- Как посрещнахте рождения си ден и новата 2023 година, г-жо Иванова?
- Чудесно, на топло в Занзибар. Пътуването стана много инцидентно. Развигор имаше уговорка с приятели в Лондон и мислех, че ще отида с него, даже си беше купил билет. Но приятелско семейство ми направи предложение, което не можах да откажа, да изкарам с тях празниците там.
- През пролетта ходихте и в Кападокия с вашата кумица...
- Тази година ми беше пътешественическа. Дадох си сметка колко е хубаво да не се задържам през цялото време на едно място. Колкото и приятни срещи и моменти да имам в работата, като пътуваш за кратко, животът става по-интересен и приятен. А вече дори не е нужно и кой знае колко средства, тъй като има и по-евтини полети...
- Разкажете за пътуването в Занзибар.
- Тръгнахме на 26 декември в 23 ч. Даже пилотите и стюардесите останаха с нас 8-те дни там. Искам да ги похваля, тъй като нашите са наистина много добри. Аз, която се страхувам от излитане и кацане, и при четирите бяха вълшебници, не ми причиниха никакъв стрес. Самото пътуване беше много интересно. Полетът беше нощен, без прикачване. Само в Египет трябваше да кацнем за зареждане. Като приближихме, видях страхотно светлинно шоу – толкова красиви светлини съм виждала само като кацах в Лас Вегас. Виждах огромен град и чух пилотът да казва, че летим над Кайро – надявам се да посетя и него. Тези светлини продължиха като магистрала – оказа се река Нил. След това кацнахме в Асун, където бе 17-18 градуса в 2 часа през нощта. Седях до люка и съм се отпуснала, изведнъж видях звездите толкова големи, колкото никога не съм ги виждала, а не летяхме толкова високо. Леко задрямах, мислех, че заспивам, когато видях изгрева - в далечината като дъга в най-различни нюанси това златисто нещо ни обгърна самолета и се чудех какво става. Беше около 3,30 ч. и сякаш влязохме в слънцето. По никое време дойде денят. Не мигнах тая нощ. Оказа се, че на екватора е рязка разликата между ден и нощ. После пътувахме по светло.
- Голям ли беше шокът при кацането?
- Ние кацнахме на стария терминал, макар че имат и нов, и започна нашата приказка в джунглата. В началото не знаех каква беднотия е там. Бяхме се преобули и преоблекли, носехме летни неща, а зимните дрехи останаха на летището. Изведнъж такава жега, като в сауна влизаш. Но на летището имаше климатик, а там ни чакаше шофьор с климатизиран автомобил. Видяхме бедни къщи, не толкова чисти улици, бедно живеещи хора. Странното е, че беше уникално труден трафик. Талиги с биволи като в Индия, много мънички мотопеди. Всичко това върви за някъде и няма нерви, няма напрежение - всички се усмихват, едно равновесие имаше, което ме впечатли. Красива растителност - целите дървета са все едно огромен букет. Живеят в бараки, плод-зеленчукът е на улицата, обувки продават. Живеят бедно, но щастливо. Според мен те не знаят какво е другият, нашият свят. И по-добре да не знаят - живеят и са доволни от това, което имат, не ламтят за повече. Нашият свят е по-красив, но зловещ и жесток. Доста безработни видях, но това го има и в Индия, Пакистан, Тайланд.
- Какво ви впечатли?
- Там няма прегърбени хора - това ме изуми много. Жените носят на главите си денк с дрехи или кофа и стоят изправени. Ние носим торбите с ръце и сме адски прегърбени, с развалени гръбначни стълбове. Дядото на шофьора ни е на 106 г. Не ядат много месо, нямат просто. Много здравословно се хранят, сякаш не е отровена почвата. Жизнени хора, сравнително слабички. Видях по-пълни деца, което беше странно.
- Къде бяхте настанени?
