Проф. Венцеслав Вълев пред "Телеграф": Чакам министъра да ми звънне за Кирил и Методий!

- Проф. Вълев, как се насочихте към математиката?

- Бях доста добър по математика в училище. Завърших техникум, защото родителите ми искаха да имам професия. В казармата в Шумен взводният ме караше да го уча по математика. Обаче му казах, че имам диплома от пионерския дворец за радиотелеграфист. Той помогна да ме сложат в щаба на бригадата. Имах време и успях много добре да се подготвя за приемните изпити. Можех и сам да си разписвам отпуска. Ходех да обядвам в стола като на ресторант, обикалях града. Имах свободно време. Приеха ме корабостроене във Варна и електроника в МЕИ, днешния Технически университет в София. Избрах електрониката.

- Как се озовахте в Полша?

- Първия семестър в МЕИ го взех с отлични оценки. През февруари обаче видях обява, че има две места за Полша по специалност „Математически машини“. Реших да си опитам късмета и да кандидатствам, но без особени надежди, все пак баща ми – бивш царски офицер, аз взет за шпионин в казармата, защото преди това бях ходил с майка ми в Западна Европа... Мислех, че шансовете ми са нулеви, но подадох документи и взеха, че ме приеха. Вече не беше важно как ще взема изпитите през втория семестър и аз започнах да уча полски и като заминах, се справях с разговорния език, но не владеех специализирания. Отпуснаха ми само половин стипендия, поради дохода на майка ми и баща ми, който явно е бил по-висок. Мислех, че ще съм във Варшава, където пристигнах с два куфара. Посрещнаха ме от посолството и ми казаха къде да отида с такси, където има студентско общежитие. Шофьорът ми взе десет злоти и за куфарите, макар че после разбрах, че няма такава практика и те се возят безплатно. Взех справка от МЕИ какво сме учили и тя беше преведена на полски. Още като ученик ходехме с родителите ми на почивка в Китен и там се бях запознал с един поляк, който ми беше дал адреса си и телефона си във Варшава. Бях пристигнал 10-15 дни по-рано и с един Сашо си намерихме да спим на едно корабче на Висла. През деня разглеждахме Варшава. Обадихме се и на поляка от морето и той ни заведе на една невероятно интересна и модерна за времето си театрална постановка на Ян Кренц. От посолството обаче ни казаха, че Варшава вече е затрупана с чужди студенти, и ни пратиха да учим във Вроцлав. Занесох справката и ми казаха, че трябва да държа два приравнителни изпита на полски и трябваше да ги взема до края на годината.

- Как се справихте?

- Баща ми ми превеждаше всеки месец 750 злоти, а аз получавах другите като стипендия. Притесних се, защото полският технически език е много сложен. В цял свят се казва „интеграл“, на полски е „цалка“. Навсякъде е „диференциал“, за поляците „ружничка“... Дадоха първо някаква задача и аз, докато си преведа условието, не стигна време и започнах с две плюс по петобалната система. След това взех речници, учебник и почнах да си превеждам, но ми вървеше невероятно трудно, по страница на час. Ходех на лекции и сядах до хора, които добре пишат. Никога не съм писал на български, просто гледах какво пишат и аз записвам на полски. До края на годината успях да взема приравнителните изпити, а този, който дойде с мен, Венко се казваше, се отказа. По него пратих на майка ми една парна полска ютия, каквито нямаше в България. Майка ми го познаваше, тъй като с него се бяхме готвили вкъщи за изпитите в МЕИ. Като го вижда, го пита: А къде е Венци? Той й казва: „Ами, той остана в Полша.“ След това, като взех изпитите, се прибрах в София за Нова година и майка ми ми каза: Венци, ако се беше върнал, щях да те пребия от бой. След първата година вече имах много висок успех и за втората ми отпуснаха пълна стипендия.

- Какво си спомняте за студентските вълнения през 1968 година, които не подминават и Полша?

