- Ицко, издавате детска книжка, чиято премиера е днес, 1 юни. Какво ви провокира да го направите?
Отговорът на загадката кой точно човек се е скрил под името Шекспир стана по едно време за нас с Лиза единствено занимание. На това посветихме доста месеци (ако не и години). Пътувахме по Европа, за да снимаме, Лиза прави проучвания, събра доказателства, написа сценария, режисира, монтира филма. Бях главен персонаж (избягвам думата „герой“, макар че и така може да се каже) и някъде по това време ми каза: „Защо не разкажеш Хамлет за деца?“ И не ми трябваше повече, като се знае, че обичам да съм полезен (А и имах вече пред очите си образа на истинския автор). Но докато пишех, разбрах, че не става за деца, а повече за юноши и даже за по-големи; че трябва да вървя по някакъв ръб – хем да е забавно, хем да съм честен към Шекспир, хем да не съм досаден поучаващ дядо, а да оставя четящия да стига до собствени умозаключения… О, още много други изисквания ми минаваха през ум. Увлякох се. И като чух от Лиза одобрение и като получих втората задача – „Макбет“, и като я изпълних, сам седнах над „Крал Лир“. Но след нея си казах: „Ееее, стига трагедии, я нещо по-весело“. „Бурята“ се оказа готова приказка. „А не може ли да не е Шекспир?“ – попитах. „Може“, каза Лиза. И взех „Вишневата градина“ на Чехов. Не е печатна грешка – „Вишневата градина“. Така я нарекох. И се обосновах. „Филизи 33“ издава книгата. Първите, които видяха книгата, възкликнаха удивено заради илюстрациите - те са на Матилда Финци.
- Лиза, как така се случи, че вашата дъщеря илюстрира книгата?
Ицко пишеше тази книга (озаглави я „Пет пиеси, разказани от актьор“) в продължение на 7 години. И през последните месеци, когато вече знаехме, че ще я издадем, той четеше отделните истории на Матилда. Хем защото на нея й е интересно, хем за да изпробва текстовете – интригуващи ли са, ясни ли са… Докато четеше, Матилда рисуваше: ту персонажи, ту описани предмети, ту ситуации, ту действия. Много ни бе интересно да разглеждаме сетне тия нейни рисунки: как тя си представя Хамлет, какъв според нея е Просперо, как изглеждат духовете на неговия остров... Матилда рисува с каквото й попадне – химикалки, моливи, пастели, боички. Ала точно по времето, когато Ицко четеше своите текстове, тя се увлече да рисува с черен маркер или писец. Просто случайно така се е получило. Ето защо рисунките в книжката са еднотипни катотехника. Тя рисуваше тези илюстрации през миналата зима, тогава бе на шест (през април навърши седем).
- Да ви върна назад в детството, какви бяхте като деца?
Ицко: Кой може да каже за себе си какво дете е бил и да е вярно? Май по-добре да кажа за факти: например веднъж след кино, уморен навярно по пътя за вкъщи, се разревах, защото настоявах майка ми да ме нарече pashariko (птиче – на шпаньолски), а тя се беше заинатила и отказваше. И така от киното до вкъщи.
Обичах да играя с една конструкторска играчка „Мерклин“ – метални надупчени плоски, тесни и широки тенекийки, от които с винтчета и гайки сглобявах какво ли не. Но мечтата ми да получа най-богатия комплект части „Мерклин“, в който знаех има и курдисващ механизъм, така че сглобеното да се движи самостоятелно, не се сбъдна. Не бяхме достатъчно богати и все отлагаха да ми го купят.
Лиза: Много волно, детство мечта. Аз имах най-хубавото семейство, най-хубавите приятели, най-хубавите играчки. И понеже помня всичко това, ще ми се и Матилда да получи всичко най-най. Ще ми се да вярвам, че правим най-доброто, за да се случи. Единственото, струва ми се, което досега някак е омрачнило детските й дни, е смъртта на баба й (моята майка). Матилда много обичаше да бъде с баба си, често си говорим за нея, липсва ни. Това е празнина, която няма как да запълним – живеем с тази празнина и често е много тъжно.
