- Рени, в края на годината всички си правим равносметка. Вие какви 12 месеца имахте?
- Доста предизвикателна година за мен с много начинания. Инвестирах в нови идеи и силно се надявам, че ще бера плодовете на труда през следващата. Създадохме федерация по мажоретен спорт и батон туърлинг, помагам на един от най-добрите илюзионисти в България и смея да кажа в Европа – Старбой Айвън, и разгръщам в по-голям мащаб събитието за талантливи деца „Фрезколиада“. И още нещо, в което съм дълбоко въвлечена, е проектът „Един грам живот“, който е за ранна превенция от наркотични зависимости. Така че през 2024-а получих възможност да пренеса наученото досега в по-различни сфери, като всичко се върти около деца и добрите каузи.
- Разкажете ни повече за „Един грам живот“...
-Това е гражданска инициатива и по думите на създателя й Калин Таушанов е знакът „Стоп“ преди дупката. За съжаление доста е спаднала възрастта, при която малките за първи път опитват наркотични вещества – едва 5-6 клас. Затова и проектът е насочен към тези ученици и техните родители, като основната идея е да се подобри връзката им. Психолози работят с тях заедно и поотделно, а добрите практики се пренасят в любимия на децата Хоби клуб. В рамките му ще организирам 4 събития, свързани с гимнастиката, работим и с победителя от Hell’s Kitchen Станислав Иванов, Айде.бг, актьори. Аз отговарям за Пазарджик, Пловдив и региона.
- В свое интервю Владо Николов отчете, че е много трудно да се привличат децата за волейбола, след като те носят цялото щастие на света в джоба си, където е техният смартфон. Има ли достатъчно желаещи да се занимават с мажоретен спорт?
- Нямаме проблем да привличаме момиченцата и да ги задържим. Спортът ни е много достъпен, защото нe e необходима специална настилка, височина на залата, тоест може да се практикува във всеки физкултурен салон. Няма ограничения на децата, както е в гимнастиката – ансамбъл от 5, докато тук могат да бъдат над 20. Това много ги социализира, страшно се подкрепят и стават като семейство. Виждам го в състав „Мистерия“ в Пазарджик. Заедно са от съвсем ранна възраст и не можете да си представите, когато изпращаме абитуриентка, за какви сълзи става въпрос, все едно си тръгва човек от семейството. Мажоретният спорт не е и толкова травматичен, колкото останалите. С правилна загрявка и работа контузиите се свеждат до минимум и няма възраст, в която се налага да се отказват по здравословни причини. Откакто направихме федерацията, състезателките ще имат сериозно поле за изява – догодина ще е първото Гран при, а през 2027-а кандидатстваме и за световно. Децата се връщат с медали, което ги прави разпознаваеми в училище, а ние, спортистите, колкото повече имаме, толкова повече искаме, така че успехите ги карат да продължават да печелят. Така че с президента на федерацията Юлия Мумджиева, която също е била световна шампионка с ансамбъла, вярваме, че ще влезем в много училища.
- Неизбежен е въпросът защо не хвърляте всички тези усилия във вашия спорт – художествената гимнастика?
- Аз съм в Управителния съвет на БФХГ, така че не съм се откъснала напълно, а за мое щастие има достатъчно специалисти, които работят в гимнастиката, и благодарение на тях сме водеща световна сила. Но винаги ме е привличал масовият спорт. Мисията ми е спортът да е достъпен за всяко едно дете, защото той дава емоция, която нито новите маратонки, нито купуването на нов телефон дават. Друго е ти да постигнеш нещо. В същото време не бива да се налага да прекарваш целия си живот в залата, за да отидеш на голямо първенство и да изпиташ тази радост. Така се роди идеята ни с Росица Черкезова да създадем „Фрезколиада“. Както и на истинските олимпийски игри правим страхотно откриване и след това турнири в различни спортове. Медалите са еднакви за всички и показваме на децата, че те са част от нещо голямо. За много от тях това е първи медал и те плачат.
- Спомняте ли си вашия първи медал?
- Да, беше бронз на топка от държавното първенство, когато бях на 12. Емоцията е абсолютно сравнима със златото от световното през 2014-а в Измир.
