са минали 40.
Веднъж Алек Попов сподели с „Телеграф“: „Книгите се раждат в самота, а писането е може би най-самотният занаят. Да останеш насаме със себе си поне за мен е нещо хубаво“. И с мъдрост добавяше: „От опит мога да кажа, че успехът носи по-скоро негативи, особено когато реализацията на проекта зависи от външни фактори“.
Пред „Телеграф“ Алек Попов заяви, че се страхуват да екранизират романите му. Конкретно за нереализираните опити за сериал по „Сестри Палавееви“ каза: „Много хора се уплашиха от този ироничен и разкрепостен поглед към близкото минало, който романът предлага. По-лесно е да се придържаш към черно-белите клишета или просто да не се занимаваш с тази болезнена материя, която все още продължава да разделя дълбоко част от обществото ни.
На представянето на романа Сестри Палавееви
Но истината е, че това не е толкова исторически роман, колкото съвременна история, пречупена през призмата на историята. Вечната тема за употребата на младите хора, чийто спонтанен бунт и идеализъм често стават разменна монета в политическите борби. История за съзряване и освобождение от бремето на идеологиите, за правото на личен избор и свой собствен път в лабиринта на историята“. „Черната кутия“ също не стигна до екранизация. А „Пътят на охлюва“ може би има шансове все някога да бъде заснет.
Покруса
Черната вест за кончината на Алек Попов хвърли в покруса мнозина от творческия свят у нас. Захари Карабашлиев обобщи: „Алек Попов днес е потеглил отвъд думите. Не познавам друг такъв автор, който така внимателно да се отнася към всяко изречение в книгите си.
Той работеше постоянно с езика, преработваше всяко ново издание на предишни свои романи и сборници, вечно доизпипваше, шлифоваше. Той разбираше занаята на писането и го практикуваше едновременно и като чирак, и като майстор.
Последният път, когато се чухме, Алек звучеше бодро. Вече знаех, че се бори, но беше оптимистичен. И се разбрахме "да се видим в махалата". Което ме успокои. И понеже живеем съвсем близо, така и не го направихме. Загубата е моя. Алек Попов остави много разкази, романи, есета, пиеси, сценарии. Прекрасен писател, интелектуалец и пътешественик в езика – той остава завинаги в златната антология на българската литература“.
Георги Господинов си спомни: „Приятел и писател, с когото тръгнахме и вървяхме заедно в литературата, един от тези, с които се ходеше по-леко, от най-добрите писатели на поколението, от най-свестните, точните и светлите. Разказите му, които особено обичам, и романите му са стъпка напред в литературата ни. Днешната българска литература загуби половината от усмивката и хумора си с неговата смърт. Пътувахме заедно дълги години, шегувахме се“.
Писателят пред „Телеграф“:
Свикнали сме да живеем с абсурда
Алек Попов с уважение се отнасяше към читателите на в. „Телеграф“ и винаги откликваше с готовност на желанието за разговор с него. Ето и част от казаното пред вестника.
- Романът „Мисия Лондон“ през 2001 г. накара българина пак да чете родна литература, а 10 г. по-късно филмът направи отново да има опашки за родното кино.
- И книгата, и филмът по своему предлагат една неустоима комбинация от сензационно съдържание – дипломация, светски блясък, скандал – и сатира на политическите и обществени порядки. Всичко това е разказано увлекателно, с неочаквани обрати и ярки образи в традицията на високия комичен роман. Поколения наред български читатели са израснали с романите на Илф и Петров, с приключенията на добрия войник Швейк, с романите на П. Г. Удхаус и Джером К. Джером – това е най-обичаната литература и за съжаление най-рядко срещаната. Защото се създава изключително трудно.
- Западната критика пише, че интелигентният ви хумор е от ранга на Джон Ървинг и Т. С. Бойл, П. Г. Удхаус – блазнят ли ви подобни сравнения?
- Хората винаги търсят база за сравнения, когато се опитват да разберат нещо. „Мисия Лондон“ носи специфичен карнавален чар, който западният читател невинаги е в състояние да долови. Смесицата от английски хумор и типично балкански ситуации често е объркваща. Лично за мен разбирането за тази оригинална балканска виталност е по-ценно от всякакви сравнения.
- Защо обичаме да се надсмиваме над себе си и едновременно да правим същите неща, на които се смеем?
- Една от най-ценните черти на българския национален характер, доколкото има такъв, е способността да се живее с абсурда, да се приемат парадоксите на човешката природа. Това не се е случило от добро. Логиката на живота е по-силна от логиката на моралните убеждения, а оцеляването винаги е било приоритет за българския човек. Не може да му се сърдим за това. Всъщност това е причината да ни има. Да се научиш да съвместяваш неизбежните противоречия в живота е тест за психическа издръжливост.
Имаше силно чувство за хумор и самоирония
- Бумът на социалните медии, с които може да се започнат революции, как влияе на писателите и тяхното творчество?
- Социалните медии са всичко онова, което изкуството не е. Те не разпознават иронията, отричат нюансите, дълбочината и парадоксите на човешката природа. Програмирани са по такъв начин, че да разпалват конфликти и да толерират крайните мнения. Създават илюзия за общност и общуване, докато всъщност ги разрушават. Нито една революция, която е започнала от тях, не е довела доникъде, макар че по принцип и с тях, и без тях повечето революции завършват еднакво безславно в реки от кръв. Ако не се научим да ги контролираме, както контролираме атомните оръжия, могат да доведат до тотално отравяне на умовете – по-страшно от климатичните промени. Едно объркано, луднало, завладяно от страсти и омраза човечество е най-голямата опасност за самото себе си.
- Като че ли все повече ни липсва вяра в нещо добро и светло, защо парите и битката за насъщния изместиха духовното?
- А кога всъщност духовното е било масов приоритет? Дори хората на духа водят битка за насъщния. Това е достойна битка – много по-достойна от разтягането на локуми за висша духовност. Материята и духът се намират в постоянна връзка помежду си и често разменят местата си. Много уж духовни хора на практика се проявяват като върли материалисти. Аз лично винаги заставам нащрек, когато ми заговорят приповдигнато и патетично. Истинските хора на духа никога не използват подобна риторика.
Георги П. Димитров
