Л егендата в тениса Борис Бекер се върна към спомените си от престоя в затвора. Той бе осъден за укриване на данъци в Лондон през април 2022. Присъдата му бе две години и половина, но през декември 2022 той бе освободен и веднага депортиран в Германия, като има забрана за влизане във Великобритания.
Пред SZ-Magazin носителят на 7 титли от Големия шлем говори за времето в затвора. Първоначално германецът е пратен е Уондсуърт, а след това в Хънтъркомб, на 70 км от Лондон.
Скоро Бекер ще издаде и мемоарите си, като наскоро показа корицата на книгата, кръстена: „Отвътре. Победи, загуби, нов старт.“
Първите дни в затвора: „Лошият ми късмет беше, че присъдата бе обявена в петък, а следващият понеделник беше почивен. Позволяваха ми да излизам от килията само за по час на ден, само за обяд. В останалите 23 часа си сам и уплашен и това продължи три дни.“
Какво го притеснява най-много в началото: „Крясъците през нощта. Все едно хората крещят за живота си. Продължава по цяла нощ. Защото са бесни, защото си режат ръцете, защото имат клаустрофобия, защото искат внимание, защото плашат с отмъщение. Сега го знаем. Но в първите вечери си мислех, че искат да се самоубият.“
Фактът, че килията му е на 3 км от кортовете на „Уимбълдън“: „Три километра! Ако го видите на филм, ще си кажете: „Това не може да се случи. Това е типичният Холивуд, всичко е измислено“. За съжаление, в моя случай не беше.“
Отношението в затвора: „В Уондсуърт, наричан още "Затворът на Нейно Величество Уондсуърт", трябва да се съблечеш гол, да си отвориш краката, а с гумени ръкавици те пипат те проверяват навсякъде. Стана ми смешно и ги питах какво търсят, а те ми казаха: „Ще се изненадате какво намираме, от пари в брой до дрога.“
Ежедневието в затвора: „Най-лошият враг в затвора е времето, което просто не мърда. Тази безкрайност изяжда душата ти и кара ума ти да кипне. Когато излезеш от килията си, започва битка за оцеляване. Когато се върнеш в нея, самотата те поглъща. Имаше само 75 пазачи, те не могат да те опазят. Бързо осъзнаваш, че затворите се контролират от затворниците. Ако не се присъединиш към група корави мъже, нямаш шанс.“
Условията в затвора: „Уондсуърт е известен в цяла Англия: пренаселен, недостиг на персонал, негодна за консумация храна, влага, мухъл в ъглите, мухъл и паяжини по таваните, мръсни тоалетни, студ. До октомври спях с анцуг и чорапи. Някои нощи беше толкова студено, че спях с две якета, два чифта чорапи и увивах кърпа около главата си.“
Покер с румънски затворници, в който губи 500 паунда: „Разбира се, че беше глупаво да играя покер с такива хора, но исках да се придържам към истината в книгата си, иначе няма смисъл да пишеш изобщо. Особено пред уикендите не знаеш как да минава времето. След тениса играх покер професионално, така че какво толкова можеше да ми се случи? Беше забавно. Но играх покер с истински престъпници, които идваха в килията ми и искаха да ме ударят, ако не им платя. Ако приятел отвън не беше решил проблема и не ми беше превел пари, щях да съм различен човек днес.“
Другите затворници: „Искаш да разбереш дали си имаш работа с крадец, убиец или педофил. Заради това първите три въпроса са: „Какво направи, за да те вкарат в затвора? С времето научаваш, че отговорът много рядко отговаря на истината. Те омаловажават нещата и ти казват такива глупости, че стените се огъват. Дори хората, с които аз се съюзих – повечето неща, които ми казаха за миналото си, са неверни. Аз не направих нещо по-различно, защото исках да сведа до минимум миналото си. Колкото по-дълго си в затвора, толкова по-безчувствен ставаш за това кое е истина и лъжа. Вече не вярваш на никого.“
Последиците от затвора: „Никога не можеш да се отървеш напълно от това време. Взимаш затвора със себе си в новия си живот. Мога да заспя само ако вратата е напълно затворена. В леглото лежа толкова близо до ръба, че почти падам. Когато спя, дори най-големият матрак се превръща в тясно креватче.. Не съм психолог, но мога да кажа само, че нещата бяха различни преди затвора.“
Демонът му: „Моят винаги е бил 17-годишният шампион на „Уимбълдън“ (Бекер става най-младият шампион на „Уимбълдън“ през 1985 г. – б.а.) Онзи 7 юли обърна живота ми с главата надолу. Пътят ми беше определен. Понякога проклинам онзи ден и ми се иска да не бях печелил „Уимбълдън“, докато стана на 23, а след това да взема пет титли, вместо три. 17-годишният, когото всеки германец смята, че познава и може да съди, ме гледа от огледалото всяка сутрин. За германците аз съм винаги нещо като собственост. Това често прави живота ми много сложен и е стресиращо и до днес. Преди първата ми титла на „Уимбълдън“ нямаше много герои в Германия. Върху мен беше проектиран един идеален образ, с който вътрешно нямах много общо. Героите обикновено умират млади. Никой не искаше да ми признае, че националният герой Борис Бекер има слабости и грешки и е искал да се развива допълнително.“