- Защо се ангажирате с толкова начинания, изискващи много енергия и пътувания, при положение че може да си дадете почивка след интензивната ви кариера като спортист?
- Изключително деен човек съм, така ме научи спортът. Когато станах отговорник за спорта в общината в Пазарджик, през целия август ходех на работа, а всички ме подканяха и аз да изляза отпуск. В гимнастиката нямаше делник и празник, така е и сега, когато имам нещо за вършене. Почивам ли си по-дълго, почвам да се чувствам зле и безполезна за себе си и за околните. Естествено, на моменти прекалявам и си препълвам графика. Но ако с всичките ми усилия съм помогнала или ще помогна дори на едно детенце, ще го считам като огромен успех.
- От 13-годишна живеете сама в София, а пътят ви към върховете беше много дълъг и трънлив. Чувствахте ли се онеправдана?
- Да, имаше много такива моменти. Мечтата ми беше да играя в ансамбъла, но цели 4 години бях резерва. Много страдах, че не съм достойна, защото бях добър състезател. Чудех се какво не ми достига. Баща ми е международен шофьор и много пътува, а мама не кара кола. Имали сме години, в които се виждахме буквално по два пъти. На Световната купа в София мама идваше да ме гледа, но аз се добирах до нея цял час, докато всички ме спираха за снимки. Съответно нямахме много време да прекараме заедно, но я виждах и докосвах физически. Събирахме се отново чак на Бъдни вечер и Коледа. Затова много ги обичам, защото дори на Великден бяхме по традиция на състезание в Италия. Въпреки че Пазарджик – София е много близо и вече всеки ден пътувам, тогава нещата бяха по-различни. Сега всеки от семейството е потопен в ежедневието си и пак не успяваме да се срещаме толкова често, колкото ни се иска, така че с нетърпение очаквам празниците. Мама от седмици пита какво да ни приготви. Имам прекрасен брат, 6 г. по-малък от мен, когото много обичам, и докато бях в Брюксел за Галата на Асоциацията на Европейските градове и столици на спорта, той ме помоли да вдигна най-накрая на мама, за да обсъдим менюто. Толкова рядко се събираме, че тя иска всичко да е перфектно.
- Казвате, че майка ви е най-добрият ви приятел и най-близкият човек, а заради това, че съвсем рано се отделяте от нея, не ви разрешава да пипнете нищо вкъщи?
- Така е, даже на Коледа, не ми даваше да измия една чиния или да стана до хладилника (смее се). Беше категорична: „Не, мамо, аз не мога да се грижа за теб, ти се оправяш сама в София, така че, когато си при мен, искам да правя всичко“. Някак не успя да си прости, че нито един медал не оправдава това, че е пуснала детето си на 13 години в София. Постоянно я успокоявам, че сега имам много хубав живот и съм щастлива. Но все пак аз не съм майка и може би един ден ще я разбера.
- Какво все пак ви задържа в спорта въпреки дългото чакане за титулярно място?
- Ще бъда много искрена: не можех да си представя, че ще приключа толкова години отдаване на спорта като нереализирана гимнастичка. Това не ми даваше мира, знаейки какво съм преминала. През всичките тези години имах много проблеми в училище, бях асоциална, нямах приятели. Заради отсъствията трудно наваксвах с уроците и нямах търпение да свърши. И не приемах, че толкова труд, лишения, страдания ще отидат ей така в кофата. Седях до последно и чаках да дойде моят ред. И когато дойде - аз цели 9 години останах в ансамбъла, което е адски много – имах съотборнички, които се отказваха, а аз бях точно обратното. Като се има предвид колко съм го чакала и искала, нито веднъж не си помислих: „Не искам да съм тук“.
Лентата винаги е била най-трудният уред за Рени, но именно с него печели най-скъпия си медал - от олимпийските игри през 2016 г.
- Учуди ли ви, че момичетата от последния ансамбъл се отказаха веднага след Париж толкова млади. Всъщност те приключват на възраст, когато вие тепърва сте започвали?
