- Ники, намираме ви край морето, където сте по хубав повод – част сте от тазгодишното издание на Свети Влас Филм Фест, в рамките на който всяка вечер на сцената на амфитеатъра се прожектират най-новите български филми. Разкажете ни за това събитие.
- Ще започна малко от по-далеч, така започнах своята реч и в първата фестивална вечер. Имам приятел, който винаги ми казва, че съм единственият човек, когото познава, който, като ходи на море някъде уж на почивка, ходи на кино (смее се). Обикновено хората отиват на море, ходят на плаж, отиват по заведения и т.н., а аз често ходя на кино като съм край морето. Сега съм тук отново, за да ходя на кино. За мен по-добра ситуация не би могло да има, защото така или иначе, когато дойда на море само на почивка, винаги се чувствам все едно нищо не правя. А така по този начин оправдавам присъствието си на морето и съм спокоен, че има някаква отговорност, която поемам и си изкарвам готино.
Миналата година не можах да дойда на фестивала, защото снимах. Това лято графикът ми се освободи, което е супер. Много се радвам, че съм част от журито. Въпреки това не го приех просто като някакво удоволствие. Изгледах абсолютно всички филми. Единственият, на който не бях, бе „Уроците на Блага“, но го гледах тук. Радвам се, че имах тази възможност да ги видя, защото някои от тях ги бях пропуснал по кината. Фестивалът е изключително приятно организиран. На много красиво място е. Цялото отношение към гостите и българското кино е страхотно, както и на зрителите, които посещават прожекциите. За мен това е празник на киното.
- Какво е усещането за вас лично да гледате кино под открито небе, под звездите и то край морския бряг?
- Много е приятно. Летните кина винаги съм ги обичал. Честно казано много съм обикалял по тях с моите филми. От амфитеатъра на Свети Влас се вижда морето зад екрана и малко преди да пуснат филма ти гледаш морето и светлините на Несебър. Чуваш вълните и някак си е различно усещане, което по никакъв начин атмосферата наоколо не ти разваля усещането от самия филм. При всички положения е по-специално.
- Като част от журито – какво е основното, което търсите у всеки един филм? Не само в настоящата конкурсна програма, но и като цяло в киното всъщност?
- Аз се занимавам с това и ми е малко трудно понякога да разгранича професионалното от любителското ми гледане. В първите моменти гледам филмът как е заснет и изрежисиран, как играят актьорите и въобще чисто стилистично. Докато не ме хване историята. Ако тя ме хване – забравям да гледам тези неща и значи авторите на филма наистина са си свършили добре работата. От моя гледна точка киното трябва да дава смисъл и вдъхновение. Но това не е задължително, разбира се, за абсолютно всеки филм. Хубаво е да можеш да си извадиш послание.
При българските филми, които тази година се състезават, има много хубави неща. Но има и такива, които не ми харесаха честно казано.
В един момент, гледайки няколко филма един след друг, видях, че всичките са с една тема и сюжет – как главният герой или героиня събира пари, за да избяга от България и влиза в някаква схема. И България е представена като най-грозното място на света.
Всички филми са добре направени, изиграни и режисирани, но тази повтаряща се тема някак си не ми хареса. Мисля да си поговоря след това с директора на НФЦ и да се помисли малко повече за историите и как могат да достигнат до зрителите. Пак казвам, филмите не са лоши, но тази лека негативна тенденция отчитам като завой в грешната посока и се надявам да го изправим. Знам, че е хубаво да се говорят само позитивни неща, но от друга страна това не води до промяна за добро.
- Всички тези неща, които вие търсите, как ги въплъщавате във вашите филми?
- Наистина лесно е да се говори отстрани, както преди малко критикувах другите филми, но истината е, че е много трудно да се направи добър филм. Аз се опитвам да си виждам грешките. Опитвам се да търся добри истории, оригиналност, интересен сюжет, който да дава послание. Давам си сметка, че невинаги успявам да го направя по най-добрия начин. Мисля, че успявам донякъде. В почти всеки филм забелязвам, че някои от компонентите са могли да станат, така да кажа, по-добре и се опитвам да го подобря в следващия. До голяма степен това беше и причината да направим „Завръщане 2“. Правейки „Завръщане 1“, хората реагираха страхотно.
Ние с Башар си го харесахме, разбира се (смее се), но гледайки го, вече леко от дистанцията на времето, аз видях, че колкото и да се гордея с филма, има някои дефекти. И си казах, че ако го направим пак със същите актьори, с малко по-различен сюжет и послание – аз знам как да го направя по-добре. Затова и направихме „Завръщане 2“. Мисля, че стана по-добър филм.
Някои хора чисто носталгично харесват повече първия, но аз мисля, че надградихме това. Аз се опитвам с всеки следващ филм да погледна обективно и да направя по-добре нещата. Правейки филми, е изключително трудно да събереш всички компоненти в едно и да стане нещо кохерентно и цялостно, защото човек се занимава и със сценарий, локации, техника, актьори, снимачен екип, постпродукция и т.н. Колкото и добра идея да имаш, в един момент има някои от тези фактори, които да поемат свой собствен път.