Ицко: Матилда много обича да бъде с дядо си, таткото на Лиза. Той се старае всяка възможна минута, когато сме в София, да бъде с Матилда. И изобщо Матилда расте, обградена от много обич. Аз усещам как тя предизвиква към себе си обич, мила е, много е мила. Виждам с каква топлота и грижа се отнасят към нея всичките ни близки и вярвам, че това я прави уверена, със здрава психика.
Лиза: Да, всички ние – и татко ми, и сестрата на Ицко - Ида, и Санчо, и Пепето (внукът на Ида), и моят брат, и нашите приятели – всички ние се отнасяме с голямо внимание към Матилда. Ето защо тя няма нужда от някакво свръхдопълнително внимание, от чужди похвали. Хвалят я много разни доброжелателни хора за рисунките към книжката на
Ицко, да речем, ала на нея бързо й доскучава от тези хвалби; виждам, че бързо гледа да прекъсне. И това ме радва.
Ицко: Харесва ми, че Матилда е грижовна към тези, които са около нея. Обича да помага, умее да се занимава сама – реже, шие, измисля неочаквани сюжети за своите кукли. Играем заедно двамата най-често по сюжети, които тя измисля начаса, сменя ненадейно обаче ходове; играе по два-три персонажа, преправя си гласа, кара и мен… Увличаме се много в тия игри – докато не ни повикат за ядене, за сън, за разходка – можем да откараме страшно дълго.
- Ицко, актьор ли искахте да станете като дете?
- Да. Пазех го в тайна. Бях вече в трети клас на прогимназията (по сегашному седми клас), когато се издадох пред моя приятелка, че и аз като нея (тя първа ми беше доверила своята мечта) искам да стана киноактьор. Дотогава го пазех в тайна. Взимах частни уроци по цигулка, имах учител, който ме насърчаваше, похвалваше, но парите вкъщи намаляха, с изпит влязох в държавното музикално училище, то беше безплатно, а там попаднах на взискателна учителка. Все беше недоволна от моето малко циганско свирене, т.е. некласическо. Загубих самочувствие. Няма да стана цигулар, реших. Една година след края на гимназията кандидатствах във ВИТИЗ (Театралната академия). Меракът ми беше да уча за киноактьор, но нямаше такава школа. Имаше за театрално актьорско майсторство.
- Лиза, каква бе вашата детска мечта?
- Принцеса. Или учителка. Този отговор ми напомня на онова, което каза преди няколко дена Матилда. За един вестник трябваше да даде нещо като интервю (във връзка с книжката на Ицко) и на въпроса: „Днес какво нарисува?“, тя отговори: „Духове, към 10 или 80 духа“. Та и аз така – принцеса или учителка… Е, оказа се, че съм постигнала мечтата си, нали?
- А Матилда каква иска да стане като порасне?
Ицко: Казва, че иска да бъде балерина. Преди много танцуваше, непрекъснато. Сега по-рядко. По-рядко иска да я водим да гледа балет – сега предпочита да гледа и слуша опера. Но не иска да се учи да пее, не знам дали има талант за пеене: просто обича да бъде в операта, обича оперни представления на живо (не филмирани).
Лиза: Аз нямам отношение към операта, това не е изкуство, което разбирам и обичам. Ала заради Матилда се старая, научих покрай нейното увлечение сюжети, изпълнители, прословути арии… Сега по някаква причина особено е харесала „Ана Болейн“ на много скучния за мен Доницети и търся къде и как бихме могли да идем да гледаме. Когато бях дете, татко ми много често ме водеше да гледам фокуси: от всичко на света най-много обичах да гледам фокусите на Мистър Сенко. Не исках да ставам илюзионист, не исках да знам какво как прави – просто обичах да го гледам. Омагьосваше ме вълшебството, което той създаваше, и ми бе достатъчно просто да съм наблизо в тъмнината на залата. Нещо такова си представям, че се случва с Матилда, когато слуша или гледа оперни представления – някаква магия, невидима за околните (или поне – неясна за мен, тъй като аз не разбирам оперното изкуство).