- О, за мен това е абсурдно, защото те бяха прекрасни. Отидоха на олимпиадата и станаха първи в квалификацията. Трябваше да устискат малко, бъдещето бе пред тях. Знам, че едното момиче остана, но съжалявам за останалите, защото те буквално свалят златните медали от врата си и ги слагат на някой друг.
- В Рио казахте ли си: „Ех, в крайна сметка всичко си струваше“?
- Цената ми се стори прекалено висока, но явно плащаме различна сметка в живота. Радвам се, че всички от този ансамбъл сме добре и здрави, всяка си пое по своя път и съвестта ми е спокойна.
- С какво винаги свързвате тази олимпиада?
- Всяка сутрин първо пипах медала, който стоеше под възглавницата ми. Исках да съм сигурна, че не сънувам. Хубавите моменти започнаха, след като се качих на почетната стълбичка. Сега обаче имам много отворени врати и това е по-ценно от всичко. Медалът ми е бронзов и въпреки че след мен много спортисти спечелиха и злато, вратите ми са отворени наравно с тях.
- Това пословично упорство и търпение ли бяха най-силните ви качества?
- Да, определено, търпението да си дочакам реда. Често ми се налагаше и да показвам силна психика. Чудила съм се как издържах в определени ситуации, но когато ножът е опрян до кокала, в теб се отключват специални сили. В началото, когато влязох в ансамбъла, бях доста по-егоистична, защото винаги съм била сама. Докато в ансамбъла бяхме 10-11 момичета и много бързо трябваше да се нагодя към характера на всеки. Никога не съм обвинявала някого, че нещо е направил или не, така че това е нещо, на което ме научи ансамбълът. Смятам за свой голям плюс, че бързо се адаптирах и тази съобразителност много ми помогна. Идваха различни треньори и не виждаха в мен състезателя, който да се впише с останалите момичета. На доста ансамбли бях резерва, но може би така е трябвало да стане. Ако бях влязла по-рано в отбора и след това те се бяха отказали, и аз щях да спра. Бях част от два олимпийски цикъла, което е рядкост в нашия спорт.
- И през тях преминахте през много изпитания.
- Да, и затова бях много изморена и после исках да си почина от гимнастиката. Но пък много се вълнувах от успехите на следващия ансамбъл, станах и кръстница на Ерика Зафирова. Буквално изживявах с нея медалите й и когато стана олимпийска шампионка, все едно на мен се случи. Радвах се и за Симона Дянкова, която пък ни беше резерва. А Ерика държеше да бъде индивидуалистка и единствено аз настоявах за ансамбъла, 2 години я обработвах. Имаше вероятност в индивидуалното да не отиде на голямо първенство, а в ансамбъла вече бяхме извоювали такива позиции, че ако изиграе съчетанието си, щеше да е първата олимпийска шампионка. И точно за това бях щастлива, че не я подведох, а ме беше страх. Тя също се справяше сама, тъй като семейството й беше в чужбина и когато бяхме на лагер, идваше в моята стая и плачеше. Повтаряше: „Како Рени, искам да стана като теб“.
- Споменахте, че за да станете голям спортист, сте работили много върху себе си. В момента искате ли да промените нещо, какво отчитате като свои по-слаби и силни страни?
- Минус е, че се захващам с прекалено много неща и изпускам някои детайли. Всеки път си повтарям, че няма да поемам повече задължения, защото за мен денят е кратък. Иначе смятам, че съм добър човек и затова ми се получават нещата. Правя ги наистина от сърце, не за лична изгода. Опитвам се да съм прецизна, да правя всичко по-различно. Ето например,на събитието „Мажоретна Коледа“ Добрия старец се спусна от тавана.
- Какво ви зарежда?
- Синята вода. Като повечето жени и аз съм топлолюбива, а когато съм на море, обичам да си чета книжка и да слушам музика. Откакто излязох от залата, много се радвам на малките неща. Преди нямах възможност да се наспивам, да правя каквото искам. Сега ми е много хубаво да си изпия кафето на спокойствие, да отида в мола и да се разхождам, докато ми омръзне. Много ценя времето и се ядосвам, когато хората закъсняват.
- А суетна ли сте?
