Т еодора Духовникова е едно от знаковите лица на новото българско кино и най-популярните телевизионни сериали. Още от малка стъпва на сцената и навлиза в дебрите на актьорството, а като малка била толкова артистична, че четяла детските книжки за приспиване в детската градина.
Меланхолията е творческата й стихия. Когато тъгува, съмнява се, бунтува, се раждат най-вдъхновяващите й роли. В едно от тези състояния за първи път среща Цветана Манева, за да се превърне тя в една от най-добрите й приятелки, но и будител.
В интервю за „Телеграф“ Духовникова споделя колко несигурна се е чувствала, когато за първи път трябва да излезе на сцената на Народния театър. „Започнахме репетиции на едно представление, което се оказа направо култово, въпреки че не обичам тази дума, и за което все още се говори - „Домът на Бернарда Алба“. Прочитам разпределението в Народния театър – Цветана Манева, и ми стана абсолютно „лошо“. Казах си – сега трябва да репетирам с нея, това е невероятно... И се развълнувах, и се уплаших – цял букет от емоции беше... Станахме близки с нея още по време на репетициите. Това беше първата ни среща, която след това премина в едно добро приятелство.“ Толкова силно, че години след това двете вече са кралиците на тъгата. Представлението „Тъгата на кралиците“ съвсем скоро ще има своята премиера, а за Духовникова тя е като изповед в търсене на смисъла по пътя.„Не знам защо всички истерично искат да са щастливи. В живота има доста повече тъжни неща, отколкото весели“, заявява актрисата.
Всичко, до което се докосне, пламти. Теодора прави нещата така, че те да имат собствен живот, но създаден и роден от нейната енергия, а това означава да бъдат процес, който не подлежи на контрол. „Според мен това е човекът - просто път. Това е и душата. Път. Това е и мечтата. Път. Това е и любовта. Безкрайно пътуване", казва в свое интервю актрисата. Тя е постоянно на път, затова и образите й са толкова различни и толкова ярки. „Дървото на живота“, „Под прикритие", „Дяволското гърло", „Въздесъщият", постановките „Лисичета", „Процесът срещу богомилите", „Развратникът", поетичният проект„Поетите“. Навсякъде е тя, но винаги в различен етап от пътя си. Вярва, че хубавите работи стават, когато не се контролираш. Когато пускаш да премине през цялото ти тяло всичко онова, което се случва на този човек, и междувременно следиш всичко около теб. Онова особено състояние на дуенде, когато си съсредоточен и същевременно нямаш никакъв контрол. За нея той е единствено загуба на заряд. А тя го носи от дете.
Не е искала нищо друго освен сцената. Изключително любопитна, вълнуваща се и категорична, че иска да опита всичко сама, и накрая да стане актриса. Дните й минават в тичане, катерене по дърветата и организиране на театрални постановки.
В характеристиката й в детската градина пишело „изявени артистични наклонности“. Следобед дори четяла приказките, за да приспиват децата. Когато е на осем години става част от театралната студия на „Сълза и смях“. До седми клас учи в руското училище, а през лятото ходи на гости при баба и дядо в Казанлък. Оттам пази скъпи спомени за дълги улици, отрупани с вишневи дървета. Но и дните с дядо й Тодор, който й открива вълшебството на книгите. Историите, които й разказва, са пътят, по който тя тръгва, и не иска никога да бъде на кръстопът. След като завършва Националната гимназия за древни езици и култури, дори и не се замисля какво ще прави – веднага кандидатства в НАТФИЗ, приета е в класа на проф. Танковска. Когато първата й дъщеря Бояна е само на няколко месеца, Теодора става част от трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Дебютира с ролята на Саломе в едноименната пиеса от Оскар Уайлд, а години по-късно обича да използва негов цитат: „Вулгарността е последното убежище на жените без въображение”.
Още от онзи момент иска да изиграе „нещо много лудо, драматично и тъжно“.