- В понеделник представяте и книга за Кафка. Какво представя тя и защо именно той?
Ицко: Съвпадение е, че моята книга „Пет пиеси, разказани от актьор“ и академичният труд на Лиза, посветен на Франц Кафка, имат своите премиери практически по едно и също време – премиерата на моята е на 1 юни в „Сфумато“ от 19 часа, на Лиза – на 3 юни от 18 ч., в Чешкия културен център в столицата. Както вече стана дума, написването на моята книга отне 7 години; Лиза написа своята през последната година. Съвпадение… Представянето на 1 юни (деня на детето) е символично избрана дата; представянето на 3 юни е обвързано с честване на 100-годишнината от смъртта на Франц Кафка. Благодарен съм на Маргарита Младенова и Иван Добчев за възможността представянето да бъде в „Сфумато“. За Лиза пък важно бе нейната книга да тръгне по своя път именно от Чешкия център – радвам се, че Силвия Дерибеева и управата на центъра така сърдечно се отнасят към нас от години насам.
Лиза: Книгата се нарича „Франц Кафка. „Превращението“. Режисьорски анализ“. Тук представям метод на работа по филмиране на дадено литературно произведение: първо разкривам съчинения от мен метод (състои се от пет хода, нещо като „обструкции за работа“); сетне онагледявам този метод чрез анализ на новелата на Кафка. Струва ми се, че тази книга може да бъде интересна за онези, които се интересуват от творчеството на Кафка, не само за режисьори. Аз преподавам в Нов български университет дисциплини като „Филмов анализ“ и „Екранизиране на класически произведения“ – ето защо за мен бе логично да изградя през годините някаква своя конструкция по филмиране на дадена литературна творба.
- Защо я посвещавате на своите професори от НАТФИЗ – режисьорите Георги Дюлгеров и Светослав Овчаров?
Лиза: Докато писах този текст, в главата ми – незнайно защо – изникваха техни думи, техни наставления, техни високи изисквания към честността в работата. В продължение на пет години главни фигури за мен в света на киното бяха именно те двамата, сетне Георги Дюлгеров се превърна и в мой научен ръководител (на докторската ми работа, сетне при писане монографията за доцентура). Днес самата аз обучавам студенти по кино (макар да ги обучавам в областта на теорията, не в практиката) и виждам колко е важно, че именно Дюлгеров и Овчаров са били в първите ми стъпки в киноизкуството мои учители. За мен те двамата са висш еталон, недостижима величина. И колкото повече години минават, толкова повече ценя онова време, което съм прекарала с тях, покрай тях.
- Наскоро станахте член на Европейската киноакадемия. Какво означава това за вас?
Лиза: Не знам още, ще видим нужно ли ми е, как е…
- Предстоят избори 2 в 1 на 9 юни. За какво гласувате, какво очаквате да се промени?
Ицко: Да, винаги гласувам. Това за мен е много важно.
Това са те
- Той участва в някои от най-популярните български филми като „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Щурец в ухото“, „Господин за един ден“
- Тя е режисьор на документални филми в Европа и Америка и лектор по история на изобразителното изкуство, от 2016 г. е доцент
- Преди 10 г. стават семейство и създават творческото обединение „Филизи 33“, чрез което създават редица театрални и филмови проекти като „Вера“, „Космос“, „Лятото на Мона Лиза“, „Магарешка опашка“, „Аз бях Джек Керуак“, „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“
- Той е баща на актьора Самуел Финци, а с нея имат дъщеричка Матилда
Лео Богдановски
