0

- Цяла седмица зрителите на NOVA се любуваха да ви гледат в „Черешката на тортата“ заедно с Васил Петров, Иво Танев, Рене Йошида и Георги Линев. Какво беше това изживяване за вас? Със сигурност нещо ново и интересно...

- Всъщност това е втора „Черешка“, в която участвам, и бях много радостна, че бяхме една прекрасна група. Защото във всяка работа човек трябва да има компания. Няма ли я, после и нищо друго не става. Така че аз бях много радостна от нашия състав. Аз много харесвам Васил Петров, който е прекрасен наш певец, както и това младо момче, Георги Линев, което е композитор и се е завърнал от Америка заради своя любов. И Иво Танев, който е много ведър, бодър и чудесен. Много я харесвам и Рене Йошида. Въобще какво да кажа – беше пълно с хубави чувства, усмивки и добра енергия.

- Видяхме, че готвенето не може да ви се опре. От къде имате тези кулинарни заложби? Наследени ли са?

- Кулинарните заложби са от моите баби и дядовци, разбира се, и от баща ми и майка ми. Но тъй като аз бях едно глезено дете, винаги майка ми готвеше вкъщи. Баща ми беше царят на рибите – той ги подреждаше като картини в дългите чинии. Винаги имаше много гости вкъщи, художници, пееше се, танцуваше се, смях... Театър, кино, изложби – не бяха чужди за нашето семейство в град Бургас, където съм израснала. Баба ми умееше много хубаво да готви. И северняшкият род на майка ми също умеят великолепно да готвят. Но, разбира се, аз бидейки Глезана Писана на семейството, казвах на майка ми, когато бях малка: „Аз никога няма да готвя, защото ще ходя само по ресторанти“. То не беше неистина. Така се случи в тоя живот, че като бях и във ВИТИЗ, после тръгнах и по разпределение, после започнах и да снимам, тъй че винаги ми се налагаше някъде навън да се храня. Но аз обичам да готвя, защото си играя с цветовете и това ме забавлява много. И не е лошо и да е вкусно. Но просто изпитвам удоволствие да си подреждам всички цветове. Даже вкъщи всички казват – и приятели, и мъжът ми, че много обичат да ме гледат как си приготвям лука, който е бял, чушката, която е червена, зелена, жълта и т.н.

- Това е артистичната ви натура...

- Гледам да стане една картинка на масата. Например белият ориз, в който нарязах една червена чушка да има цвят. 

- Да поговорим за театъра – вашата голяма любов. В кои постановки могат да ви гледат нашите читатели в момента?

- Моята биография е дълга в театъра. 28 години бях в Сатирата, 7 години бях в Народния театър, една година бях в театър „София“. Преди това разпределението ми беше 3 години в Кърджали, една година в Ямбол -  там отидох заради Илия Добрев, нашия голям и прекрасен артист, който ме покани за едно представление. В Кърджали играехме пак с Илия Добрев, който дойде в нашата компания специално, за да направи „Идиот“ на Достоевски. Доста неща съм изиграла и в кино, и в театър. Сега съм на свободна практика. И това, което играя, ще бъде живот и здраве през есента – пиесата „Маршрутка“. Това е последният спектакъл на Пламен Масларов, един прекрасен кино- и театрален режисьор. Освен това мой приказен приятел, за съжаление вече не е между нас. Над 15 години вече играя в тази пиеса по текст на Елин Рахнев. Гостуваме обикновено в театър „Сълза и смях“, защото продадохме спектакъла. Той беше в Сатирата, от там малко ни изгониха, но минаха няколко години и го продадохме на Хасковския театър. Така че от името на Хасковския театър, нашата софийска група играе този спектакъл в „Сълза и смях“. Освен това при Искра Радева в нейния театър „Искри и сезони“ играя в една женска комедия „Леща, грах и диаманти“ на Пиер Шено. Имах един прекрасен моноспектакъл „Надежда сляпата“, който ми беше подарен от Боян Папазов, когато бях на 25 години. Беше написал за мен на едно малко бяло листче към текста: „Маро, това е изцяло за теб!“ Разбира се, аз тогава нямах смелостта и жизнения опит в театъра да го направя толкова млада, изчаках да стана на 50 години и си направих подарък. И направих този спектакъл в Народния театър, на камерната сцена с Възкресия Вихърова. Това е текст за една луда и сляпа жена, по истинска история. Много обичам да играя по истински истории. 

- Това ли е голямото предизвикателство за един артист – да изиграе роля по истинска история?

- Аз обичам във всяка една роля, която играя – в представление или филм, да преживея и да представя в цялост образа. При истинските истории обаче има нещо, което  е много задължаващо – не можеш да излъжеш, в нито един жест, в нито една мисъл, която искаш да изразиш. Имам една история, в първия ми филм „Авантаж“ на Георги Дюлгеров, там също трябваше да изиграя реално съществувала жена, но аз нямах смелост лично да отида и да се видя с нея. Защото толкова силна роля, толкова сложна съдба, че моята смелост беше до тук. И помолих само да ми запишат на касетка един неин монолог. За да я чуя как тя говори и да мога максимално да се доближа до начина, по който говори, дори до нейното дишане. Защото всеки човек има една моторика на дишане, на смях, на начин, по който се изразява чрез тялото, мимиката, жестовете. Нещо, което е неповторимо. Затова аз всеки един човек го възприемам като Слънцето. Колкото лъчи има Слънцето, толкова са хората различни.

