- Доцент Груев, на 3 август 1944 г. британският премиер Уинстън Чърчил се отчита пред парламента за хода на войната. Той споменава в неговия си характерен ораторски стил и нашата страна с думите: „За България 12-ят час още не е ударил, но вече бие“. За какво е биел часовникът на историята?
- По това време Третият райх губи войната по всички фронтове. В непосредствена близост до България Червената армия готви Яш-Кишиневската операция (20-29 август), за която Чърчил е бил информиран. А и като цяло е ясно, че Третият райх губи войната. Управляващите в България също си дават сметка за това и търсят възможност за някакъв изход от очертаващата се поредна национална катастрофа. Първата стъпка за контакти с Англия и САЩ е през декември 1943 - януари 1944 г. с разговорите на Георги Киселов - бивш посланик в САЩ - с американски представители в Истанбул и Анкара. Той докладва, че по принцип американците разбират и одобряват желанието на България да намери път към съюзниците, но го посъветват правителството да се свърже с британците.
Това е съвсем логично, доколкото президентът Франклин Рузвелт няма особен интерес към Балканите и смята, че отговорност за тях трябва да поеме Лондон, който отдавна има там свои интереси, заради които е влизал нееднократно в конфликт с Русия. Британците обаче се оказват по-скептични. Защото още през май 1944 г. между Сталин и Чърчил има обменени шифрограми на тема бъдещето на Балканите. В тях за пръв път, макар и завоалирано, се намеква за бъдещото разпределение на сферите на влияние.
Тогава Чърчил де факто дава картбланш на Сталин да постави полуострова под свой контрол, с изключение, разбира се, на Гърция. Така че, когато държи тази реч, нещата са до голяма степен предопределени. Впрочем още на 3 август Киселов от Цариград е пратил шифрограма на външния министър Първан Драганов, че Съветският съюз, Англия и САЩ действат в пълно съгласие и че между тях конфликт за Балканите не може да има. Това се потвърждава и когато на 19 август Първан Драганов уведомява руското посолство, че е изпратил Стойчо Мушанов за преговори с англичаните в Кайро. Съветският посланик Степан Кирсанов предупреждава: „Запомнете едно: вратата за преговори за мир с нашите съюзници е през нашето консулство. През нас ще минат“. Все пак преговорите в Кайро започват.
- Тези преговори продължават да са обект на дискусии.
- Наистина, продължават спекулациите на тема дали е можело бързото сключване на примирие между България и западните сили и предотвратяването на съветската окупация на страната. Горепосочените факти показват, че това не е било възможно. Що се отнася до самия Мушанов, не бива да се възприемат като чиста монета мемоарите му „Моята мисия в Кайро“, в които той със задна дата за свое оправдание твърди, че умишлено е забавил преговорите, за да може Червената армия да завземе България, воден от някакви патриотични и славянофилски чувства. Ако е било така, нямаше да бъде интерниран в Търговище и после да бъде осъден на 12 години затвор.
- Другата сатанизирана след 1989 г. фигура, виновна за съветската окупация, е генерал Иван Маринов...
- Той е бил командващ 5-а армия в Македония, а на 2 септември 1944 г. става военен министър в кабинета на Константин Муравиев. Той се спира на него именно защото неговата биография в никакъв случай не индикира някаква лява или просъветска ориентация. Напротив, като командващ 5-а армия участва в депортацията на македонските евреи. Неслучайно след войната югославските власти искат да го съдят като военнопрестъпник, но му се разминава заради ролята му в Деветосептемврийския преврат. И затова не съм склонен да вярвам, че е бил едва ли не агент на съветското разузнаване.
Съпротивата му против незабавното обвяване на война на Германия може да се обясни наистина с мотивите, които той излага пред Министерския съвет – армията ни в Македония, която той е командвал и към която има морален дълг, действително бе изложена на тежки удари от германските войски, които вече са започнали да се изтеглят от Гърция по оста Солун-Скопие-Ниш. Преекспонирано е и „предателството“ му в самата нощ на преврата. В 2:00 часа в кабинета му идват офицерите звенари и той е наясно пред каква алтернатива е изправен - или да издаде заповед за неутралитет на армията, или най-вероятно да бъде застрелян още там. Така че от чисто човешка гледна точка не може да не го оправдаем. Просто е преценил, че след като нещо така и така ще стане, по-добре да стане с мен, а не без мен. Изборът му се оказва правилен - той е назначен за главнокомандващ на армията.
- Преди се говореше за 9 септември като за „народно въстание“. Какви са всъщност реално партизанските сили?
- Броят на партизаните и въобще на членовете на съпротивата е може би най-голямата манипулация по времето на комунистическия режим. През 1945 г. се създава т.нар. Съюз на бойците, който ще прерасне през 1959 г. в Комитета на активните борци срещу фашизма и капитализма, чийто брой ще достигне до 89 000. След известен дебат тогава се приема, че на 11 септември броят на нелегалните е 7000.
- На 11 септември? Това е като вица за партизаните десетосептемврийци!
