Л илия Маравиля носи холивудската си харизма с лекотата и финеса на дама от висшето общество. Не можеш да не я забележиш и да не поискаш да бъде вдъхновението ти.
И въпреки това повече от 10 години киното и театралната сцена нямат нужда от нейната ефирност. Никой не й предлага роли, не откриват потенциала й, търсят се драматични образи, утрудени лица... Тя търпеливо чака звездния си миг, защото е научила уроците си от най-великите учители.
Лилия е горда възпитаничка на школата на двамата колоси – Крикор Азарян и Тодор Колев.
Те се превръщат в нейни ментори не само в изкуството, но и в живота. Дори определя връзката с учителите си като тази на дете и родител. Научават я да търси предизвикателства, да се усъвършенства, но и да бъде внимателна и да уважава професията си. Превръща се в търсещо дете, непрекъснато в трескаво очакване какво предстои да се случи. Научава много морални уроци и калява характера си. В онези години е ужасно трудно за всички. Филми почти не се снимат, театралните зали пустеят. Има толкова малко публика, че понякога актьорите на сцената са повече от зрителите. Изисква се именно онзи силен характер, за да издържиш на непосилното. Маравиля извайва почтеност, достойнство и авторитет. Те я държат на повърхността, за да може да върви спокойно по пътя си и да изкачва стъпалата към славата си едно по едно.
Като всяко малко момиче мечтае за голямата сцена. Но за разлика от съзерцателните си връстнички тя прекарва голяма част от времето си в театралната школа на братя Райкови в родната си Варна. Този невинен детски блян един ден ще се превърне в нейната професия и тя няма да се уплаши от предизвикателствата. Нищо, че практичната част от нея й нашепва, че ако се провали, ще е готова да прави и друго, каквото и да е. В актьорската си изява обаче влага толкова сърце и душа, че няма какво да я препъне. Може би едни 1200 лева.
Освен актриса Лилия иска и да бъде музикант.
Представя си как свири на пиано. Но дори и тогава то е толкова скъпо, точно онези 1200 лева, че родителите й не могат да си го позволят. Несгодите, срещу които се налага да се изправя и по-късно, я превръщат във философ. От красивия пиедестал на своите 53 години не се притеснява да признае, че е от поколението, което се изгуби по пътя, докато животът се случва, но все още е съхранило наивността, че ще дойде и техният миг. Понякога се присмива на печалния факт, че 50-годишните хора на изкуството у нас считат за все още млади, за да опитат, докато техните колеги по света вече са го сторили, успели са, провалили са и отново опитват. Но вярва, че те, дръзките 50-годишни, могат да вдъхнат кураж на младите си колеги. На тях не им се случи, нека за следващите бъде.
Пътят на Маравиля не е постлан с червен килим. След като завършва френската гимназия във Варна, логично решава да опита късмета си във ВИТИЗ. В тази година Стефан Данаилов взима първия си клас, а Маравиля е скъсана. Реагира драматично, но си е обещала още като дете, че ще се справи. Връща се във Варна, за да работи на рецепцията в почивния дом на военните. Този опит се оказва само антракт. На следващата година се случва нейното чудо – приета е куклено и актьорско майсторство в класа на проф. Крикор Азарян.
Към всяко превъплъщение тръгва със страх.
Не знае как ще направи ролята си – търси и иска да покаже нещо различно от себе си, от професията си. Пази детската си импулсивност, за да не й доскучае и да не се окаже, че е просто на работа.
Влиза в българското кино гола, ужасена и млада през 1991 г. във филма на Иван Андонов „Индиански игри“. По онова време все още Лили Лазарова. Екзотичната си фамилия ще получи години по-късно, когато се омъжи за италианеца Лука Маравиля. Мъжът, който ревниво ще пази семейния мир, но никога няма да пожелае жената до него да се откаже от сцената. Лили едва не го прави още с първата си роля в „Индиански игри“. Толкова е притеснена от голите сцени с Христо Шопов, че иска да зареже всичко. Не го прави, разбира се, но дълго време носи смущението си от ролята на глухонямата си героиня. Ролята й в сериала „Гори, гори огънче” изтрива срама й, но пък дава началото на най-голямата криза в живота й.
След този сериал българското кино и телевизия изтриват от историята си красивата актриса за цели 10 години! Маравиля е убедена, че това е знак – не става за кино, а камерата явно я ненавижда. През това време тя успява да се омъжи, да изживее семейната си история, но болката не утихва. До 2002 г., когато получава предложение за малка роля в „Камера. Завеса” - на актриса. Критиката определя сериала като поредица със силен актьорски състав, но слаба драматургия. Отново малшанс за Маравиля, която твърди, че почти не помни участието си. Следва отново затишие. Лили е претръпнала. Четири години по-късно, през 2006 г., получава роля в българо-немския сериал „Магна - Аура - изгубеният град”, както и във филма „Пътят към върха”. Маравиля открива, че жените режисьори вярват повече в таланта й, отколкото мъжете. За кратък период отново се разколебава, но пък вече гради самочувствие и увереност, че може повече, отколкото си вярва.
Филмът Love.net и сериалът „Под прикритие“ връщат Маравиля в А отбора на българските актриси.
В Love.net Лилия за трети път си партнира с Христо Шопов, а това й дава самочувствие да заяви на режисьора Илиян Джевелеков, че ролята е писана специално за нея. Химията между нея и Христо вече е тествана в „Индиански игри“, така че екипът е убеден в правилното си решение. Лилия бавно, но категорично привлича вниманието към себе си, за да стигне и до капризната телевизионна публика, която с ленив маниер е готова да отхвърли всичко, което не грабва вниманието й в първата минута. Като съпруга на комисар Емил Попов (Владимир Пенев) в „Под прикритие” тя е блестяща. Тежките порти на киното и телевизията се отварят с тържественост за Маравиля. „Връзки“ й носи същинското удовлетворение. Определя го като подарък и снима с голяма любов, за да разбие накрая и бокс офиса с „Голата истина за група Жигули“. А към този успех я води едно друго нейно лично постижение - „Госпожа министершата“.
Миналата година актрисата регистрира най-яркото си лично постижение. Превъплъти се в образа на министершата за 150-и път. Героинята на Бранислав Нушич е любим образ за Маравиля, но и за почитателите на театъра. Премиерата е на 7 ноември 2013 г. и оттогава, вече девет години, представлението пълни залите. „Госпожа министершата” е написана от Бранислав Нушич през 1931 г., в средата на Голямата депресия. Среда, която Балканите по ред исторически, културни и геополитически причини като че ли никога няма да напуснат. Все е криза, все няма, все сме прецакани и зли. Поне не сме грозни. И почти не сме мръсни. Или така си мислим. И все мечтаем, ако даде Господ, ние да водим бащина дружина, да оправим държавата. Звучи като сега и винаги ще бъде.
Името й означава прекрасна
Драматургът на театър „София“ Стефан Цанев е нейният „кръстник“. Именно той настоява Лилия да се представя с фамилията Маравиля. Категоричен е, че публиката бързо ще свикне със звучното й ново име. „Маравиля” на испански означава прекрасна. На италиански думата се произнася като „меравиля”, но родът на италианския й съпруг Лука запазва испанското звучене. Така и актрисата се научава да се харесва. Винаги е искала да има самочувствие, да разбере коя е, какво иска и как да избяга от натрапчивото желание всички да я харесват. „Когато разбрах, че най-определящото е аз сама да се харесвам, всичко ми се подреди. Това не е лесна работа. Изисква се много труд и воля“, споделя Маравиля.
Галина Попова