Много е трудно това всичко да се събере в един цялостен продукт, който да няма дефекти. Всичко е процес. Не мога да кажа, че нещата, които сме направили сега, са перфектни, но се надявам, че се учим и стават все по-добре и по-добре.
- Как успявате хем да играете, хем да режисирате, хем да продуцирате, хем да пишете сценария? Не е ли трудно за един човек всичко това, не е ли малко шизофренично?
На снимачната площадка
- Шизофренично е да се занимаваш с всички тези неща едновременно и е много стресиращо, така е. Но от друга гледна точка след това мога да кажа, че почти всичко във филма, заедно с идеите на Башар, с когото работим заедно, са мои. И мога да кажа – да, този филм е мой или наш, на мен и на Башо, и аз мога да поема цялата отговорност почти. Когато само играеш, открих го, когато бях само актьор преди, е, че съм изключително зависим от сценария, режисьора, монтажиста.
Много често резултатът не е такъв, какъвто ми се иска, но нямам думата да го променя. И когато хората кажат, че сериалът или филмът не им харесва, аз се оправдавах със сценариста, режисьора... И в един момент, като видях, че аз мога да направя всички тези неща сам или в комбинация с Башар, тогава мога да контролирам абсолютно всеки аспект – от това как да са облечени героите, до това къде снимаме, с каква камера снимаме, с какъв обектив, каква музика има и т.н.
По този начин филмът, който правим, изразява мен на 100% и мога да кажа – това е мое! Поемам цялата отговорност. Остава завинаги, защото филмите остават завинаги и го чувствам като нещо, което съм създал. Аз лично като творец, ако мога така да се нарека, се чувствам много по-удовлетворен, когато мога да изпълня всички тези неща. Всичко да носи моя почерк, идеи, мисли и философия за живота.
- В началото на разговора ни споменахте за истории, по-мрачни и тъжни. Какви истории обичате да разказвате вие и има ли във всяка една от тях личен мотив и вдъхновение?
- Според мен има нужда и от такъв тип кино и истории – да се посочат негативните аспекти на живеенето в България. Но трябва да има баланс съответно с позитивни филми, жанрови или които представят друга гледна точка на живота, защото той е разнообразен. Не може само едното или само другото.
На първо място моята цел, когато правя филми, е по някакъв начин да вдъхновявам хората. Независимо дали е комедия или драма, както сега направихме. Или нещо средно. Важно е винаги темата да бъде вид вдъхновение чрез примера на някого. Ако филмът, който правя, няма този елемент на вдъхновение – аз просто не се занимавам.
След което винаги идва елементът на личната история и на неща, които мен ме вълнуват до голяма степен. Опитвам се да ги преплета. Например, като правихме „Завръщане“ с Башар, си говорехме за това какъв искаме да го направим. Той каза, че него го вълнува темата за това, че стари български къщи, паметници на културата, биват разрушавани за хотели и др. Аз пък му казах, че мен ме вълнува темата за условното щастие и за това как хората бягат в чужбина и си казват, че като отидат, ще бъдат щастливи. Но не могат да разберат, че щастието тръгва отвътре навън, а не обратното. Много често хората се връщат към корените си, за да открият това, което са искали изначално, но са загубили през годините. Обединихме тези две идеи и след това дойде локацията Пловдив и решихме да не го разказваме тенденциозно, а чрез интересен и забавен сюжет.
Когато правихме новия филм - „Без крила“, вдъхновен от истинска история, исках да го пречупя през моето светоусещане. Не искам да направим просто филм за човек, който си губи ръцете, на хората им е тъжно и след това той го преодолява, а как аз съм се чувствал като тийнейджър и как зрителите биха могли да се отъждествят с героя, дори да нямат подобен проблем.
Замислих се, че аз лично, а и почти всеки друг човек, в даден момент от живота си, сме се чувствали като аутсайдери – все едно не принадлежат на това място, някак си не са част от системата, че другите ги отхвърлят, че не са достойни, не са достатъчно добри в това, което правят. Затова, за да се промени човек, трябва да приеме себе си, пак казвам – отвътре навън, за да може, приемайки себе си, да го приемат и другите. И развитието на идеята беше – след като той може да приеме себе си, човекът, в който се е превърнал, след като няма две ръце – да даде пример на други хора, които са в сходна ситуация да направят същото.
Това нещо да доведе до верижна реакция. Така от истинската история на Мишо вкарахме моите преживявания в едно, с цел зрителите да имат отъждествяване с това, което се случва. Независимо на какви години са, къде живеят, каква раса са и въобще всички различия.
- Това е първият ви филм, вдъхновен от конкретен човек и случка – Михаил Христов. Как той прие идеята ви да разкажете историята му?
- Идеята да направим филма „Без крила“ дойде от Башар Рахал, който е бил на мотивационна лекция заедно с Мишо. Говорили са един след друг, запознали са се. Мишо е разказал историята си и не са останали сухи очи в залата. Директно след това Башо ми се обади много развълнуван и ми разказа за тази вдъхновяваща история и ми предложи да я направим на филм.