- Наистина звучи комично, но се оказва, че на много места нелегалните комунисти дори не са разбрали още какво е станало в София. И два дни властта е била „ничия“.
- А колко е редовната армия?
- По това време тя е приведена към военновременните щатове и е около 500 000. Освен това има полиция, жандармерия и т.нар. „ловни роти“. Така че за завземане на властта от някакво народно въстание изобщо не може да се говори. На 9 септември 1944 г. е извършен един класически преврат, подобен на тези от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. Единствената разлика е, че на 8 септември Червената армия е вече навлязла в България и така превратът се превръща в „социалистическа революция“.
- Вярно ли е, че нейното навлизане е предотвратило англо-турска окупация?
- Това наистина е вече чиста пропаганда. Президентът на Турция Исмет Инюню бяга като дявол от тамян от всякаква идея за участието на Турция във Втората световна война. И наистина успява да запази нейния неутралитет. А британските сили, освен че трябва да контролират една огромна територия от Либия до Иран, вече се готвят за сражения с германците в Гърция. И нямат нито ресурс, нито логистична база за подобна операция без Турция. Впрочем по време на преговорите в Кайро подобен въпрос изобщо не е поставян.
- За това, че живяхме зад Желязната завеса, мнозина обвиняват не само Сталин, но също Чърчил и Рузвелт.
- Това донякъде е така. Но нека не пропускаме, че войната още не е завършила. Американският президент Рузвелт, както споменах, не е заинтересован от Балканите и не иска да се конфронтира излишно със Сталин заради тях, защото много разчита на участието на съветската армия в Далечния изток срещу японците. Или дори на евентуалното съветското посредничество за сключване на примирие с Токио. Нека да припомним, че през цялото време на Втората световна война СССР и Япония поддържат дипломатически отношения.
Що се отнася до Чърчил, той донякъде свири втора цигулка в голямото трио. И като опитен държавник знае прекрасно, че политиката е изкуство на възможното. Той е постигнал целта си - запазил е Гърция за Запада, и така не е допуснал СССР да излезе на Средиземно море. Когато на 9 октомври 1944 г. в Москва подписва на прословутата салфетка - или на празната кутия от цигарите на Сталин - списъка с процентите на влияние, съветската армия е завзела вече Румъния и България и напредва в Югославия. Т.е., поставен е пред свършен факт. Или за собствено самочувствие, че не е отстъпил съвсем без бой пред Сталин, или може би за оправдание пред историята „изтъргува“ тези проценти британско влияние, знаейки много добре, че на практика подобна договорка не означава нищо. За което говори и фактът, че Сталин се е подписал, без да отрони и дума.
- На мирната конференция в Париж нашата делегация изнася цифри за 30 000 партизани и 20 000 загинали антифашисти - нелегални, ятаци и партизани. Това с цел да се подсили приносът на България в съпротивата против нацизма и съответно да се смекчат условията на мирния договор ли е направено?
- Нищо не може да промени съдбата ни през 1947 г., когато е започнала вече Студената война. На България е признато участието в края на войната срещу Германия, но както всички други немски съюзници е сред победените. Обречени са и опитите ни да си запазим Западна Тракия. Нейното връщане на Гърция е част от условията на сключеното на 28 октомври 1944 г. примирие на България с антифашистката коалиция. Но вие повдигнахте една много интересна тема - за жертвите на монархофашисткия режим. През 1972 г. излиза един алманах със заглавието „Звезди“, издание на Музея на революционното движение. В него поименно са изброени малко над 2700 убити със или без съд комунисти, земеделци и т.н. - за целия период от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944-та! Властта със закъснение разбира, че си е вкарала кошмарен автогол и изданието е иззето и скрито. Но фактите са си факти - това е истината за цялата ни антифашистка съпротива.
- Но и тази година в края на август социалистите отбелязаха годишнината от Жабокрекската операция, която се смята за най-голямата партизанска акция през войната. Какво всъщност е станало?
- На 24 август 1944 г. в местността Жабокрек в Рила планина Рило-пиринският партизански отряд с численост от над 200 души напада почивна станция на германски войници, обезоръжават българските войници, пазещи станцията, и след това убиват 23-ма немски войници – възстановяващи се от рани и болести - както обядват в столовата. Станцията бива запалена, а преди това вземат от касата на дружество „Гранитоид“ 2 милиона лева, приготвени за заплати на работниците. След това устройват засада и спират автобуса, пътуващ от Кочериново до Рилския манастир. В него пътува техническият директор на "Гpанитоид" - авcтpиецът Райнхард Томанек, c непълнолетната си дъщеря. Тя е изнасилена пред очите на баща си и след това и двамата са разстреляни. Ето това е „най-великата партизанска операция“. Правете си сметка за другите.
Партизаните в очакване на Червената армия
Това е той:
Роден е през 1971 г. в София
През 1994 г. завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“
През 2001 г. защитава докторат
От 2002 г. е асистент в Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ
През 2009 г. е хабилитиран за доцент
Гост-преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др.
От 2015 г. е председател на Държавна агенция „Архиви“
Константин Събчев
