В края на 2024 година, последната в професионалния тенис, Рафаел Надал направи своята лична изповед пред сайта playerstribune.com. Носителят на 22 титли от Големия шлем се върна към детството, ценните уроци и поведението си на корта.
Като дете дете научих ценен урок, който помня и до днес.
Вече не помня точно на колко години бях тогава, може би на 12. Обичах да ходя за риба. Обичам морето. Аз съм от Майорка и морето е част от живота ми. Това е чувството да си край водата, да седнеш на скалите със семейството и приятелите или да плаваш с лодка, да се откъснеш от реалността и да почувстваш спокойствието. Един ден реших да отида за риба вместо на тренировка. На следващия загубих мач. Помня, че плаках в колата на връщане към дома. Чичо ми Тони се опита да ме успокои.
„Това беше просто един тенис мач. Недей да ревеш сега, защото няма смисъл. Ако искаш да ходиш за риба, отиваш за риба. Няма проблем, но ще загубиш на корта. Ако искаш да побеждаваш, на първо място трябва да правиш това, което се налага да правиш”, каза ми той. Това беше много важен урок за мен. Ако днес хората смятат, че съм завършен перфекционист, то е защото от онзи момент ми остана едно гласче, което и чувам в главата си: „Мога да отида до морето, но трябва да тренирам“.
Учител
Като дете нямах никакви спортни идоли. Може би това се дължеше на факта, че съм от Майорка. Моите герои бяха хората, които виждах в ежедневието, в истинския живот. Все пак, когато бях на 12, за първи път излязох на корта, за да играя срещу Карлос Моя. Той също е испанец от Майорка. Беше спечелил Откритото първенство на Франция. Беше първият испанец, ставал №1 в ранглистата. Бях много развълнуван, че ще мога да разменя няколко удара с него, че ще поиграем заедно. Беше незабравимо преживяване, прозорец към един друг свят. До този момент за мен тенисът беше само за забавление, игра от детството, но нещата се промениха. Вече исках повече и повече – един ден и аз да играя на „Ролан Гарос“.
Най-големият учител в живота на всеки човек е болката. Аз се сблъсках с нея, когато бях на 17. Получих контузия, заради която можеше да се сбогувам със спорта. Става дума за една малка фрактура на кост на крака ми, която обаче не можеше да зарасне. Не можеше да се излекува, а само да се управлява. Имах синдром на Мюлер-Вайс. Какво означава това? Един ден се наслаждаваш на радостта от ходенето, а на следващата сутрин не си в състояние да направиш и една крачка. Затворих се вкъщи и много дни плаках. Научих се да бъда смирен и това беше труден урок. За щастие, баща ми винаги беше до мен и ме подкрепяше. Той е в състояние постоянно а излъчва позитивизъм.
„Спокойно, ще намерим решение, а дори да не намерим такова, има толкова много неща извън тениса”, каза ми той. Тогава чувах думите му, но отказвах да ги възприема. Сега съм благодарен на Господ, че след много болка, операции, рехабилитации и сълзи, успях да се преборя с всичко това.
Победите
Знаех, че нямам право да се отпускам и да почивам. Винаги търсех начин да се подобрявам. Стремежът да се предизвиквам, да достигам границите на собствените ми възможности се превърна в константа в моя живот.
В продължение на толкова години образът, който виждаха феновете, нямаше нищо общо с чувствата ми и с вътрешния ми свят. Ако трябва да бъда честен, преди абсолютно всеки мач аз съм кълбо от нерви. Това усещане винаги ме преследва. Всяка нощ преди мач ме обхваща чувството, че ще загубя. Кошмарът продължава до момента, в който се събудя на сутринта. В тениса разликата между отделните играчи е много тънка, а между преките конкуренти е съвсем тъничка. Когато излезеш на корта, всичко трябва да се получи и затова абсолютно всичките ти сетива трябва да са живи и изострени. Трябва да усетиш огъня в себе си, нервите и адреналина да излезеш и да видиш пълния корт. Това чувство е невероятно и е много трудно да се опише. Малцина са тези, които са изпитвали подобно усещане. Самият аз съм сигурен, че след като се пенсионирам като професионален спортист, никога повече няма да се чувствам по подобен начин.
Контрол
В по-голямата част от кариерата ми, успявах да контролирам и крия емоциите си. С едно изключение. Преди няколко години имах сериозен проблем от психологическо естество. Усещах силна физическа болка, чувствах се изцеден. Когато бях на корта, имаше моменти, в които не успявах да контролирам дишането си. Не успявах да играя на най-високото си ниво.
Все пак ние сме човешки същества, а не супергерои. Тенисистът, който виждате да вдига трофея в центъра на корта, е човешко същество. Изтощен, облекчен, щастлив, благодарен, но просто човек. За щастие винаги съм успявал да се контролирам и да не давам воля на стреса и безпокойството, но в кариерата на всеки играч има моменти, в които губи контрол.
В моя живот е имало периоди, които са продължавали с месеци, когато съм обмислял да направя пауза и да си взема почивка от тениса. В крайна сметка винаги се връщах към работата, тренировките и стремежа всеки ден да ставам все по-добър. Успявах да вървя, макар понякога бавно напред, да не изневерявам на себе си. Нещото, с което най-много се гордея е, че дори да ми е било много тежко, никога не съм се отказвал. Винаги съм давал максимума от себе си.
Живот
Истината е, че губиш по-голямата част от турнирите, в които участваш. Няма значение кой си. Минават няколко дни, седмици, а накрая губиш. Същото се случва и в истинския живот. Учиш се да живееш както с моментите на удоволствие, така и тези на болка, като се опитваш да се отнасяш към всички по един и същ начин.
В най-добрите ми моменти никога не съм си мислил, че съм Супермен, но и в моментите на загуби никога не съм си мислил, че съм провал. Нещото, което ти дава възможност да израснеш като личност, е самият живот – провалите, нервите, болката в сърцето, радостта, възможността да вървиш напред всеки ден, да ставаш по-добър и да постигаш целите си. Когато се тегли чертата, всеки получава каквото си е заслужил. Надявам се да бъда запомнен с това, че се отнасях с дълбоко уважение към всички. Така са ме възпитали. Когато бях малък, баща ми обичаше да казва: „Да си иноватор е трудното, а да копираш иноватора е лесното”. Той нямаше предвид тениса, а живота. Огледайте се и вижте тези, на които се възхищавате. Вижте как те се отнасят с хората около себе си и дали ги обичат. Ако подхождате с позитивно чувство и любов, най-вероятно ще имате щастлив живот. Аз носих тази ценност в себе си на всеки мой мач. Никога не съм мразил опонентите си. Винаги съм подхождал с дълбоко уважение и възхищение. Винаги съм се опитвал да се събуждам всяка сутрин и да ставам малко по-добър. Невинаги се получаваше, но опитвах.
За последните повече от 30 години дадох на тениса всичко, което можах. В замяна получих радост и щастие, любов и приятелство и още много, много...