Тази нейна тревожност я съпътства с всичките й героини. Докато премиерата не е факт, но и дълго време след нея мисли за героините си. Успява да дисциплинира душата си, но около нея винаги броди някоя героиня. Докато се роди героят, живее с нея. Но когато процесът приключи: „Сякаш си родила дете от много готин човек."
Ако в театъра ражда най-талантливите си деца, то в киното разчита на героинята си да бъде „родена“ от екип, който знае накъде я води пътят й. „В киното си много по-безпомощен, много повече зависиш от моженето и от таланта на повече хора - режисьор, монтажист, оператор... И това са неща, които са извън твоя контрол. В театъра можеш да не се справиш толкова добре на някоя постановка, но знаеш, че на следващия ден ще го направиш по-добре. В киното не е така“. Затова и по време на снимачен период е обзета много по-силно от тревожност и съмнения, отколкото на театралната сцена. Перфекционист, който дава всичко от себе си, но също толкова силно се съмнява. Не го прави от каприз, не се глези. За Теодора всеки е тотално несъвършен и трябва да работи здраво, за да стане още по-добър. Защото най-важното е да си искрен и в живота, и в актьорската игра. До последната си роля няма да се прости с неувереността. На сцената излъчва стабилност, но винаги има „една особена тревожност дали си подходящ за това“. Теодора е категорична, че всичките й колеги, които са великолепни актьори, изпитват тази неувереност. Тези страхове за нея са изключително полезни, защото ги държат здраво стъпили на земята и във вечно търсене на предизвикателство. Такова, като „Поетите LIVE". „Всички сме си много близки и това си личи. Не е задължително във всички проекти да работиш с приятелите си, но да работиш с хора, които харесваш и на които се възхищаваш, това е изключително важно за мен. Не вярвам в проекти, които могат да се случат по хубав начин, ако ти не изпитваш възхищение към партньорите си, към режисьора си, към текста като драматургия. Не вярвам, че може да се случи нещо хубаво и смислено без това“, казва в свое интервю за „Телеграф“ Духовников
Вярва, че хората имат два божествени дара – прошката и правото да избират. Всеки има шанс да получи прошка, ако е способен да се извини със сърцето си.
Както вярва, че когато истински се наслаждаваш на това, с което се занимаваш, винаги можеш да намериш баланса между любовта, работата и семейството. Все още се учудва как сърцето й издържа всичките вълнения. Стига до пълно изтощение. Признава, че е толкова бурен в себе си човек, че няма как да не приема емоционално абсолютно всичко. Коства й много, но пък е свикнала - просто живее на малко по- висока вътрешна температура.
Любимият й мъж Стефан я превръща в истинска жена
Винаги е изпитвала невъобразими любови и благодарност за тях, защото са я връщали и към тъгата, която тя толкова обича да носи. Преди съпруга си Стефан тя определя себе си като дете, а сега вече е жената. Не изкусителката, а обичащата. Всеки от мъжете й е дал уроците, от които е имала нужда, както и тя на тях. Не се страхува за щастието си, то никога не е било важното. Обича любовта да е есенна и спокойна. Дори не иска да знае дали е имало друга жена, когато тя не е била на себе си. „Имала съм и своите ужасни периоди, в които не съм изглеждала добре, не съм се държала добре, не съм била очарователна и забавна. И сигурно в този момент е имало някоя друга жена, която е била по-очарователна и по-забавна от мен. Дали се е стигало до някакви неща, не знам и не искам да знам“, признава в свое интервю Духовникова.
Не вярва, че доброто ще победи злото
Въпреки поетичната си душа актрисата не си създава илюзии. Не вярва, че доброто ще победи злото, не вярва, че сме далеч от военни конфликти, дори смята, че вървим към абсолютно самоунищожаване. В контекста на случващото се се оказва пророк. Не вярва и в революциите – тях можеш да организираш на 20, на 30 вече е късно, а всъщност най-важното е да се погрижиш за своята къща, за себе си отвътре – тези битки да спечелиш. Да направиш себе си достоен човек и децата си – достойни хора, във връзката ти с хората около теб да има някакво достойнство и някаква красота. Достойнство и красота – това е нейната мантра.
Галина Попова