- В прекрасно селище с двуетажни къщички, с красива зеленина на брега на океана, с басейни, барче, красив ресторант, отворен отвсякъде. Температурата е между 28 и 30 градуса, денонощен прекрасен бриз - някакъв рай е, нито ти е топло, нито е студено. Само веднъж заваля, и то за кратко, докато бяхме в ресторанта. След 5 минути всичко беше изсъхнало.
- Как минаваха дните ви?
- Не ме интересуваше лежането на плажа и да се върна с тен. Много исках да разглеждам. Никъде не видяхме ядосан човек, нелюбезен - всички усмихнати, говорят английски, но имат и местен език. Услужливи са, ако питаш за място, даже ще те преведат през целия пазар. Първия ден нямах търпение да се разходя, макар че бях уморена. Тръгнах да разглеждам комплекса и в храстите нещо промърда. Изкарах си акъла, а видях маймунка като капучино - хапва си нещо и ме гледа. Чула съм, че могат да ти вземат банана от ръката, леко извадих телефона и я заснех, но тя си стоя много кротко. Имаше и влечуги, но то е неспасяемо, все пак е джунгла, тяхното си място. Един от пилотите ми прати снимка на питон как се спуска по палмата. Има и дървесни змии. Посъветваха ме да не заставам под палма, тъй като маймунка може да ти тресне кокосов орех в главата, но аз не видях нищо такова.
- С какво се хранихте?
- Екзотична храна - маракуя, папая, манго, риба. Пикантно телешко, свинско нямаше. Омлети вътре със зеленчуци, пак така пикантни. Имаше и европейска храна. Десерти с маракуя, диня, пъпеш, банани - друг вкус имат, много по-сладки са, отколкото са в Европа.
Кокосът се продава на пътя, като слезеш от колата, ти го обелват, издълбават и може да се пие, както ние пием вода или лимонада. Кафето по брега е 80-90 цента за местните, за нас - 4-5 долара. Веднага те преценяват - развили са един тарикатлък да те преценяват колко пари може да им дадеш. Там не се краде, дори да си забравиш чантата, ще ти я върнат. От пазара обаче нямаше какво да си купя. Взех си само една картина - сега ще си я сложа в рамка, красив пейзаж, носи ми това чувство за горещина и палми. Купих си и магнитчета – красиви, но тежки, като от порцелан направени.
- Ходихте ли все пак на плаж?
- Влязох до колене. Водата на Индийския океан е топла като чай, с много хубави нюанси. Дъното е като бяло брашно. На 100 м водата е бледорезедава, по-нататък става по-зелена, а навътре много тъмна. Няма вълнение. На екватора е най-дългият отлив на океана - на 1 км се изтегля. Сутринта има плътна вода, а към 12,30 ч. отива на 1 км навътре и виждаш в далечината една линия вода. През това разстояние може да се разхождаш по дъното на океана. Хората събират миди, рапани, макар че са забранени за изнасяне, по-големи рачета. Към 18,30 ч. започва приливът - водата идва леко постепенно към брега и се чува бучене. На пясъка някой от българите беше написал „Само Левски“ и „Честита 2023 г.“.
- Кое беше най-интересното?
- Къщата на Фреди Меркюри в Каменния град. През 1962 г. са се освободили от английския колониализъм, но няма кой знае какъв напредък. Най-често са им лоши пътищата, улиците са тесни, навсякъде магазинчета, не можеш да се разминеш. Много стока и народ, всеки те вика „Ела да купиш от мен“. Екзотично. Трябва да се пазариш като в Турция. Няма описани цени, те те преценяват колко пари имаш. Ако не знаеш, би могъл да платиш и повече. Мъжете имат право да имат по 4 жени, да го знаят българите. В къщата на Фреди Меркюри има роял, снимки, награди. Пихме кафе отсреща, като я разгледахме. В града е имало стена като на хисарската крепост.
- Извън мястото, където сте отседнали, ходихте ли?
