- Владо Пенев пуска брада, а това в последните години е точен знак, че започва сериозният театрален сезон. За колко спектакъла всъщност ви трябва брада и не можете без нея освен за „Великденско вино“?
- Със сигурност ми трябва още и за „Бащата“, защото там играя човек, който не се поддържа. А във „Великденско вино“ играя свещеник - у нас е прието свещениците да са с брада. Иначе никъде другаде не е задължително да има брада. Но понеже „Великденско вино“ се случва на камерна сцена, съвсем близо до хората, струва ми се глупаво да си лепя нещо изкуствено. Предпочитам да е максимално автентично и убедително.
- Имали ли сте някакви произшествия с мустаци или брада, когато сте ги лепили?
- Не обичам самото усещане да имам нещо залепено на лицето. Неприятно е. Миризмата на това театрално и кинаджийско лепило е на дъвка, но самото усещане не е комфортно. Не ми се е случвало да стане някакъв гаф. Но точно поради тази причина, че не обичам, рядко ми се случва да играя със залепени брада и мустаци. Имаше един сериал, „Недадените“, по БНТ. Играех митрополит Стефан, който е основна част от спасяването на българските евреи, тогава нямах брада и бях със залепена. Не се чувствах удобно. Когато се налага, играя.
- А как стигнахте до идеята за „Великденско вино“, това се смята за май най-върховния текст на българската драматургия?
- Да, „Великденско вино“ е може би най-добрата пиеса, която е съвременна българска. Изключителна като текст, като композиция, издържана е по всички правила на световната драматургия. Изумителна! Невероятно заредена с емоции, с мисли... А в същото време е и силно комуникативна, въздействаща, веднага влиза под кожата на зрителите - като текст, като тема, като как може да се случи това нещо по Великден, без да има моят герой, поп Кръстю, с кого да сподели всичко това освен с един ням човек. Той дълго време очевидно е седял, без да идват при него поклонници, пред които да извършва служби. Това е изключителна ситуация. Мисля си, че поп Кръстю е жертва на една фейк новина, казано на съвременен език. Той според мен си е отишъл, без да разбере мащаба на това, което му се е случило. Но през цялото време казва как е абсурдно да искат от него тази тежест, да му държат сметка и да го обвиняват, че е предател. Има много здрави аргументи срещу това, че той е предател. В същото време той остава в съзнанието на хората като единствения издайник на Левски. Смисълът на нашето представление е, че със сигурност поп Кръстю носи някаква отговорност, но далеч не е единственият. Та по отношение на драматургията това е изключителен текст.
- Кога започнахте този проект?
- Ние с режисьора Явор Гърдев се опитахме да го направим преди три години като частен проект, с който да обикаляме из страната, защото ни се виждаше възможно. Тогава аз се уплаших, не бях готов, защото никога не съм имал самочувствието, че мога да задържа вниманието на зрителите за толкова много време, час и половина. И се отказах. През 2022-ра се случи така, че наближаваше кръглата годишнина от обесването на Левски, която бе тази година, а Народният театър трябваше да има заглавие, свързано с тази дата. И решихме да продължим нашия опит от преди три години. Не бях много съгласен, но ме убедиха. И се получи нещо наистина много хубаво, защото в това представление дебют в театъра прави Павел Койчев, който за мен е един от най-големите български художници и скулптори.
Черпи за ЧРД преди година - от ляво на дясно са Диана Алексиева, Теодора Духовникова, Марта Вачкова, Юлиан Вергов и Захари Бахаров.
- Как всъщност се случи това нещо с Павел Койчев?
- Това, че той е направил тази среда, предметите от нея, ме вдъхновява. Не ми се е случвало досега и не знам дали на някой друг му се е случвало средата да те вдъхновява, да те възвисява, да те предизвиква да постигаш повече от собствените си възможности. А случаят е точно такъв. Обожавам това пространство, създадено от Павел Койчев, и енергията, която е заключена там. Чувствам се част от нещо много по-голямо, от някаква инсталация, от друго много по-голямо изкуство, а не просто от едно представление, което един актьор споделя със зрителите и те съпреживявят. Не е само това, нещо друго е, по-голямо и по-възвишено. Много съм доволен. А и Явор Гърдев беше в някаква много висока режисьорска форма. Всички неща, които ми е казал - аз не обичам много да ми обясняват „това така, пък онова онака“ - но всичко, което той ми каза, е толкова работещо и вършещо работа, че все едно аз съм си го измислил.
- А Павел Койчев вие ли го доведохте в спектакъла?
- Не, Явор. Аз първо помислих, че това е абсурд, как ще се съгласи Павел Койчев да работи за театъра?! Но то стана. И след това, като той гледа за първи път представлението, на свой ред бе толкова въодушевен и толкова му хареса направеното. За него също бе неочаквано. И това много ме радва. Ето такива неподправени реакции на хора, които са чисти и изключително талантливи, са много важни за възприемането на това представление.
- Павел Койчев се изразява с други форми, но какво ви каза с думи след представлението?
- Каза, че не е гледал такова нещо, че е страхотно въздействащо, че се е вълнувал и не е очаквал да попадне на подобно представление, което да го покърти, да го развълнува. Да го извади от обичайното състояние на зрителите, които в повечето случаи са просто воайори – пристигаш, гледаш, смееш се, плачеш, реагираш. Но рядко се случва представлението да те преобърне до такава степен, че не знаеш къде си и кой си.
Отпечатъци, послание и шарж на Стената на славата пред Театър 199.