- Това само поляците може да го направят, което се случи там. В цяла Европа с изключение на България имаше студентски вълнения и стачки. Минаха през общежитията с мегафони и казаха, че в Политехниката ще има окупационна стачка, в университета също и ни поканиха. Там следвахме може би 20-25 българи. Аз бях нещо като отговорник за групата във Вроцлав. Тези, които намерих, се събрахме и им обясних, че всеки сам може да реши дали да се присъедини към нашите приятели поляците, които искаха повече свободи. Отидох в Политехниката – сграда на четири етажа, беше препълнена с хора и озвучена навсякъде. На всеки час имаше куриери, които от Политехниката ходеха в университета, за да казват какви решения са взети, и обратно, за да има съгласуване. Решиха да окупират двете сгради. Това се случи във всички университети в Полша и продължи 6-7 дни. Лидерите дадоха на колегите си студенти един час да си отидат в домовете и да си вземат надуваеми дюшеци, спални чували, одеяла... Създадоха нещо като държава в държавата. Моментално изградиха комисия по прехраната, финансова комисия, комисия по настаняване... Аз не спях в аудиториите, но имах приятели и приятелки, които го правеха. При входовете имаше студенти на пост. Властта обаче искаше да разбере какво става и на разни момчета и момичета в студентска възраст им издаваха фалшиви легитимации да шпионират. От вътрешната охрана, като видеха някой подозрителен, го питаха колко е интеграл от хикс де хикс. И ако не може да каже, го гонеха.

В тези стачки участваха и преподаватели, които спяха заедно със студентите. След 6-7 дни организаторите ги арестуваха и им отнеха студентските права, както и на подкрепилите ги преподаватели. Някои от тях също ги затвориха. През 1968 година бях и в Прага. Лично видях Александър Дубчек. Седеше на една дървена платформа с още 10-15 души. Хората му задаваха някакви въпроси, провиквайки се, и той така им отговаряше. Той искаше да направи социализъм с човешко лице. На 20 срещу 21 август знаете, че танковете, сред които и български, влязоха в Прага. Заради нашето участие в събитията, като занесох една чешка пишеща машина на поправка в Братислава, трябваше да лъжа, че съм сърбин, за да ми я поправят.

- Имате специално отношение към акад. Благовест Сендов, какво може да разкажете за него?

- Академик Сендов на няколко пъти ми е помагал. Първия път като президент на Международната федерация за обработка на информация ме командирова в Рим на световна конференция по разпознаване на образи. Негов приятел му беше казал, че България не е добре представена пред света в тази област. Аз написах първата си статия на английски, която напечатаха на прозрачни бланки. Акад. Сендов ме прати в Рим в началото на 1988-а, като на отиване пътувах с влак. Тръгнах от София само с раница и в нея имах катинар и верига. А директор на БНБ по онова време бе Васил Коларов, племенник на известния Васил Коларов, който е математик. Написах писмо до него, помолих го и ми смени 200 долара. Парите ги сложих в дънките и закопчах джоба с безопасна игла, та дори някой да бръкне, да не може да стигне до парите. С веригата и катинара се заключвах в купето, за да не ме ограбят, докато спя. Представих доклада, той беше приет. Запознах се с много интересни учени, от които си спомням проф. Джак Склански от Университета „Ървин“ в Калифорния и проф. Ваниър – председател на Катедрата по радиология в Сейнт Луис. Взех доста визитни картички от този форум. На връщане пътувах със самолет. От Рим бях взел устава на Международната асоциация по разпознаване на образи. След 10 ноември 1989 г. в фоайето на Института по математика направихме събрание и учредихме Българското дружество по разпознаване на образи и аз бях избран за секретар. В началото на 1990 г. акад. Сендов ми плати пътуването за конференция на Международната асоциация за разпознаване на образи в Атлантик Сити. Тогава за първи път отидох в Щатите. Председател на конференцията беше проф. Хърбърт Фрийман, приятел на акад. Сендов. Основната ми задача беше да внеса документите на българското дружество по разпознаване на образи за членство в международната организация. Преди България член беше станала Русия. Преди да тръгна, от централата на СДС ми дадоха един кашон с в. „Демокрация“, както и името и телефонния номер на някой си, който бил председател на сдружението на българите в Ню Йорк. Имах номера и на Стефан Груев, автора на „Корона от тръни“. В Америка намерих и се представих на проф. Фрийман, той ме настани в самостоятелна стая и ми каза кога е конференцията. На нея бяха всички членове на Управителния съвет, като ми дадоха думата – буквално издекламирах 4-5 изречения на английски, в които изразих молбата България да бъде приета, като представих правилника на нашето дружество и подписите на повече от 80 членове. Чух аплодисменти и всички дойдоха да ме поздравят. След Руската федерация от Източна Европа ние бяхме първата страна, приета за член в тази организация.

- Със Стефан Груев срещнахте ли се?