- Да, много! Мажоретките на всяко събитие чакат да ме видят как съм облечена и аз знам, че вече трябва да отговоря на техните очаквания. Винаги е важно човек как изглежда, затова им давам съвети как да си поддържат ръчичките, ноктите, елементарни неща, които няма как самата аз да не спазвам. В гимнастиката винаги се притесняваме как изглеждаме, това е голяма част от цялата ни работа. Ние сме големи актриси! Защото никой никога не трябва да разбира как се чувстваме. След олимпийските игри много хора ми казаха: „Още като ви видяхме как навлизате усмихнати, наперени, бяхме сигурни, че ще спечелите медал“. А на мен така ми се беше свила душичката, че исках да тръгна назад (смее се). Майсторството е да убедиш хората и съдиите колко си уверен.
- Как оцеляхте в онази толкова трудна година? Със силните си характери или решаваща роля имаха треньорите?
- И двете. Илиана Раева тогава страшно ни помогна, треньорите също, но и нямахме избор. Просто много силно го искахме, защото при нас психически беше специфично. Това беше втора олимпиада, първата според нас бе провалена и нямахме право да се провалим втори път.
- Тоест по-скоро изпитахте облекчение, а не радост, когато всичко свърши?
- Имам прекрасни спомени от гимнастиката, но последната година наистина беше много трудна. Цялата ситуация, в която разбрахме за инцидента с Цвети Стоянова, след това тежкото европейско, на което ни объркаха музиката, и влизането на Любомира Казанова в състава… Всичко беше шоково за нас и няколко месеца всеки ден се борехме с нещо. На тези, които ме питаха дали съм изпаднала в депресия след края на кариерата ми, отговарях: „Та аз бях на две олимпиади, световна шампионка, три пъти станах жена на годината“. Толкова взех от спорта, че нямах търпение да прелистя следващата глава от живота си. Не ми липсваше да съм гладна, жадна, изморена, да се притеснявам за килограми, да нося психическото бреме, че трябва да спечеля медал…
- Кога беше най-най-тежкият ви момент?
- Когато влязох в ансамбъла. Бях супер щастлива, но и трябваше да сваля 12 килограма. Имах операции и се бях обездвижила, а излишното тегло щеше да доведе до още травми.
- Как тренирахте гладна?
- Когато нещо много го искаш, не се самосъжаляваш, а гониш целта. Знаех, че съм дебела на фона на останалите, и че колкото по-бързо вляза във форма, толкова по-бързо този проблем ще отпадне.
- Кой ви беше отдушник?
- Мама. Бях забравила, но тя наскоро ми припомни как първия ден на олимпиадата, когато допуснах грешка, съм й се обадила в 4 сутринта и съм се разплакала. Попитала съм я защо точно на мен ми се случило и с какво съм го заслужила, при положение че не съм от хората, които завиждат и съм се опитвала да съм най-добрата версия на себе си. Така че винаги мама е била до мен, а колко пъти съм й се карала за няма нищо, защото съм била ядосана… Длъжница съм й и в последните години много се старая да има спокоен живот, да не й липсва нищо. Толкова напрежение цялото семейство сме изнасяли, че не искам повече. Имам една майка, един брат и един баща – ако за тях не се грижа, за кого?
- Какво може да ви нарани и за какво мечтаете?
- Може да ме нарани единствено предателството от близък човек. А мечтая нещата да ми се случват по-леко, защото при мен те стават с много борба. И по-генерално си пожелавам да сме по-позитивно настроени. Не смятам, че животът в България е толкова лош, тук също всеки би могъл да се реализира. Но сякаш хората постоянно чакат някой друг да направи нещо за тях, да им предложи съответната работа с високо заплащане, но ако може да не се претоварват. А всичко си зависи от нас, няма я тази златна среда, в която да изкарваме пари, а нищо да не правим. Все търсим спасителя, вместо да си помогнем сами.
Любимите й неща
Книга: Хари Потър
Филм: Интерстелър
Напитка: Зелен фреш
Храна: Току-що изпечен хляб
Парфюм: Kilian Rolling in love
Предаване: Като две капки вода
Град: Рим
Таня Манова