- В този текст някои виждат силно обобщение, че едва ли не всички сме виновни пред Левски, а вие как го претворявате?
- Понеже аз играя поп Кръстю, аз съм абсолютно на негова страна. Разбира се, че не можем да търсим отговорност от целия народ. Попът казва: „Вие нищо не знаете и не подозирате - по-добре е да загине един человек за народа, отколкото да загине целият народ“. Ето туй е някак си оправдание, че понякога един, и то най-достойният, този, който най-много не би трябвало, става жертва. Но пък е точно тази саможертва, която се превръща в знаме, дава пример, повежда след себе си целия народ да отиде там, където той иска. Не мисля, че трябва да се обвиняваме и да търсим някаква вина в нас самите преди или сега и в момента. Просто това е едно много сериозно изследване на народопсихологията ни, която винаги ни кара да се опитаме да минем метър, да сме малко встрани от правилата. Не да вършим чак беззакония, ама ако може, малко да минем по втория начин... Да се уредим, да не е по първия. Защото, ако се справиш с всичко както трябва, изглеждаш малко глупав в очите на околните. Малко не си „голем тарикат“, ако правиш всичко както трябва. По-скоро е това, отколкото да търсим отговорност в нас самите.
- За тази роля получихте двете най-големи индивидуални награди, взехте и наградата на София за театър, как се чувствате след тях?
- Аз от години съм почетен гражданин на София, това е моят роден град. Много поколения съм софиянец, по бащина линия имам и родословие от Кюстендилско - като всеки българин имам много кръв, дошла от различни места. Но София е моето място. Много обичам моята си улица, на която съм роден. И това, че съм почетен гражданин на София, е забележително, а сега и тази награда, която е специално за театър. Кара ме да мисля, че съм направил нещо сериозно, защото ми се е случвало и преди, когато пак получих един след друг „Икар“ и „Аскеер“ за ролята си в „Мъртвешки танц“. И тогава пак беше едно много хубаво преживяване. Спомням си, че на Аскеерите бяхме номинирани за главна роля с Мариус Куркински, той за един от най-хубавите му моноспектакли - „Сътресение“, а с Деян Донков - за „Дон Жуан“. Двамата са грандиозни артисти, гиганти са! И аз си бях казал, че по никакъв начин няма как да ми дадат наградата на мен и то е ясно. Забавлявах се много и ми беше много приятно. Като стигнаха на нашата категория, викам на Мариус: „Хайде, ставай да си вземеш наградата!“, защото няма как да бъде друго. Но казаха изведнъж моето име. Тогава си дадох сметка, че очевидно това, което съм направил, даже не съм разбрал колко е впечатляващо. Другите ми изключителни колеги смятах за много по-заслужаващи да получат тази награди, а те я дадоха на мен. Та това за втори път ми се случва, двете награди за едно и също нещо да дойдат при мен.
Мария Бакалова му връчи Икар за ролята на поп Кръстю, после взе и Аскеер тази година.
- А в София имате ли си любими места, още ли карате колело?
- Рядко карам колело напоследък. Изкарах шофьорска книжка в края на 70-те години и никога не съм имал кола, защото тя ще ми създава много повече грижи. Няма къде да я паркирам. А и какво да я правя през по-голямата част от времето, след като работните ми места са много близо, на една крачка разстояние от мен. Ходенето пеша е между две и три минути. Малки разстояния са. Много обичам тази част на София, която познавам, която съм обхождал навремето, в която съм тичал като дете и където съм живял през всичките тези години. Опитвам се да направя моята част от града по-красива. Цялата сграда, в която живея, се опитвам да я направя много по-чиста и зелена. Още имам около една трета непокрита със зеленина, но бавно и полека ще направя и това. Садя дървета.
- Магнолията пред дома ви продължава ли да цъфти?
- Разбира се. Тя е много голяма и вече има с нея още една, която май няма да се хване, но може и да успее, не съм сигурен. И засадих глицинии - бледолилава, бяла и розова. Надявам се да цъфтят, защото имах една, която не цъфтя 15 години. А някой ми каза, че трябвало да чакам поне до 16-ата. Аз хич не я чаках и я отрязах. Сега засадих нови, които дано да цъфнат някога. Имам там много нови неща. Но се опитвам да засаждам такива растения, които не искат много повече грижи, след като са се хванали. Защото се уморявам и не винаги мога да се занимавам с тях. А като няма кой да го прави, растенията страдат най-вече. Та и аз бих искал да засаждам такива растения, които нямат нужда от моята грижа след това и могат да се справят сами.
Това е той:
Роден е на 24 октомври 1958 г. в София
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ при проф. Николай Люцканов с асистент Маргарита Младенова
Играе в състава на Младежкия театър, след това е в трупата на Народния театър, а после и в Малък градски театър „Зад канала“
Първата му роля в киното е на Христо Смирненски в „Поетът и дяволът“ през 1984 г. Играе във филмите „Дзифт, Love.net, “Аз съм ти“, „Рая на Данте“, „Приятелите на Емилия“ и др.
Ролята му на ченгето Емил Попов от сериала „Под прикритие“ стана култова
В театъра има множество награди, по три пъти печели „Икар“ и „Аскеер“, тази година ги взе една след друга за ролята си на поп Кръстю във „Великденско вино“ с режисьор Явор Гърдев
Владимир Пенев е от най-популярните озвучаващи актьори в телевизията
Бе част от детективите в „Маскираният певец“ по NOVA
Разведен е, има една дъщеря
Бе служебен министър на културата в правителството на Марин Райков през 2013 г.
Георги П. Димитров
