С ледосвобожденската българска история е изключително бурна и динамична. Едва що отхвърлили от себе си османското владичество, българите се заемат да изправят на крака държавата си. Наред с безкористните стремежи и идеали обаче нерядко в историята ни намират място и примери за използване на властта като лично отмъщение и разчистване на сметки. Някои непомирисвали барут българи, изтикани на върха на властта в новата българска държава, използват властта за да унижават бившите хайдути и революционери, оцелели като по чудо в борбите и дали част от кръвта си за освобождението на родината.
Сблъсък
Емблематичен пример в това отношение е случилото се с легендарния хайдушки войвода Дядо Ильо Малешевски. Днес, повече от сто години по-късно, е възможно и да има българин, който да не е чувал името му, но в края на XIX век и в годините след Освобождението името на Дядо Ильо войвода е легенда, сравнимо с това на Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. И това не е случайно. Дядо Ильо е летописът на българското освободително движение и един от примерите за превръщането на един хайдутин излязъл в гората с цел отмъщение, в убеден борец за освобождението на родината.
Илия Марков Попгеоргиев е роден през 1805 г. в Берово, днес на територията на Северна Македония, намиращо се тогава в пределите на Османската империя. След като хвърля един бой на местния турски ага, който задирял сестрите му, за да се спаси от убийство се налага да напусне родното си чясто и в продължение на 8 години работи като пазач в Рилския манастир. През 1838 г. Ильо се връща в Берово, където прекарва до 1850 г. когато е принуден отново да бяга. Този път причината е доста по-сериозна. Той убива османлия, който е ранил брат му. Вместо да се върне отново в Рилския манастир обаче, Илия Марков става хайдутин и войвода на малка дружина. С нея обикаля из региона и брани българите от османския произвол.
Измама
След като не успяват да го убият, местните аги решават чрез хитрост да се справят с него. Те издействат лично от султана обещание никой да не закача Ильо Марков, ако той сложи оръжие и доброволно се върне и да заживее кротко и мирно в Берово. Хайдутинът се връща, но след като научава за подготвян заговор за убийството му, хваща отново гората. В знак на отмъщение родната къща на войводата е съборена камък по камък, а семейството му е изселено в Кюстендил. А онези от четниците на Дядо Ильо, които хващат вяра на османските гоби обещания и се предават доброволно, са обесени.
През 1860 г. Ильо войвода с част от четата си се прехвърля в Сърбия, където се включват в Първата българска легия на Раковски. След разформироването на легията от сръбското правителство, войводата и момчетата му остават в Сърбия.
Семейството на войводата е вдигнато отново и от Кюстендил е откарано направо в затвора в Скопие. Самият Ильо е награден с орден от сръбския княз Михаил Обренович и му е отпусната пожизнена пенсия в размер на 150 динара.
Сърбия
През 1876 г. войводата с двамата си сина участва в избухналата Сръбско-турска война. Там той е ранен, но не от османците, а от сръбски офицер. Между двамата избухва спор. Сърбинът обижда българите като народ. Ильо не му остава длъжен и заявява в очите му: „В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турите.“ Вбесен сърбинът прострелва войводата в гърдите. Животът му е спасен, след като са извадени две счупени ребра, но той остава завинаги сакат с дясната си ръка.
По време на Руско-османската война от 1877-78 г. Ильо Марков бяга от болницата и се озовава в Свищов, където по това време е руското командване. Даден му е чин капитан и е обявен за командир на опълченска чета в състава на Предния отряд на ген. Гурко. Участва в освобождаването на Кюстендил, Радомир, Дупница и околностите.
След Освобождението Ильо войвода е огорчен от това, че родното му Малешевско остава в състава на Османската империя и със семейството се установява да живее в Кюстендил.
Участва в Кресненско-Разложкото въстание, а през 1885 г. макар и вече 80-годишен и в Сръбско-българската война. Заради това сръбското правителство му отнема отпуснатата пожизнена пенсия.
Удар в гърба
Истинският много по-жесток удар идва не от чуждите, а от своите.
През 1896 г. българското Народно събрание гласува решение, с което отнема пенсиите на редица поборници, сред които е и Илия Марков, Така на 91 години легендарният войвода остава без средства за препитание. Според друга версия пък, пенсията му не била отнета цялата, а намалена наполовина, от 200 на 100 лева. Каквато и да е истината тя не измива срама от унижението, на което е подложен старият хайдутин. Огорчен той изпраща до прошетарната комисия на парламента писмо, в което дава воля на чувствата и емоциите си. Ще цитираме цялото съдържание на това кратко писмо, защото то е показателно в много отношения и днес, повече от сто години по-късно.
„Защо ми се отнема кървавият залък от устата, половината от който аз употребих за да прехранвам нещастната си съпруга. Може би се прави от икономия? Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго за да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение. Ако е така, тогава проклети нека да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли по нещастие действително страната ни е достигнала до одобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!“
След намесата на Стефан Стамболов пенсията на Дядо Ильо е възстановена. Две години по-късно, на 17 април 1898 г. легендарният войвода издъхва в дома си в Кюстендил. По повод смъртта му Централното поборническо опълченско дружество публикува некролог със следното съдържание: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме, че на 17 т.м. сутринта се помина старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатският варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“
Гробът на Дядо Ильо войвода се намира в началото на кюстендилските гробища, а негови паметници се издигат в Кюстендил и в Благоевград.
Иван Георгиев
