„Ако зависеше от нас, животът ни щеше да си тече по старому – мирен и обикновен. Но ето че стотици млади хора не виждат друг изход, освен да побягнат от пепелищата на войната, да минат през какви ли не изпитания с надеждата за нещо по-добро“. Това пише в книгата си „Плувай“ Юсра Мардини, която в разгара на войната в Сирия бяга от родния Дамаск със сестра си Сара. Двете плувкини се оказват в малка гумена лодка с още 18 души на път към остров Лесбос в Средиземно море. Изведнъж моторът спира и всички се оказват в смъртна опасност, но Юсра и 3 г. по-голямата от нея Сара се хвърлят във водата и избутват лодката почти до брега. Втора родина за двете става Германия, а мисията им е да служат за вдъхновение на бежанците по света. Днес техните родители и по-малката им сестра живеят в Берлин, а 26-годишната Юсра учи киноизкуство в университета на Южна Калифорния. Казва: „Чувствам се нереално, като знам откъде идвам и къде съм сега“. Това лято тя ще изиграе поредната разтърсваща роля в живота си, приемайки предизвикателството да бъде репортер на Eвроспорт за олимпийския отбор от бежанци. Благодарение на него Мардини участва на игрите в Рио 2016 и Токио 2021, а сега ще разказва истории, подобни на нейната. Или, както тя споделя, „истории - символ на надеждата“.
- Юсра, могат ли сред бежанците да се родят спортисти олимпийци?
- Разбира се, има толкова много талантливи бежанци, но те нямат достъп до спортни съоръжения и екипировка. Някои от атлетите в олимпийския отбор идват от бежански лагери. Те тренират, но не разполагат с това, което имат повечето атлети по света. Когато изминах целия път от Сирия до Германия, не знаех дали ще мога да тренирам и дали въобще ще плувам отново като състезател. Същите въпроси всеки ден си задават спортистите, които се намират в бежански лагери. Но Олимпийската фондация за бежанците (ORF) работи, за да осигурява на тези таланти стипендии и възможности да се състезават за олимпийския отбор. Така че в тази посока нещата се подобряват. За да получат стипендии, тези спортисти трябва да покрият определени резултати, но мисля, че в момента над 70 бежанци получават такива стипендии.
- За избягалите от държавата си спортисти има и друг вариант. Например бронзовата медалистка по таекуондо от Рио Кимия Ализаде получи български паспорт и ще ни представя в Париж.
- Знам, че тя е напуснала страната си от съображения за сигурност и защото е искала да продължи да практикува спорта, който обича. В началото също е дошла в Германия, а вече е в България. Всъщност това е целта пред всеки от отбора на бежанците. Не искаме да оставаме в него много дълго. Желанието ни е хората да се установят на ново място и да имат равни възможности с останалите спортисти. Наистина е чудесно, че Кимия ще се състезава за България. Ние всички ще гледаме какво ще постигне оттук нататък, но аз мисля, че тя е страхотен подарък за вас. Надявам се да се грижите добре за нея и да знаете, че си имате шампион.
- Вълнувате ли се от ролята си на репортер за Eurosport в Париж, където отборът на бежанците ще включва 36 спортисти от 11 държави – те ще са лицето на повече от 114 млн. души, които са принудително разселени поради преследване, конфликти и нарушения на човешките права.
- Това е невероятна възможност за мен. Ще разказвам от мястото на събитието за отбора на бежанците и най-вълнуващите истории от игрите. Повечето спортисти със стипендии са в Европа. Така че ще бъде наистина вълнуващо да повишим осведомеността за съдбите на бежанците. Освен развълнувана съм и ужасена от това да бъда журналист. Ще науча много, но ще е ново предизвикателство.
- Отборът на бежанците бе създаден от президента на МОК Томас Бах и МОК за първи път в Рио през 2016 г., където част от него бяхте и вие. Какво си спомняте от тогава?
- Бях на 18. Медийното внимание беше безумно. След обявяването на отбора и това, че ще бъда в него, получихме 300 - 400 имейла за една нощ. Лудост, ала се наслаждавах на всеки момент от нея. Осъзнах, че златен медал би бил невероятен, но не това вече трябва да е целта ми. Моето послание беше по-голямо от медалите. Олимпиадата в Рио ми отвори очите и ума, накара ме да разбера, че тя вече не е само моя мечта. Има толкова хора, които гледат отбора и приемат надежда от нас. Всички бяха впечатлени от начина, по който умеех да говоря пред медиите, а аз се наслаждавах на това (Юсра старателно изучава английски още в Сирия – б.а.).
- В Токио бяхте и знаменосец на отбора, но там бе трудно заради липсата на фенове в условията на пандемия. Сега в Париж цялата олимпийска еуфория ще се случва и с публика.