На острова на затворниците. Те са 4, но един е превърнат в резерват на костенурките. Огромни са, почти до средата на моя ръст. Много са, движат се, хранят ги с тревички. Даже видяхме две костенурки, които правят секс. Атракция за нас, но и малки деца гледаха, на други не им направи впечатление. Имаше и клетка за най-мъничките костенурчета. Продаваха се и огромни техни яйца за по 20 долара, но като казаха, че в куфара може да се излюпи, се отказах. Между другото там не усетих лоша миризма. Навън е 30 градуса, а хората са навлечени и за тях това е съвсем нормално. Момчето, което ме возеше в лодката до острова, беше с водолазен костюм. А аз едва дишах. 20 минути пътувахме. Лодката беше навътре в океана. Питах как ще стигнем дотам, отговориха – вдигаш роклята и вървиш дотам. Викам – абсурд. Тогава тъмнокожият младеж ме грабна и ме пренесе на ръце до лодката. Техните автомобилчета са като в Индия – на покрива бохчи, плодове, кофи, а вътре хората нагъчкани и едва се държат отстрани. Дала-дала се нарича този транспорт, който при нас е маршрутка.
- Самият рожден ден как мина?
- Облякох се, да не е по дреха за плаж, сложих си настроение и отидохме да вечеряме. От кухнята се чу тяхното пеене - целият персонал нагласени, с торта, пеят и вървят между масите. Спряха при мен да ми направят изненада. Блокирах, като ме оградиха. Така разбрах, че е за мен. Това се повтори още веднъж. Танцуваха около мен и започнаха ми мажат тортата по лицето и косата. Много беше забавно, за което им благодарих.
- А Нова година?
- Две-три вечери имаше програма – пеят, танцуват, на плажа изкараха барбекю, напитки, храна. Младежи и девойки, без сценарист и хореограф - те са си като едни майкълджексъновци. Правеха гимнастически пирамиди, прескачаха се, една гюбекчийка много добре въртеше гюбеци. Вдигнаха публиката и другите започнаха да танцуват с тях. Едната вечер ходихме на гости у шофьора ни. Моите приятели му носеха подаръци - лаптоп, мобилен телефон, за децата – шоколади. Неговата къща имаше канализация, ток, телевизор, но много от другите са без. По-богатите имат помпа в двора и си вадят вода, иначе пренасят в големи бутилки. Там се продават постройки, не места. Показаха ни една такава - на първия етаж три спални със самостоятелни тоалетни и огромен хол, качваш се на втория етаж - същото. То е тухлена сграда, на замазка, на 2 минути е океанът, 15 хиляди долара струва. Невероятна цена, но инфраструктурата е ужасна. Италианците са си построили като резиденция с огради, с градина, с готвач. Поощряват строителството да дойдат повече заможни хора от цивилизацията.
- Как си тръгнахте?
- Като се сбогувахме, мислех, че ще стане много тъжно, но не ми беше. Подарих си всичките дрехи на персонала там! Каквото занесох, го харесаха - червила, пудри, козметика. Бяха ужасно щастливи. Това и мен ме накара да се чувствам прекрасно и щастлива.
Това е тя:
Родена е на 28 декември 1946 г. в Хисаря
Завършила е музикалното училище в Пловдив
Кариерата й започва в края на 60-те, но големият бум прави през 70-те и 80-те, след като се омъжва за Развигор Попов и създават група „Старт“
„Майчице свята“, „Петнадесет лалета“, „Вълкът и седемте козлета“, „Вече свърши хубавото време“, „Зелената стара чешма“, „Хей, момче“, „Българийо, децата ни върни“, „Хора и улици“ с Борис Гуджунов, „Яворова пролет“ с Паша Христова и Мария Нейкова, „Приятелство се подарява“ с Ваня Костова и Роси Кирилова са сред най-емблематичните й песни.
Лео Богдановски