Това е малко по-различно, което сме правили досега. Няма как да има забавни неща и комедия. Но във всички филми, които аз съм правил, темата основно е вдъхновението, както казах и по-горе. И си казах, че трябва да опитаме. Направихме един трийтмънт заедно с Искра Ангелова.
Подадохме го в НФЦ и веднага спечелихме. Харесаха го и бързо откликнаха, явно много им е харесал. След което аз написах сценария, координирайки се с Башо, който по това време беше в Щатите. Буквално пишех сутрин между 5 и 6 ч., защото снимахме „С река на сърцето“ във Видин.
След като спечелихме, се оказа, че има параолимпийско състезание в Дубай, на което Мишо е печелил първия си медал, и той каза, че въпреки че нямаме финансиране, да отидем с малко екип – с Наум и Леарт, които играят Мишо и Петър Дачев.
Отидохме на наши разноски и снимахме в Дубай по време на това състезание. 5 месеца по-късно направихме и самия филм в София, Ямбол и Бургас. Аз съм много доволен, че всичко стана толкова лесно. Филмът вече е готов. Пуснахме го по някои фестивали. Наум спечели седма награда от Париж.
Сега ще видим ще има ли други. „Без крила“ излиза в кината в цяла България от 6 декември. Преди това ще направим прожекции за българите в Лондон и Виена.
- Във всеки филм работите основно с приятели и съмишленици. По-лесно ли е за вас?
- Много режисьори, които са автори и правят филми по собствен сценарий, работят с едни и същи повтарящи се актьори. И това не е случайно. Първо, че сте съмишленици и мислите по един и същи начин, второ – много добре знаеш какво можеш да очакваш от този човек чисто актьорски, и трето – когато отидете на снимки и има много фактори, които ти пречат, като атмосферни условия, технически проблеми и т.н., ако и главните актьори не са доволни нещо, то правенето на филм става много сложно. Всеки един снимачен ден струва страшно много пари, нашите бюджети винаги са ниски и когато някой актьор застраши снимките – това може да провали целия филм.
Когато работиш няколко пъти с един човек – вие вече започвате да правите колаборация. Обсъждате сценария заедно, добавяте неща и това надгражда самия проект. Обаче се създава друг проблем, на който аз викам вътрешнозаводски хумор – толкова сте свикнали един с друг, че губите представа какво иска зрителят. И започвате да правите едни и същи неща, мислейки, че хората ги искат.
Хубаво е да имаш външна гледна точка, някой да ти каже какво може да се подобри. Има известно залитане в това да правиш филми с едни и същи хора и затова е необходимо творческите и технически екипи да се обновяват частично периодично. Така растеш! „Без крила“ е първият филм, в който работим с почти всички за първи път. Това по някакъв начин бе малко стресиращо за мен, но си казах – нека този филм да е различен.
Плакатът
Беше риск, но съм доволен. Първата ни асоциация с Мишо беше Наум, защото чисто визуално прилича на него и е в достатъчно добра спортна форма. Не го познавах, но се сработихме отлично.
- Казахте, че щастието и неговите форми ви вълнуват. Щастлив човек ли е Ники Илиев?
- Това дали човек е щастлив е много екзистенциална тема. Опитвам се да си повтарям, че съм щастлив човек, защото правя това, което обичам, което е лукс за по-голямата част от хората по света. Благодарен съм за това. От друга страна от време на време ме налягат екзистенциални мисли, свързани с личния живот, който винаги би могъл да бъде по-добре. Това, което на мен ми носи смисъл, може би не носи на други хора и обратното. По някакъв начин се опитвам да търся отговорите на това, кое ме прави щастлив. Не е толкова просто. Според мен човек трябва да се бори да го намира под различна форма. Откривам, че когато щастието идва трудно, го ценя повече. И по този начин, когато има тегави моменти и трябва просто да издържа, си казвам, че това, което правя, ми носи смисъл и когато отмине – ще съм доволен. Не е лесен този отговор.
- Какво обичате да правите в свободното си време?
- За щастие правя неща, които обичам по принцип. Обичам морето, да гледам филми, да тренирам. Опитвам се да бъда една идея по-социален в моментите, в които нямам толкова работа. Като интровертен човек това по-рядко се случва (смее се), но ми доставя удоволствие. Опитвам се да се наслаждавам на живота една идея повече.
Това е той:
-Роден е на 10 октомври 1981 г. в София
-Син е на проф. д-р Мирослава Кадурина и режисьора Бойко Илиев
-Завършил е Френската гимназия в София\
-Учи кино и телевизионна режисура в НБУ
-Като ученик в XI клас става водещ на предаването „Мело ТВ Мания“
-Негови са филмите „Чужденецът“, „Живи легенди“, „Нокаут, или всичко, което тя написа“, „Завръщане“ и „Завръщане 2“
Екатерина Томова