- Да. В Нюарк бях само две нощи и един ден. Този, чийто телефон ми бяха дали от СДС, ме посрещна на летището с брат си и снаха си, за да вземе вестник „Демокрация“. Затвори ме в една стая без прозорци. Не му помня името. Оказа се, че той живее с дъщеря си и е някакъв абсолютен перверзник и спи с нея на една спалня. Отговаряше за всички славянски народи в Ню Йорк. Разбрах, че този вестник ще го хвърлят и че този е перверзник. Живееше наблизо до 53-та улица. Отидох до Емпайър Стейт, минах Бродуей и се качих на Кулите близнаци. Със Стефан Груев си уговорих среща на Таймс Скуеър. Той ме покани в ресторант наблизо. Водихме много интересен разговор. Но това, което запомних, бе, че през 1944-та от 9 септември до края на годината в България без съд и присъда са избити между 20 и 40 хиляди души, а отделно на следващата година от Народния съд още 1700 души – цвета на българската интелигенция. Включително и братът на цар Борис – Кирил. Това не го знаех тогава.

- Какво ще разкажете за контактите си с царското семейство на България, за което и той пише в „Корона от тръни“?

- Първоначално те не ми бяха много полезни. През 1997 година защитих докторска дисертация, но след това две години не ми признаваха дипломата. През 1992 година участвах на Световния компютърен конгрес в Мадрид. Бях си уредил среща със Симеон Втори. Майка ми имаше снимка с баща му цар Борис III на ул. „Московска“ и аз му я занесох. Той ни прие заедно с Евгения, която по-късно стана Сендова. Тя беше дошла от България, където се беше получил факс кога и в колко часа ще ни приеме цар Симеон. Аз преди това бях на други конференции в Берн и Нидерландия и пътувах за Мадрид през Париж. Отидохме при царя. С нас беше и Благовест Сендов. Той прати картичка с автограф на майка ми, която още беше жива. Бил съм и в Ещорил при царица Йоана. Казаха, че принадлежа на царската партия, и две години не ми даваха дипломата за доктор на науките. 

- Как преминахте годините на прехода в България у нас?

- Карах една лада комби като такси. Ходех на работа в института, излизам в 5 часа, минавам 200-300 метра и слагам табелата. Тогава нямаше апарати, а отчитахме по километража. Цигани са щели да ме бият няколко пъти, не искаха да си плащат. Карах я като такси, даже като сме ходили с децата на морето на почивка. Оставях ги в Созопол, а на „Дюни“ имаше дискотека. Там, понеже съм със софийска регистрация, местните ми бяха сложили зад ладата дъска с пирони и съм правил гуми по 4-5 пъти. Една година бяхме и в творческия дом на БАН на „Златни пясъци“. През деня на плаж с децата, вечерта карам такси, карам клиенти до Варна и така. След две години каране на такси продадох и ладата, и лодката и си купих една къща в Копривщица заради по-чистия въздух. През 1995 година вече имах доста публикации, живеех вече в новопостроения си апартамент, работех в Института по математика. Ходех в Германия по програма за научен обмен и оттам си купих „Голф“ двойка. И един приятел ме покани в Истанбул по линия на Българското дружество по разпознаване на образи. Преди това обаче написах три писма на английски до трима души, чиито визитки бях взел от Рим през 1988 г. Сложих кратка автобиография, списък с публикации и новогодишна картичка. Написах, че ако имат свободно място, бих се радвал да работя при тях. Тогава заминах за Турция в тяхната академия на науките. Бях казал на един приятел, ако дойде писмо от Америка, да ми каже. Той ми се обади и ми каза, че ме канят от Университета на Айова. Писмото ми бе адресирано до Майкъл Ваниер в Сейнт Луис, но се оказа, че този, до когото е адресирано, се е преместил в Айова и е шеф на департамент по радиология. Дадоха ми виза за научен обмен и заминах. В университета имаше паметник на Джон Атанасов. От 2010-а вече съм американски гражданин, имам паспорт. Там получих и новината, че съм избран за сътрудник на Международната асоциация по разпознаване на образи. Първият учен от бившите комунистически страни. Почнах да уча английски безплатно в една църква. Тогава поканих и големия ми син да дойде при мен. Работи почасово, за да спечели някой долар. Стоя при мен 5-6 месеца. После се върна в България, но впоследствие пак дойде и сега още е там. Един китаец обаче, Джи Ванг, искаше да програмирам неговите неща. Аз му казах, че само уча хората да програмират, но той имаше контакти и аз усетих, че дните са ми свършени на това място.

- Как останахте отвъд океана?