- Коя е ролята, която си мечтаете да изиграете?

- Имам си мечта, обаче много напреднах в училище... Много искам да изиграя една антична трагедия, обаче в същото време чакам да се роди подходящият режисьор. Това е моята мечта. Страшно много искам да изиграя това. В античната трагедия има такава емоция, такава сила, каквато няма никъде другаде. Съвременните неща са някак по-леки. И за възприемане, и за мислене. А да влезеш в онова време отпреди векове, да го мислиш и да го преживяваш, ми се струва много красиво.

- Сега живеем в много странни времена. С какво се промени театърът, колегиалността? Разказвали са ни колко задружни сте били преди време. Как е имало приятелство между актьорите. Сега като че ли вече я няма тази задружност. Като че ли комерсът превзе малко нещата.

- Да, точно това щях да кажа. Животът стана комерсиален. Аз не обичам използвачеството. Или да гледам как ще се прибера в 9, защото имам някакъв интерес. Не ми харесва това, че се събираме за една пиеса, свършва репетицията и все едно бомба е паднала. Всеки тръгва нанякъде. Не че всеки няма ангажименти, но никога не мога да забравя това – и правя паралел с него – че едно време в Сатирата, когато свършехме снимки, ако ще да е посред нощ, се връщаш в театъра. Имаше едно малко ресторантче и винаги знаех, че след снимките през нощта, отивайки долу, ще срещна винаги Парцалев, Младен Киселов, нашия прекрасен режисьор и кой ли не още. И винаги ставаха разговори само за театър. И за някоя друга щуротия, естествено. Но знаеш, че там са хората – и можеш да танцуваш, можеш да пееш с тях и можеш да се радваш. Забравихме малко да се радваме. Нали така пише и в Библията: „Радвайте се“.

- Можете ли да кажете, че има истинско приятелство между актьорите?

- Разбира се, че има и мисля, че и днес го има това. Защо да липсва? Нали само във Франция казват, че в съда не приемат показанията на артистите, а тук все още ги приемат (смее се). Вярвам в любовта между хората, вярвам в това, че могат да бъдат приятели актьорите. Била съм в такива компании и сега съм в такива компании, с които играем. И наистина – фалшът си личи и на сцената. Защото ако не се обичаме, и това личи. Ако не се понасяме, и това личи. Всичко си личи там. Ти можеш да си мислиш, че си се скрил зад някакъв грим или някакъв костюм, но на сцената е все едно някой те гледа през една огромна лупа. И всичко се вижда – колко си страхлив, колко си искрен, колко си тъжен, колко си мрачен, колко мразиш или обичаш някого.

- Истината рано или късно винаги излиза наяве...

- Тя е такава – каквото и да правиш, винаги ще си покаже опашката от някъде.

- Наскоро участвахте в няколко събития в памет на голямата Стоянка Мутафова, една от най-близките ви приятелки. Кой е споменът, който винаги ще пазите за нея?

- Той не е един, те са много. Но какво да кажа? Как да я обрисувам така, че всички, четейки, някак си да си я представят? С едни малки, светещи очи, те не бяха толкова малки, но на мен ми изглеждаха като лисичи очета, които блестят. Които светят с такава проницателност, но когато те обича, сякаш те целува с очите си. Това не мога да забравя. Наистина, ние трите бяхме „Трите грации“ - Невена, Стояна и аз. И като се съберем, настъпваше светлина в гримьорната. А Стояна не беше от типа жени или типа хора, които мигновено да покажат любовта си. Имах чувството, че първо малко трябва да те поогледа, малко да те измери. Както добрият шивач знае как да ти вземе мярка – на шията, на раменете, на талията. И когато ти предаде готовата дреха, кипи от щастие, защото тя е точно за теб. Това са очите на Стояна. Това е признанието ми към тази велика жена. Вечна жена.

- Много хубави спомени, много хубави емоции...Как искате да завършим това интервю?

- Искам да кажа, че човек е роден с любов и трябва да живее с любов. Тя любовта не е само от мен към теб, от мен към децата ми, от мен към мъжа ми и обратно. Тя е и към цветето, и към котката. Като полееш едно цвете и видиш как цъфти и пред очите ти отваря всеки цвят всяка сутрин, какво по-красиво от това? И това е казано в Библията: „Очи да имаш, да видиш“. Защото уж всеки гледа, но какво вижда? Да си щастлив, когато видиш една картина на художник. Да си щастлив, когато видиш една красива скулптура. Да си щастлив и от това, че си сложил чиста и изгладена покривка на масата. И върху нея пак да има цветя. Това е. Никой не знае колко е продължителен тоя живот. Както казваше Иван Радоев в пиесата „Биволът“: „Като знам колко дълго ще сме умрели и колко малко ще сме живи“. Затова трябва да се радваш през това време, дадено ти от Бога на земята

Това е тя:

- Родена е на 13 септември 1953 г. в Бургас

- През 1975 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“в класа на професор Боян Дановски

- На следващата година получава наградата на Съюза на артистите в България за най-добър млад актьор

- Участва в десетки филми, сериали и театрални постановки. Носител е на редица български и международни награди

- Сред множеството филми, в които е имала роли, са: „Откраднати очи“ (2005), „Дунав мост“ (1999), „Да обичаш на инат“ (1986), „Маневри на петия етаж“ (1985), „Адаптация“ (1981), „Дами канят“ (1980), „Авантаж“ (1977).

- Съпруга е на режисьора Димитър Радичков, син на писателя Йордан Радичков