- В Европа вече съм като у дома си. В Берлин съм от 9 години, ходя в Париж за Седмицата на модата и е забавно какъв хаос настъпва там по това време. В една статия се чудеха как Париж ще побере цяла олимпиада, но това събитие винаги има начин да се проведе. Европа наистина обича спорта и игрите ще бъдат неповторими. Чух, че кутиите с медалите са на Louis Vuitton. Така че това ще бъде и най-луксозната олимпиада, която съм виждала. А спортистите ще вложат всичките си пот и сълзи в битките. Все пак говорим за Париж, града на мечтите.
- Какво ще кажете на хората в цяла Европа, за да им помогнете да застанат зад отбора на бежанците?
- Членовете на отбора са преминали през много трудности, за да стигнат дотук. Те не са в новата страна домакин заради луксозния живот или нещо подобно, а защото са имали мечти като всеки друг. Когато пристигнах в Берлин, първата ми работа беше да отида в басейна. Това, че мислех единствено за плуването, помогна за психическото ми здраве. Беше решаващо и да оцелея физически като бежанец. И затова обичам спорта. Някои от бежанците се състезават на много високо ниво, топ 16 или топ 8. Искам да ги видя как доказват на света, че да си бежанец не означава, че не можеш да правиш това, за което мечтаеш. Моля всички да отворят ума и сърцето си за този отбор. И той ще се промъкне право вътре.
- През август 2015 г., изплашени от снарядите, сипещи си над басейна и дома ви, предприехте пътуването със сестра си, което се превърна в толкова емблематична история. На нея е базиран и филмът на Netflix за вас.
- Със сестра ми не виждахме бъдеще, а и не знаехме дали ще се върнем всеки път, когато напуснем апартамента. Дали ще видим някого от близките си отново. Бяхме млади и наивни, така че това помогна много при вземането на решението да тръгнем. Говорихме с родителите си. Те ни казаха: „Не, защото е опасно и скъпо“. След известно време баща ми реши, че ни има достатъчно доверие, за да приеме пътуването. Отне ни 25 дни, за да стигнем до Германия.
- Там създавате фондация – какво влияние може да има тя и как спортистите могат да допринесат за един по-добър свят?
- Фондацията е налице, защото имах късмета да се състезавам на две олимпиади и да направя филм за живота си. Оттам нататък само мога да връщам това, което съм получила, и да бъда полезна на бежанците по целия свят. Мислех за нещата, които ми помогнаха да стана това, което съм, и моите отговори бяха образование и спорт, особено спорт. И така реших да стартирам фондацията със Свен, моя треньор. Имаме три проекта, като единият е с МОК - спортисти със стипендии се разселват от мястото, където живеят, защото някои от тях отиват на игрите и след това се връщат в лагерите. Не всички бежанци живеят в развитите страни. Понякога бягат от Судан в Кения, а в Кения е най-големият бежански лагер в света. По другите два проекта учим бежанци как да плуват в Лесбос, островът, до който стигнах от Турция, и ще се върна за първи път това лято, а също и в Атина. Третият ни проект ще бъде обучение по плуване във Франция – във връзка с олимпийските игри. Все още сме малка фондация, но със сигурност сме на прав път.
- Как на толкова млада възраст сте постигнали толкова много и как бихте искали да ви виждат в бъдеще милионите хора, които следят вашата история?
- Всъщност си мислех за това вчера, когато държах студентската си карта. Казах си, че един ден ще съм горда да разкажа на децата си как съм стигнала до Университета на Южна Калифорния и съм се решила на толкова много стъпки, които някои хора биха се страхували да предприемат. Избрах специалността си, защото исках да разкажа моята история, а има още толкова неразказани истории на бежанци. Надявам се да им помогна да предизвикат внимание и да видим как мога да повлияя на филмовата индустрия. По отношение на модата това е едно от нещата, които ми носят много радост и бих искала да имам своя марка. Но и когато правя нещо във връзка с нея, то трябва да има смисъл. Първото ревю, на което отидох като модел, беше за “Казабланка” (марка, създадена от мароканец във Франция – б.а.) в Париж. И посланието беше за мира и за бежанците.
- Чичо ми е сириец, който от дълги години живее в България, но в родния Алепо не се беше прибирал близо 14 години. Миналата пролет най-накрая успя и когато ни пращаше клипчета от срещите си с роднини и приятели, всички плачехме.
- Това е чудесно! Някои хора успяват да се върнат, но за мен е рано – името ми е прекалено добре известно.
- Липсва ли ви родината?
- Разбира се, че много ми липсва. Част от семейството ми е още там, например баба и братовчедите ми. Не съм ги виждала вече 9 години. Бих искала да остарея в Сирия – между жасминовите дървета, хубавата храна и с чаша чай в ръка. Обичам страната си и вярвам, че един ден там ще е безопасно за мен. Носталгията по дома е нещо, през което много бежанци преминават, но както казах, приемам Германия като свой втори дом и там има толкова много прекрасни хора, които ме придружиха по време на моето пътуване. Когато се връщам в Берлин, сякаш се прибирам у дома. Което е невероятно – да откриеш дом и хора, които те подкрепят в това, което правиш. Смятам се за голяма късметлийка.
Таня Манова