- По съвет на един приятел разпратих биографията си до всички университети извън 15-те най-големи. Оказаха се 400 университета в цяла Америка, до които пратих пликове, без да гледам има ли конкурс. Това беше през април 1998 година. Все някъде да ме назначат. На служебния адрес ме затрупаха с писма. Някъде ми казваха, че участвам в конкурс, други – че запазват документите за в бъдеще, трети ме канеха на интервю. Подготвих доклад и си подготвих и анекдот, който да им разкажа, след като го изнеса. Избрах следния: „Трима приятели докторанти – физик, математик и информатик, отиват на екскурзия в планината. Изкачват един хълм и пред тях се разкрива красива гледка и стадо крави. На което физикът казва: Приятели, вижте, всички крави са черни. Математикът уточнява: Не си точен, правилно е да се каже, че всички крави в това стадо са черни. Информатикът поправя и него: Всички крави в това стадо, които се виждат оттук, са черни поне от страната, от която ги наблюдаваме.“ В крайна сметка си намерих работа в Университета в Нюарк, Ню Джърси. Преподавах компютърни науки на английски във факултет по медицина и стоматология. На вечерни студенти. Това беше най-опасният град. Бил съм на парада за 4 юли в центъра на Нюарк и имаше билбордове, на които пишеше „Не убивай!“. Поканих и брат ми. Върнах му парите, които бях взел назаем за апартамента. Имаше проблем с един индиец, който искаше да го цитирам в публикациите си. Започнах да ходя по интервюта за нова работа. Брат ми трябваше да ме чака с колата, която имах, като се прибирам на летището. Един ден излязъл обаче да се разходи с колело и снимал една полицайка как пуска някакви след проверка. Тя се обадила и дошли, за да го арестуват. Той не знаел, че снимането на полицаи е забранено, и платих някаква глоба. След това си намерих работа в Университета в Сейнт Луис, Паркс колеж по инженерство и авиация, като доцент. Работих там в продължение на 7 години. Заплатата ми стигна до 64 хиляди долара година. Живеех на квартира. По-късно бях и в Северна Флорида.

- Преди време призовахте кмета на София и отговорните институции да поставят „Св. Св.“ пред имената на Кирил и Методий в надписа на Народната библиотека. Отговориха ли ви защо това още не се е случило?

- Просто го забелязах миналата година след една постановка в Музикалния театър. Не е поправен и до ден днешен. В началото на април минах през Министерството на културата и поисках да се срещна с министъра. Оставих си телефона. Попитаха по какъв въпрос и обясних, че е за надписа. Пет дни или по-късно си оставих телефона и на кмета на София в приемната му. Пак по същия въпрос. Нито вест, нито кост оттогава. Затова ви моля да обърнете отново внимание преди 24 май. 

- Явно имате специално отношение и към българския език...

- Българският език е един много красив език. В Етъра има един каменен надпис на чешма. Той гласи: „Вятър замита стъпките ни. Първо страстите, а после времето ни поглъща. Изгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас. А водата – вечна“. Много хора обаче правят и езикови грешки и се дразня, като казват, че „най-оптималното“ решение е еди-какво си. Това е пълна глупост, тъй като думата оптимално значи най-доброто от всички решения. Не бива да се степенува. Други не правят никаква разлика между цифри и числа. Цифрите са само 10 – от нула до девет, и са графични изображения, с които се записват числата. Третото е, че казват ще „отидеме“ и ще „видиме“, вместо „отидем“ и „видим“.

- Как прекарвате времето си в момента?

- Вкъщи имам над 1000 книги на 5 езика и над 350 плочи, като нито една не се повтаря. Имам всички плочи на „Бийтълс“ и смятам, че най-великата песен на света е Imagine. Ходя на театър, на концерти, често съм в Полския културен институт в София. Уча пак френски като пети език във Френския институт. Всяка неделя от 9,15 до 12,15 часа. Всеки понеделник и сряда играя бридж със студенти във Факултета по математика и информатика. Най-любимият ми американски актьор е Дензъл Уошингтън, в един филм – „Закрилникът“, той казва, че добрата преценка идва от опита, а той – от лошата преценка. Освен това казва, че човек в живота си трябва да прочете поне сто книги. Изкуственият интелект също е в полето на моите изследвания и съм писал отзив на тази тема. Българската нация е една от най-умните и доказателство са медалите от международните олимпиади. 

ТОВА Е ТОЙ

Роден е на 6 юли 1944 г. в Павликени

Завършил е „Математически машини“ в Полша

Преподавал е в България, САЩ, Германия, Турция, Саудитска Арабия, Оман и др.

Доктор е на математическите науки в БАН

Емигрира в САЩ, има двойно гражданство 

Има няколко награди за изключителни заслуги от университети в различни американски щати, където е чел лекции

Информатикът от България с най-висок индекс за принос към световната наука – 11

Людмил Христов